«Още в предреволюционните години сред интелигенцията и сред някои църковни дейци съществуваше мнение, че Църквата, ако не е умряла, то се намира в паралич, и трябва да се вземат някакви решителни мерки за нейното съживяване, да се върне към първохристиянското устройство на живота и богослужението си, да отмени по-късно установените от Църквата правила, като заедно с това съгласува нови такива с изискванията на съвременната наука, култура и въобще на съвременния живот.
Тези хора не виждаха истинския християнски подвижнически живот, който по това време протичаше в някои манастири, такива като Оптина и Глинската Пустиня, не знаеха и не чувстваха тази животворна струя, която е дошла при нас чрез стареца Паисий (Величковски). Мнозина искрено се заблуждаваха, искрено искаха по своему „да обновят” Църквата чрез външни мерки. Те просто не разбираха истинския духовен живот.
В смутното за Църквата време на първите следреволюционни години се намериха недобросъвестни люде, които нагодиха лозунгите за „обновление” към своите користни цели: като се възползваха от несъгласието, възникнало между патриарх Тихон и властите, те с измама завзеха управлението в Църквата в този момент, когато нейният предстоятел бе арестуван по делото за изземване на църковните ценности, и организираха свое „Висше църковно управление” (ВЦУ), стараейки се да му подчинят Руската Църква.
Свт. Тихон Изповедник, патр. Московски
Много епископи се противопоставиха на това, но те бяха разединени, а освен това повечето от тях бяха арестувани. Енорийското духовенство, свикнало до революцията на послушание, макар в по-голямата си част да не принадлежеше към числото на идеолозите на „Едната Църква”[1] и дълбоко в душата си да не им съчувстваше, въпреки това не съумя да се ориентира в създалата се ситуация, а и се страхуваше от запрещения, и затова безпрекословно се подчини на ВЦУ, като прекрати поменаването на намиращия се в затвора патриарх Тихон.
Св. прав. Алексий Мечов (1859-1923) и неговият син свщмчк Сергий Мечов (1892-1942).
В Москва само няколко енории запазиха вярност към патриарха. В това число беше Данииловият манастир и „Маросейка“[2]. Отец Алексий и отец Сергий Мечеви от цялата си душа чувстваха, че Църквата е Тяло Христово и извор на освещение за целия свят. Тя с всички свои Тайнства и с богослужението си е свята навеки. Те знаеха, че трябва не да „обновяваме” Църквата, а да отидем при нея и да се учим от нея, да се ползваме от нейните Тайнства за своя духовен живот, да станем нейни членове чрез покаяние и приемане на Свето Причастие, за „да обновим в себе си зрака на светия Божий образ” (виж молитвата след Покайния канон[3]).
Сама Църквата по своята същност е свята и непорочна[4] и не се нуждае от оживяване, нито от обновяване. Освен това батюшките – отец Алексий и отец Сергий, считаха за каноническа необходимост да поменават на ектениите и на Великия вход името на Светейшия патриарх, макар и намиращ се в затвор по това време. Без това би се нарушила връзката с Църквата и извършваните Тайнства биха станали недействителни.
В числото на останалите нововъведения на обновленците (богослужение на руски разговорен език, женен епископат и т. н.) бе и новият стил, установен вече в държавата. Те считаха, че да се остава по стар стил е изостанало и некултурно, тъй като новият календар е по-близък до астрономическите дадености. Това беше неотменна част от тяхната програма, но в същото време и особено ги позореше в очите на народа.
През 1923 г. патриарх Тихон бе освободен от затвора. След известно време той получи лъжлива информация, че уж всички Източни патриарси приели католическия григориански стил вместо предишния юлиански, който използваше Православната Църква. Той, по настояването на гражданските власти, издаде разпореждане Руската Православна Църква също да премине на нов стил.
Като узна за това разпореждане на Светейшия, отец Сергий, който беше негов предан духовен син, отишъл при него развълнуван.
– Светейши владико – казал той, – не ме считайте за бунтар, но моята църковна съвест не ми позволява да приема новия стил.
И разкрил пред патриарха своето, а по-право – общоцърковното разбиране за богослужението. Светейшият се отнесъл към отец Сергий отечески:
– Какъв бунтар може да си ти, Серьожа? Аз те познавам! Но ето, от мен изискват да се въведе новият стил…
Отец Сергий считаше, че събитията от живота на Спасителя и Неговата пречиста Майка, макар и да са станали в определен момент от времето, но имат вечно, непреходно битие. В православното богослужение, което също се извършва и се повтаря във времето, те сякаш се извършват отново, откривайки се пред молещите се и правейки ги участници на тези събития. […] Както например често чуваме в стихирите и каноните думата „днес“! „Днѐсь вòдъ ѡсвѧщáетсѧ єстествò (Днес се освещава водното естество)“[5], „Дѣва днѐсь Пресущественнаго раждáетъ (Дева днес ражда Свръхестествения)“[6] и т. н.
Това „днес“ ни говори за нашето предстоене в даден момент от времето на вечните събития, „днес“ – не някога-си, а в това време, в тази минута, когато извършваме богослужението. Църквата има това дръзновение, защото тя сама по себе си не е временна, а вечна – тя е извън света, по-високо от него, тя е надсветовна. Църквата е дръзновена затова, защото не само събралите се в храма хора, които се явяват част от видимия свят, извършват богослужението.
Ние вярваме и се надяваме, че „Силите Небесни с нас невидимо служат“[7], че ние […] имаме възможност да се докоснем в богослужението, в молитвеното озарение, с отдавна случили се събития, да се докоснем и да съучастваме в тях, като във вечност. Нашата връзка с горния свят и е това най-велико нещо, което обединява всички и всичко: видимия свят и невидимия. Тук в Църквата хората, които не са живели тогава, когато са се извършили тези велики събития, могат сега да участват в тях, приобщават се към тях като към Вечността. Когато ние в богослужението, в своите песнопения се обръщаме не само към вярващите, не само към хората, но и към цялата вселена, това не са само думи. Богослужението има най-голямо значение за целия свят.
Понеже отец Сергий не се подчини на разпореждането за преминаване на нов стил, извикаха го в епархийското управление и го заплашиха със запрещение. […] Отец Сергий се опитал да обясни пред присъстващите епископи своето отношение към богослужението, но като не срещнал разбиране, започнал да говори, че няма необходимост да се нарушава богослужебният строй и ред чрез преминаване на нов стил, а е достатъчно само да се смятат празниците на други числа по нов стил, например Рождество Христово – не на 25 декември, а на 7 януари. Той попитал:
– По какъв стил, кажете, празнуват нашите власти своите празници?
Отговорили му:
– Как по какъв? Разбира се, по нов.
– А как тогава денят 9 януари[8] се отбелязва на 22 януари, октомврийската революция се празнува не в октомври, а в ноември[9]? Така и денят на сваляне на самодържавието, и други дни? (Т. е. взимат се дните по стар стил и просто се смятат по нов).
Присъствалият в епархийското управление владика Иларион се усмихвал, като видял, че отец Сергий привел своите противници в объркване. Останалите архиереи го обидили, наричайки го „недоучил“, и го пуснали.
Църковният народ също не приел новия календар. Храмовете, които преминали на нов стил, даже на най-големите празници пустеели, а и изобщо почти не се посещавали.
Светейшият патриарх Тихон, макар и да отговорил на изискванията на властите, че „юлианският календар не е догмат на Църквата“[10], обаче трябвало да отмени разпореждането си относно календара и Пасхалията, и новият стил бил отменен. Той съобщил за това на гражданската власт и с известна ирония отбелязал, че съвсем не разбира защо властите са заинтересовани от преминаването на църковното богослужение към новия стил.
Когато отец Сергий след това отивал при патриарха, последният често го посрещал с думите: „А, «днес се освещава водното естество» е дошъл”.
[…]
Нашият календар (старият стил, б. пр.) е осветен от Църквата, от нейните Събори, от нейните Тайнства, от богослужението – творение на великите Отци на Църквата, от реда на неговото извършване, изложен в Устава, който е съставен от същите тези свети Отци».
Материал от личния архив на Е. В. Апушкина[11],
духовна дъщеря на свщмчк Сергий Мечев.
Записаното от Е. Апушкина е цитирано
от сайта „Москва – Третий Рим”.
Превод от руски: архим. Йоан (Филипов)
[1] Б. пр. Тъй като обновленците били разделени на няколко отделни и конкуриращи се групи, а отделно съществувала патриаршеската Руска Църква, те виждали обединяването на всичките техни групи и на патриаршеската Църква, само че без патриарха, да се осъществи чрез отказа на св. патр. Тихон от управление на Църквата. В това искане на обновленците на тяхна страна застанал и Константинополският патриарх Григорий VІІ, който също призовал св. патр. Тихон да се откаже от сана си, като „жертва” за единството на Руската Църква. Под единство на Руската Църква обаче Константинополският патриарх Григорий, както и руските обновленци, виждали механичното обединяване на каноничната Църква с обновленческите разколи. (Подобно „обединение” неотдавна бе осъществено от Константинополския патриарх Вартоломей в Украйна). Ето и ответното послание на свт. Тихон:
[2] Московска улица, на която се намирал храмът, в който се събирала за богослужение енорията на о. Алексий и о. Сергий. Б. пр.
[4] Ср. Еф. 5:27.
[5] Начало на втората стихира на Великия Богоявленски водосвет. Б. пр.
[6] Начало на тропара на Рождество Христово. Б. пр.
[7] Думи от херувимската песен, която се пее на Преждеосвещена Литургия. Б. пр.
[8] За работническия бунт от 9.І.1905 г. срещу св. цар Николай и за лъжливите му интерпретации виж тук. Б. пр.
[9] Болшевишкият преврат, наричан „октомврийска революция“, носи наименованието си от свалянето на временното правителство на Русия (което било сформирано след февруарския преврат през 1917 г.) чрез въоръжено въстание на 25-26 октомври 1917 г. (7-8 ноември по нов стил). Б. пр.
[10] „Юлианското времеизчисление не е издигнато от Църквата като неприкосновен догмат – казвал светител Тихон, – но отказът от него се явява сериозно нарушение на целия църковен строй. На практика, това е непослушание към Свещеното Предание на Църквата, каквото непослушание канонически е недопустимо”.
[11] Елена Владимировна Апушкина (1901-1999) – духовна дъщеря на св. прав. Алексий, а след кончината му – на свщмчк Сергий. Б. пр.