(Обновена на 01.05.2025).

Православната Църква се моли само за починалите православни християни, и по-точно казано – само за православните християни, починали с вяра и надежда за възкресение и вечен живот. В това всеки може да се убеди като прочете последованието в заупокойните съботи: Събота Месопустна, Събота пред Петдесетница и 2-ра, 3-та и 4-та съботи на Великия пост, както и всички богослужебни последования за упокой.

Ето няколко примера от службата в Събота пред Петдесетница:

„Вси помолимся Христу, творяще память днесь от века мертвых, да вечнаго огня избавит я, в вере усопшыя, и надежде жизни вечныя“ (Песен 1-ва).

„Видите, видите, яко Аз есмь Бог ваш, праведным судом водрузивый пределы жизни, и в нетление от тли приемляй вся, усопшыя в надежди вечнаго воскресения“ (Песен 2-ра).

„Присномутное жития море преплывшыя Христе, в нетленное твоего жития сподоби пристанище притещи, православным житием окормленныя“ (Песен 3-та).

„Отцы и праотцы, деды и прадеды, от первых и даже до последних, во благозаконии умершыя и благоверии, вся помяни Спасе наш“ (Песнь 4-та).

„Огня приснопалящаго, и тмы несветимыя, скрежета зубнаго, и червия безконечно мучащаго, и всякаго мучения избави Спасе наш, вся верно умершыя“ (Песнь 5-та).

„От века яже приял еси верныя Боже, род всякий человеческий, сподоби во веки с служащими Ти славити Тя“ (Песнь 6-та).

„В страшное Твое пришествие, Щедре, одесную овец Твоих постави, православно Ти в житии послужившыя Христе, и преставльшыяся к Тебе“ (Песнь 7-ма).

 

Според Служебника, на Проскомидията се извършва поменаване „о всех в надежде воскресения жизни вечныя и Твоего общения усопших православных“.

 

Църквата не се моли за никой, който не е починал с вяра и надежда за възкресение и вечен живот.

Защо?

Защото човек може да получи вечния живот и да бъде въдворен в Царството Небесно само ако има истинна вяра в Господа Иисуса Христа като Изкупител на човешкия род, надежда на Неговата милост и, разбира се, дела на вярата: покаяние за греховете и стремеж да постъпва по Божията света воля.

Затова първото условие Църквата да се моли за упокой на някого, е той да е православен. Тоест да е член на Църквата. Защото Господ е създал именно Своята Една Света Съборна и Апостолска Православна Църква като единствената общност, в която може да се получи спасение. Извън Православната Съборна Църквата не е възможно някой да се спаси. Защото спасението става първо чрез раждането за Вечния живот – светото Кръщение, второ – чрез опрощаването на греховете в тайнството Покаяние, и трето – чрез приемане на благодатната Храна за Вечния живот – Тялото и Кръвта Христови в тайнството Причащение.

А извън Православната Съборна Църква няма нито Кръщение, нито опрощаване на греховете, нито Свето Причастие.

В никоя еретическа общност – нито у католиците, нито у протестантите, нито у монофизитите (арменци, копти, етиопци, сиро-яковити, малабарци) – няма Кръщение, няма опрощаване на греховете, няма и Свето Причастие. Следователно – няма и спасение. За друговерците и безбожниците няма смисъл и да споменаваме.

 

Всички грехове, за които човек се е разкаял и ги е изповядал в тайнството Покаяние, видимо се опрощават от свещеника на земята, а невидимо се опрощават от Господа на небето. Това се извършва в тайнството Покаяние (или Изповед), което съществува единствено в Православната Църква. Ние вярваме и знаем, че е именно така, понеже Сам Господ Иисус Христос е казал на апостолите: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18:18) и „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан. 20:23). А благодатта да връзват и опрощават грехове, дадена на светите апостоли, по приемство се предава на ръкоположените от тях епископи и свещеници в светото тайнство Свещенство, а чрез тях на следващите, ръкоположени от тях и т. н. до днешно време. За същото говори апостол Павел на Тимотей, а именно за „дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството“ (1 Тим. 4:14).

 

И тъй, ако всеки грях може да се прости в тайнството Покаяние, има ли изобщо грехове, които няма да се простят на човеците никога?

 

За съжаление има. Това са неразкаяните грехове. Когато човек не се кае за някой грях, с това той показва, че не желае този грях да му бъде простен. И ще стане по желанието му: грехът му няма да бъде простен никога. Бог няма да прости грях, който самият човек не е искал да му бъде простен.

Страшно е да се живее в неразкаян грях, независимо дали е осъзнат или е неосъзнат. Никой няма да има оправдание на Божия съд, че не е знаел за греха си. Бог ни е дал достатъчно време – времето на земния ни живот – за да осъзнаем греховете си, да се разкаем за тях и да получим прошка от Него. Ако човек не е осъзнал греховете си, това не означава нищо друго, освен че не го е било грижа да ги осъзнае.

Неразкаяността на хората представлява противене на Божията грижа за спасението им. По обяснението на светите отци[1], това е една от формите на греха хула против Светия Дух, който грях, по думите на Спасителя, никога няма да се прости на извършилия го – нито в този живот, нито в бъдещия (Марк. 3:29).

* * *

Кои хора са неразкаяни?

На първо място безбожниците, атеистите. Те макар и в други отношения да са може би добри хора (например честни, морални, трудолюбиви, целомъдрени, милостиви), но пребивават в страшния неразкаян грях на неверието в Бога, на отричането на Бога. Те са извън Църквата. Извън спасението. Те не търсят вечния живот. И ако умрат в това състояние на отричане на Бога и на неверие в Него, ще погинат в ада и ще преминат в състояние на вечна смърт, тоест на вечни страшни мъчения в огнената геена (Марк. 9:45-46).

Църквата не се моли за безбожниците (атеистите). Защото те доброволно са избрали вечната смърт[2] и след смъртта им са отишли именно в нея.

* * *

Друга форма на греха хула против Светия Дух, който грях няма да се прости и в този, и в бъдещия живот, според учението на светите отци, е ереста.

„Грехът против Светия Дух – казва преп. Ефрем Сирин – това е грехът на всеки еретик, защото еретиците са хулили и хулят Светия Дух. Те няма да имат опрощение нито в този век, нито в бъдещия, по думите на Господа (Мат. 12:32), понеже са се възпротивили на Самия Бог, от Когото е избавлението; и кой ще им помогне?“[3]

„Който не държи правата вяра – свидетелства преп. Антоний Велики – той приготвя храна на незаспиващите червеи и жертва на княза на адските тъмници; неговият дух е чужд на вечния живот; той е явен отстъпник от Бога“[4].

Св. Атанасий Велики свидетелства, че „който иска да се спаси, преди всичко трябва да държи съборната вяра, която ако някой не опази цяла и непорочна, без каквото и да е съмнение ще погине навеки“[5].

„На нас ни е известно – казва св. Йоан Златоуст, – че спасението се явява дял само на Едната Църква и че никой извън Съборната Църква и вяра не може да има участие в Христа или да се спаси… Ние не допускаме, че безбожнтите ереси имат надежда за спасение, но ги поставяме напълно извън тази надежда, тъй като те нямат ни най-малко общение с Христа… Нека никой да не нарича такива християни и да няма никакво общение с тях, понеже е невъзможно“[6].

Поради това нито католиците, нито протестантите, нито арменците и другите монофизити следва да наричаме „християни“. Защото в действителност са еретици. Ако пък не искаме в даден случай да ги наречем „еретици“, за да не се обидят, то поне нека ги наричаме с имената им – „католици“, „протестанти“, „арменци“ и пр., но не и „християни“, каквито не са.

И тъй, ереста е хула против Светия Дух и непростим грях, не защото ако еретикът се покае, няма да му се прости – напротив Бог ще прости на каещия се еретик, който се откаже от ереста и се присъедини към Съборната Православна Църква. Но Бог няма да прости на неразкаяните еретици, тъй като те самите не са пожелали докато са живи да се покаят за смъртния грях на ереста.

 

Защо грехът на ереста е толкова гибелен?

Първо защото еретиците не се каят за него и умират неразкаяни. Ако биха се покаяли, Бог би им простил, но те не се каят, за съжаление, а пребъдват в ереста си и умират в нея.

Второ, защото ереста представлява лъжливо учение по въпроси на вярата. Истинската вяра е дадена от Бога. Тя е изложена в Свещеното Писание и в Свещеното Предание на Църквата. Лъжливите вери, ересите, взимат за основа истинската дадена от Бога вяра, но не я следват тъй, както Бог я е дал, а по човешка измислица променят нещо в нея, и в резултат се получава вяра, която съдържа и истина, и лъжа. Но Бог е съвършената Истина и не търпи лъжа във вярата в Него. Всяка лъжа във вярата е противна на Бога и е несъвместима с Вечния живот. Всяка такава лъжа се явява и хула против Бога. Който говори лъжа за Бога, той хули Бога и това е крайно противно на Бога. Дори ако някой в десет неща възхвали Бога, а в едно или две неща изкаже лъжа за Него и по такъв начин Го похули, такъв в крайна сметка е хулител на Бога. Точно такива хулители на Бога са всички еретици. От древните до днешните.

 

Съвременните еретици на християнска основа са:

1. Римокатолиците. Това е поместната Римска църква, която през ХІ век отпаднала от Съборната Православна Църква и след отпадането си се е самообявила за „съборна“ (това именно значи „католическа“, но при католиците не отговаря на истината). Главни ереси на римокатолиците са:

 1.1. Лъжата, че Светият Дух изхожда „и от Сина“ (Filioque). Тази лъжа се съдържа в техния еретически Символ на вярата и римокатолиците повтарят въпросната лъжа на всяка своя служба, на която казват еретическия си Символ. Тази лъжа е директна хула против Светия Дух.

 1.2. Лъжата, че Пресвета Богородица е „непорочно зачената“. Тази лъжа е хула против Божията Майка. Тя освен че е омерзителна на Самата Нея, е омерзителна и на Нейния Божествен Син, Господ Иисус Христос.

 1.3. Лъжата, че папата е „Христов наместник на земята“ и „глава на Църквата“. Тази лъжа също е хула против Истинския Глава на Църквата – Христос (Ефес. 1:22).

 1.4. Римокатолиците изповядват и много други лъжеучения: за чистилище, за свръхдлъжни заслуги на светиите, за индулгенции, за непогрешимост на папата и т.н.

 

2. Монофизитите. Това са няколко поместни църкви – Арменска, Коптска, Етиопска, Сиро-яковитска и Малабарска – които след ІV-я Вселенски събор (451 г.) са отпаднали от Съборната Православна Църква. Техните главни ереси са:

 2.1. Монофизитството. То представлява лъжа, че след Боговъплъщението Божествената природа на Иисус Христос погълнала човешката Му природа и Той имал само една природа – Божествена. Това е древният вариант на ереста.

 2.2. Миафизитството. Това пък е лъжа, че след Боговъплъщението Божествената и човешката природи на Иисус Христос се слели и образували една Богочовешка природа. Това е днешният вариант на ереста.

 И в двата варианта тази ерес представлява явна лъжа и открито богохулство против Господа Иисуса Христа.

 

3. Протестантите. Това са многобройни секти, чиито главни ереси са:

 3.1. Лъжата, че Светият Дух изхожда „и от Сина“ (Filioque). Тази лъжа протестантите са заимствали от римокатолиците.

 3.2. Лъжата, че Света Дева Мария не подобава да се почита повече от всички останали хора. Това е явно противене на Светия Дух, Който чрез устата на праведната Елисавета нарича Светата Дева „Майка на Господа“ (Лук. 1:43), а Светата Дева Мария, над която Светият Дух слязъл при Благовещението на архангел Гавриил и извършил непостижимото и пресвето зачатие на Сина Божий в утроба ѝ, засвидетелствала: „Отсега ще ме облажават всички родове“ (Лук. 1:48).

 3.3. Отказ от почитане на Светия Кръст Христов, на светите Божии угодници, на светите икони и на светите мощи. За жалост, протестантите изповядват и практикуват осъдената още в ІХ век от Съборната Църква ерес на иконоборството, която хули образа Христов и чрез това хули и Самия Христос.

 

И тъй, всички еретици в някои неща хвалят Бога, а в други неща хулят Бога и в крайна сметка са богохулници. Те не принадлежат на Съборната Христова Църква, защото са отпаднали от нея. Докато са живи, те имат възможност да се покаят за ереста си, да се присъединят към нея и да станат нейни чеда. Ако обаче умрат в ереста си, те вече нямат възможност да са част от Църквата. Затова Христовата Църква не се моли за еретици, които са умрели в ереста си без да се покаят за нея.

Днес от икуменически съображения, които са човекоугодни, греховни и богопротивни, еретиците меко се наричат „инославни“, за да не се оскърбят. Но в църковната традиция и в светоотеческите творения те най-вече се наричат „злославни“, тъй като зле славят Бога, смесвайки славенето с хулене, а еретическата им вяра се нарича „злославие“ – лошо славене, смес от славене и хулене.

* * *

Друга форма на хулата против Светия Дух е иноверието или друговерието. В църковната традиция се нарича „зловерие“ – зла, гибелна вяра. Друговерци са мюсюлманите, евреите, будистите, индуистите, зороастрийците и всички други езичници. Те не вярват в Господа Иисуса Христа като въплътен Син Божий и Спасител на човечеството, поради което ако умрат без покаяние, няма да получат спасение, според казаното от Него: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк. 16:16). Друговерците нито са повярвали в Христа, нито са приели светото Кръщение – раждането за Вечния живот. И след като не са се родили за Вечния живот, те си остават в грехопадналото състояние на вечна смърт, в което се намират всички некръстени, и ако умрат така, по необходимост ще отидат в ада, където е мястото на вечната смърт, представляваща вечни страшни мъчения.

Свети апостол Петър също свидетелства, че освен „името на Иисуса Христа Назорея… Когото Бог възкреси от мъртвите… няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:10, 12), „и в никого другиго няма спасение“ (4:11).

Иноверците, както и еретиците, не принадлежат на Христовата Църква и ако умрат в иноверието си, погиват. Христовата Църква не се моли за починали иноверци, тъй като техният съзнателен избор, докато са били живи, е бил да останат извън Църквата, извън Тялото Христово[7], извън Спасителния кораб[8].

* * *

Некръстените също не принадлежат на Христовата Църква. По тази причина ако някой умре некръстен, той няма да получи Вечния живот, а Църквата не се моли за некръстени покойници.

Голяма трагедия е, ако младенец – бебе или по-голямо дете, умре некръстено. И най-вече, ако това е станало поради нехайството на родителите му. Църквата не се моли за починали некръстени деца. Затова, родители, като сте родили детето си за телесния земен живот, не се бавете да се погрижите за раждането му за Вечния небесен живот! Това раждане за Вечния живот е светото Кръщение в Православната Църква. Не в някоя еретическа църква, не в католическа, нито в протестантска, нито в арменска или в друга лъжлива църква, а в Едната Истинна Църква – Православната! Животът е твърде изменчив и никой не знае кога ще настъпи смъртният му час. Ако детето умре некръстено по ваша вина, горко ви! Ако пък не знаете

 

как да се кръсти некръстен младенец или голям човек при смъртна опасност,

 

ето как. Родителите са длъжни да знаят как да кръстят малкото си дете (и дори новороденото си бебе) при опасност от смърт.

При смъртна опасност Кръщението може да се извърши и от мирянин или от мирянка. Но само от православни християни. Извършва се така. Който кръщава детето, казва над него кръщалната формула:

 

„Кръщава се Божият раб [или ако е момиче или жена: Божията рабиня] (и изрича християнското му име) в името на Отца (и го потапя веднъж във вода, а ако няма възможност да го потопи, го поръсва с вода), амин, и Сина (потапя го втори път във водата, а ако няма възможност, го поръсва), амин, и Светия Дух (потапя го трети път във водата, а ако няма възможност, го поръсва), амин!“

 

Това е кръщалната формула и тя трябва да се каже именно така, както е правилно, като при изричането ѝ детето се потапя (а при невъзможност – се поръсва) трикратно с вода. Тогава детето вече е православно кръстено. То вече е член на Православната Църква. То е родено за Вечния живот. Всички родители са длъжни да знаят това, да го запомнят добре и при нужда без колебание да го извършат, а ако се наложи, да го кажат и на други родители. Кръстено по такъв начин при опасност от смърт, дори детето да умре, то ще отиде в Небесното Христово Царство, във Вечния блажен живот. И Църквата ще се моли за него.

Ако пък детето остане живо, родителите трябва да го заведат при православен свещеник, който да възпълни чина на Кръщението и да извърши над кръстеното дете светото тайнство Миропомазване.

По същия начин може да бъде кръстен всеки некръстен човек при опасност от смърт, и това трябва да го знаят всички православни християни, за да са подготвени при нужда да го сторят.

 

В 68-мо правило от Номоканона при Великия требник е казано така: „Ако детето на някого поради нерадението му умре некръстено, три години такъв да не се причастява и всеки ден да прави по двеста поклона, и да пости в понеделник, в сряда и в петък“.

 

Голяма е отговорността на родителите за душите на децата им.

 

А некръстените, както и на всички, които „са чужди на християнството“, „не се погребват [по християнски], нито им се прави помен“ (77-мо правило от Номоканона).

* * *

Самоубийството е една от най-ужасните форми на греха хула против Светия Дух. То е безумно и най-дръзко отхвърляне на Божията милост, отказване от Вечния живот, приемане на ужасната и нескончаема вечна смърт – адските неизказани и ужасни мъчения. Горко на самоубийците, защото направо биват отвеждани от демоните в адската бездна! Горко им, защото подобно на предателя Юда и те са предали Господа, отхвърляйки Неговата света правда и истина, Неговото човеколюбие и милост! Горко им, защото и за тях се отнася казаното за Юда: „Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил“ (Мат. 26:23).

Православната Църква не се моли за самоубийци. Моленето за самоубийци е противене на Божията света воля, защото „самоубиецът е враг на Божието създание“ (22-ро Апостолско правило). Църковните канони изрично забраняват молитва и приношение в църква за самоубийци.

 

„Ако някой… посегне върху си или се хвъли от височина… за такъв не може да става приношение, защото е самоубиец“ (14-то правило на Тимотей Александрийски). „Ако човек убие сам себе си, нито го опяват, нито му правят помен, освен ако е бил умствено болен, тоест не с ума си, според 14-тия отговор на Тимотей Александрийски“ (178-мо правило от Номоканона).

 

За самоубийци се считат и убитите на дуел, убитите престъпници по време на разбойничество, както и хората, съгласили се на т. нар. евтаназия[9].

За голямо съжаление, в някои епархии на Българската Православна Църква опяването на самоубийци е напълно разрешено – в нарушение на църковните канони и в противоречие на Божията света воля. На такова официално разрешение бе станал свидетел и авторът на настоящата публикация през 2009-2010 г., когато от Софийска митрополия му бе казано, че покойният патриарх Максим е благословил да се опяват самоубийци в домовете им, без да е ставало въпрос за каквото и да е изследване на психическото състояние на самоубилия се. До съвсем неотдавна подобни антиканонични опявания на самоубийци са официално разрешавани в някои епархии на БПЦ, както може да се види например от следния документ:

 

Тук нарочно сме заличили имената, тъй като не те са съществените, а съдържанието на документа.

И в двата споменати случая не става въпрос за самоубили се в състояние на умопомрачение, а за забранения случай.

Нека ясно да кажем, че благословията да се опяват самоубийци (без изследване на причините на самоубийството, а във всички случаи) е благословия за извършване на канонично престъпление и грях и свещениците не бива да правят това, както от послушание към свещените канони на Православната Църква, така и съгласно чл. 69, ал. 2 от Устава на БПЦ. Защото щом според чл. 69, ал. 2 от Устава на БПЦ (от 2008 г.)[10], „решенията на Светия Синод… са окончателни и задължителни за членовете, клирици и миряни, на БПЦ – БП“ само „ако не противоречат на догматите и каноните на светата Православна Църква“, то много повече такива епархийски благословения за опяване на самоубийци (без изследване на причините на самоубийството а във всички случаи), явно противоречащи на каноните на Православната Църква, не бива да се извършват. Те може да се извършват само ако е доказано, че самоубийството действително е извършено в състояние на умопомрачение (невменяемост). И никак не е уместно свещениците да опяват самоубийци, надявайки се, че на Божия съд няма да носят отговорност за този грях, понеже архиереят им е благословил да го сторят и той ще носи отговорност, а не те; но трябва да знаят, че всеки ще носи отговорност за делата си – и архиереят, че е благословил противоканоничното опело на самоубиеца, и свещеникът – че се е съгласил да го направи. Послушанието към архиерея (и изобщо към духовния началник) е похвално и спасително само когато е в съгласие с догматите и каноните на Съборната Църква, а ако противоречи на тях, то ще бъде послушание в греха, което е небогоугодно и гибелно.

Не съответства напълно на църковните канони и казаното от покойния патриарх Неофит [също тук или тук и тук], че „има възможност за опело, ако се прецени от духовниците в случая“, а именно „ако самоубийството е станало по причини, които не са умишлени и целенасочени, а в момент на умопомрачение и липса на правилен разсъдък, тогава опело може да бъде направено“. Църковните канони са ясни: опело на самоубиец се допуска само в един случай – ако „не е бил с ума си“, т.е. ако е бил умопомрачен, в смисъл – невменяем. Невменяемият не носи отговорност за постъпките си дори пред гражданския съд, защото не знае какво прави. „Липсата на правилен разсъдък“ обаче съвсем не е невменяемост. „Липсата на правилен разсъдък“ може да означава, че човекът не е разсъдил правилно, като е решил да се самоубие. Но това може да се каже за всяко съзнателно самоубийство. Ясно е, че самоубийството не е плод на правилно разсъждение, а на неправилно. Затова „липсата на правилен разсъдък“ не е причина да се позволи извършване опело на самоубиец.

Ако обаче самоубийството не е довело веднага до смърт, а самоубиецът е живял малко време след това, изразил е съжаление за стореното и тогава е умрял, – в такъв случай би могло да се отслужи опело за него.

* * *

И тъй, защо Църквата не се моли за починали еретици, друговерци, безбожници, самоубийци и некръстени? Какво е общото между всички тях?

Общото между всички тези хора е, че са били чужди на Църквата през живота си и са умрели като чужди на Църквата. Именно затова тя не се моли за тях.

 

Може ли обаче близките на такива хора да се молят за тях? Грях ли е?

 

Ако се молят с църковните молитви, с които Църквата се моли за упокой на починалите с вяра и надежда за възкресение и вечен живот православни християни, – е тежък грях. Защото е лъжа против Бога! Лъжливо е да се наричат чуждите на Църквата покойници „Божии раби“. Те не са такива. Противно е на Божествената истина да се молим Господ да ги упокои в Царството Си. Дръзко и богохулно е. Защото Господ е създал именно Църквата като място и общност, където и в която хората да се спасяват, след като приемат светото Кръщение – раждането за Вечния живот. А еретиците, друговерците, безбожниците, самоубийците и некръстените или нямат Кръщение, или ако са имали, са се отрекли от него с думите или с делата си. Тоест или не са имали Вечния живот, или доброволно са се отказали от него. Да молим Господа да упокои такива в Своето Царство, където са само православните християни, усърдно стремели се към Вечния живот, означава да молим Господа да постъпи против правдата и истината, която Сам е установил. Такава молитва е тежък грях и никога няма да бъде чута.

 

Как тогава бихме могли да се молим за починали еретици, друговерци, безбожници, самоубийци и некръстени?

Можем да се молим само с молитвата за самоубийци, която е дал преподобни Лев Оптински. И то само у дома като частна молитва. Ето какво се разказва за това.

„Старецът Леонид, в схима Лев, така утешавал и наставлявал един от своите ученици (Павел Тамбовцев), чийто баща завършил живота си със самоубийство: „Повери както себе си, така и участта на родителя си на премъдрата и всемогъща воля на Господа! Не изпитвай съдбите на Всевишния! Старай се със смиреномъдрие да се държиш в пределите на умерената печал. Моли се на всеблагия Създател, изпълнявайки чрез това дълга на синовната любов и задължения, според духа на добродетелните и мъдрите, така: „Потърси, Господи, погиналата душа на моя баща и ако е възможно, помилвай я! Неизследими са Твоите съдби. Не ми вменявай за грях тази моя молитва, но да бъде Твоята света воля!“ Моли се просто, без изследване, като предаваш сърцето си в десницата на Всевишния. Разбира се, не е било воля Божия за толкова горестната кончина на твоя родител, но сега той напълно е във волята на Този, Който може и душата, и тялото да хвърли в огнената пещ (ср. Мат. 10:28; Лук. 12:5), Който смирява и въздига, умъртвява и оживява, низвежда до ада и възвежда. При това Той е толкова милосърден, всемогъщ и любвеобилен, че добрите качества на всички хора са нищо пред Неговата най-висока благост. Затова ти не трябва прекомерно да скърбиш. Ти ще кажеш: „Аз обичам моя родител, поради което и скърбя безутешно“. Действително. Но Бог несравнено повече от тебе го е обичал и обича. Значи, на тебе ти остава да предоставиш вечната участ на твоя родител на благостта и милосърдието на Бога, Който, ако благоволи да го помилва, кой може да Му се противи?“[11]

Друг Оптински старец, йеросхимонах Амвросий, писал на една монахиня: „Според църковните правила да се поменава самоубиец в Църквата не бива, а сестрата и роднините могат да се молят за него килийно, както старецът Леонид е разрешил на Павел Тамбовцев да се моли за родителя си. Препиши тази молитва… и я дай на роднините на нещастния. На нас са ни известни много примери, че молитвата, предадена от стареца Леонид, мнозина е успокоявала и утешавала, и се е оказвала действителна пред Господа“[12].

 

Трябва да отбележим, че молитвата за самоубийци, дадена от преп. Лев Оптински, се отличава с това, че в нея молещият се:

1. Признава, че душата е погинала;

2. Моли Господа само „да я помилва“ и то „ако е възможно“. Без никакво дръзновение. Нито моли Господа да прости греховете на такава душа, нито Го моли да я упокои в Своето Царство. Няма дръзновение за такива просби.

3. Основателно се страхува тази молитва да не му бъде зачетена за грях, по причина на това, че с нея моли за нещо, за което Христовата Църква не моли; затова смирено моли Господа да не му зачете тази молитва за грях.

4. Моли да бъде Божията воля за участта на душата на самоубиеца.

 

Добре е да знаем, че тази молитва, ако и може би да е възможно да принесе някакво облекчение на задгробната участ на самоубиеца, няма как да го изведе от ада и да го въдвори в Небесното Царство. Затова в нея не се и моли за такова нещо. Но дори и малкото облекчение за намиращите се в ада е голямо. Нека си спомним за богаташа от евангелската притча, който, горейки в адския пламък, не молил дори за чаша вода, може би защото го смятал за твърде много, а смирено молел Авраам само да прати Лазар да намокри края на пръста си и да му разхлади езика – нещо съвсем малко, но, уви, и това му било отказано (Лук. 16:19-31).

 

„Църквата не се моли за самоубийци – казва светител Теофан Затворник, – защото те умират в неразвързан смъртен грях, неочистен с покаяние“.

„Самоубийците отиват на самото дъно на ада и тежестта на всички грешници ги потиска там, и мъченията им са ужасни и безконечни“ (Преп. Амвросий Оптински).

„Самоубийството е най-тежък грях! Този, който го е извършил, е лишил себе си от покаяние и от всякаква надежда за спасение. Светата Църква не извършва за него никакво поменаване, не го удостоява с опело и го лишава от погребение на християнски гробища… От смъртните грехове единствено за самоубийството няма покаяние“ (Светител Игнатий Брянчанинов).

 

В Руската православна църква съществува „Чин за молитвено утешение на сродниците на самоволно отнел живота си“. Но това не е молитва за самоубилия се, а молитва за покаяние и утеха на сродниците му.

* * *

И така, за физическите самоубийци, както и за еретиците, друговерците и атеистите, които представляват духовни самоубийци, а също и за некръстените, може да се молим без да имаме грях (макар че съвсем не сме длъжни да се молим) само с молитвата на преподобни Лев Оптински.

 

Може ли обаче да кажем „Бог да ги прости!“, както се казва за починали православни християни, или да прекръстим гроба на починали еретици, друговерци (например мюсюлмани, евреи), безбожници и некръстени?

За да не извършим грях, в случая първо трябва да изхождаме от принципното положение, че за починалите извън Църквата не се прави това, което се прави за починалите членове на Църквата. За починалите православни християни се казва молитвеното пожелание „Бог да ги прости!“, с което ние молитвено желаем Бог да им прости греховете, тоест всички грехове. За онези обаче, които са умрели извън Църквата, ние не следва да имаме дръзновението молитвено да пожелаваме Бог да им прости греховете, тъй като ако би имало начин Бог да им ги прости, то би трябвало Бог да им прости най-напред най-тежкия им смъртен грях – хулата против Светия Дух: за еретиците – ереста, за друговерците и атеистите – неприемането на Спасителя Христос, за некръстените – непринадлежността им към Христовата Църква (ако, разбира се, са останали некръстени съзнателно). А това би означавало Бог да стори нещо, което Сам е казал, че няма да стане (Марк. 3:29). Затова молитвеното пожелание „Бог да го прости!“ не следва да казваме за починали извън Църквата, за да не си навлечем самите ние грях. Ако пък се е случвало да го кажем, то трябва да изповядаме това в тайнството Покаяние, за да ни бъде простена тази наша може би неосъзната дързост.

Що се отнася до прекръстването на гроба на инославен, друговерец, атеист или некръстен, определящото е какъв смисъл влагаме в изобразяването на кръстния знак. Ако влагаме смисъл на молитвено благословение в името на Отца и Сина и Светия Дух или на молитвено пожелание за опрощаване на греховете, то не бива да го правим, защото такъв покойник, който приживе е хулил или игнорирал Божествената и Живоначална Троица, няма как да получи благословение в Нейно име след смъртта си, нито прощение на греховете си. Ако пък го правим с мисълта да очистим самото място от невидимата духовна нечистота в него по причина на богопротивния живот на покойника, тогава би могло да извършим кръстния знак.

По същия начин трябва да разсъдим и за паленето на свещи на такъв гроб, за каденето на тамян, за поръсването със св. вода и т.н.

Приноси на милостиня за покойник, умрял извън Църквата, е забранено да се правят в Божия храм по споменатите вече принципни съображения – тъй като Църквата не се моли за никого, който не е имал Православна вяра, не е бил член на Едната Света Съборна Православна Христова Църква и доброволно е избрал да бъде чужд на Вечния живот – и в такова доброволно избрано (осъзнато или неосъзнато) състояние на вечна смърт е напуснал земния си живот. Не можем да кажем: „Принасям, Господи, тези дарения или тази милостиня в памет на починалия Твой раб (името) за прошка на волните му и неволни съгрешения“ – първо, защото починалият извън Църквата не е Божий раб; второ, защото ако трябва да му се простят греховете, първо трябва Бог да му прости най-тежкия грях – доброволното му отпадане от Вечния живот чрез неверие, богохулство или ерес, и трите от които са форми на хулата против Светия Дух, а да се прости такъв грях не е възможно, защото Бог не може да стори нещо против реда, който Сам е установил – доброволното самоопределяне на всеки човек по свободна воля; и трето, защото самият човек е проявил престъпна небрежност за вечната си участ и сам себе си е направил негоден за Вечния живот, а годен единствено за вечната смърт, тоест вечните мъчения в ада.

Нека обърнем внимание на същината на нещата. Защото ако извън Божия храм някой даде милостиня за покойник, умрял извън Църквата, със същата нагласа, както се дава в Божия храм, тоест за „Бог да го прости и да упокои душата му“, той ще съгреши по същия начин, както и този, който я дава в храма.

Би ли могло тогава да се дава милостиня за такъв покойник извън Божия храм и как?

Би могло, но единствено в духа и съзнанието на молитвата на преп. Лев Оптински за самоубийци. А именно, давайки милостиня, да не казваме „Бог да го прости и да упокои душата му!“ или нещо подобно, а да кажем: „Бог да потърси погиналата му душа и ако е възможно, да я помилва. Неизследими са Неговите съдби; а на мен да не ми вмени за грях тази милостиня, но да бъде Неговата света воля!“ или друго в този смисъл. Тогава ние няма да съгрешим с дързост пред Бога, желаейки нещо неосъществимо и противоречащо на установения от Бога ред, а смирено ще оставим на Неговата света воля да стори каквото Му е угодно и ако е възможно, да даде някаква милост на починалия извън Църквата.

* * *

Накрая нека да кажем няколко думи и за едно нелепо изречение, намиращо се в Акатиста за починали, който е съставен в неотдавнашно време вероятно в Руската православна църква, тъй като е публикуван в много руски православни сайтове и дори съществува в различни варианти (например такъв [или тук] и такъв [или тук]. Наличието на въпросното изречение, което е напълно в духа на съвременния модернизъм и хуманизъм, не е твърде учудващо, като се има предвид, че в Синодалната богослужебна комисия на РПЦ, която би трябвало да е одобрила публикуването и отпечатването на този Акатист в РПЦ, днес участват и дори председателстват засвидетелствани модернисти[13]. За съжаление, същият текст е отпечатан и в изданието на Акатиста на български език.

     

Какво означава: „Прости, Господи, на починалите без покаяние“? Кои са починалите без покаяние? Това са тъкмо тези, за които става въпрос в настоящата публикация: еретиците, друговерците, атеистите, некръстените и самоубийците. Всички те може и да са се каели въобще за някакви грехове, но не са се покаяли за непринадлежността си към Христовата Църква или за отпадането си от нея, тоест за най-тежкия си и гибелен грях, който представлява някакъв вид хула против Светия Дух. Както вече споменахме, за починалите без покаяние може да се молим единствено с молитвата на преп. Лев Оптински и то не в църква, а частно. Но не можем да се молим по начина, по който е написано в Акатиста. По-горе обяснихме защо. Затова ако сте се молили с тези думи от Акатиста, изповядайте го в тайнството Покаяние (или Изповед) като грях, а ако пак четете Акатиста, който сам по себе си е добър като молитва, то пропуснете това изречение. Лошото е, че мнозина, които четат Акатиста, няма да се замислят над несъвместимостта на такова прошение (Господ да прости непокаялите се умрели) с учението и практиката на Църквата и ще имат грях, за който вероятно няма и да се покаят. Затова издателите на православна литература трябва да са много внимателни какво издават.

 

 

 

 

 

Бележки:

[1] Светител Теофан Затворник пише: „В това се състои хулата против Светия Дух, когато някой върши нещо неправо, в самото това време, когато умът и съвестта му забраняват и му повеляват да не прави това“ (Толкование Послания апостола Павла к Римлянам. Отд. 3).

[2] За тях Христос казва: „Осъждането пък е поради това, че светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши“ (Йоан. 3:19-20).

[3] Преп. Ефрем Сирин. Т. ІІІ, стр. 111.

[4] Отечник, с. 1-2.

[5] Символ святого Афанасия Великого, патриарха Александрийского. Псалтирь с последованием.

[6] 1-е слово на Пасху.

[7] По думите на св. апостол Павел Църквата е Тяло Христово (Ефес. 1:23).

[8] „Христовата Църква – това е кораб, който ни спасява от гнева Божий и от страшния адски поток, и ти се намираш в него. Пази се да не прогневиш Кормчията – Христа, за да не би да изпаднеш от този Спасителен кораб и да не погинеш във вечния поток на гнева и съда Божий! Защото само в този Ковчег се спасяват всички, които се спасяват“ (Святитель Тихон Задонский (Соколов). Об истинном христианстве. Книга 2. Статья 2: О святой Церкви и Крещении.).

[9] „Относно тъй наречената „евтаназия“ (от старогр. ευ (благ, добър, красив) и θάνατος (смърт) – „блага смърт“), Църквата, оставайки вярна на спазването на Божията заповед: „Не убивай!“ (Изх. 20:13), не може да счита за нравствено приемливи разпространените понастоящем в светското общество опити за легализация на този акт, представляващ умишлено умъртвяване на безнадеждно болни (в това число и по тяхно желание). Молбата на болния за ускоряване на смъртта често е предизвикана от състояние на депресия, лишаващо го от възможността да оценява правилно положението си. Евентуално признаване на законността на евтаназията би довело да намаляване на достойнството и извращаване на професионалния дълг на лекаря, призван да запазва, а не да прекъсва живота „Правото на смърт“ лесно може да се превърне в заплаха за живота на пациенти, за чието лечение няма достатъчно парични средства.

Така че евтаназията е форма на убийство или самоубийство, в зависимост от това, дали пациентът участва в нея. В последния случай към евтаназията са приложими съответни канонически правила, според които умишленото самоубийство, както и оказването на помощ при извършването му, се оценява като тежък грях.“ (Димитрий А. Авдеев. Униние и депресия. Изд. Зограф – Св. Гора, 2013, с. 34-35.) Евтаназията, извършена по личното желание на болния, е преминаване от един ад в друг, още по-страшен ад. Адът на земните страдания, колкото и страшен да е той, е като ухапване от насекомо в сравнение с ада на дявола – външната тъмнина, където човек е и ще бъде за вечни времена в плач и скърцане със зъби (Мат. 24:51). Тежките страдания на смъртно болния, ако се понесат търпеливо и безропотно, очистват греховете му и могат да му приготвят жилище във вечните райски селения; ето, болният е може би само на крачка-две от блажената райска вечност и точно сега дяволът му нанася смъртоносен удар, и той дава съгласието си да бъде умъртвен – и физически, и духовно! Така той пропилява за един миг богатството на претърпените страдания, трупано години наред, което му разтваря широко райската врата, и става последен голтак, храна за бесовете… Защото в светото Евангелие е казано, че само „който претърпи докрай, ще бъде спасен“ (Мат. 10:22).

Защитниците на евтаназията възразяват, че има такива страдания и мъки, произтичащи от тежки болестни усложнения, които са нетърпими и не се повлияват и от най-силните обезболяващи лекарства, следователно решението на близките на болния, съгласувано с експертната оценка на лекуващите, за „спасителната инжекция“ е дело хуманно, което няма алтернатива. Има алтернатива! Това, което болницата вече не може да стори, може да го стори Църквата. Ако лекарите вече не са в състояние да помогнат, могат да помогнат свещениците. Ако от лекарствата вече няма никакъв смисъл, тях може да ги замени светото Причастие, Маслосвета, молитвата… Всичко вече е въпрос на вяра, на силна вяра, за която няма нищо невъзможно: „Затова, казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено“ (Марк. 11:24).

Смисълът на думата „евтаназия“ означава „блага, благородна смърт“. Не! Убийството и самоубийството не могат да бъдат блага смърт. Блага и благородна е смъртта на праведниците и светиите, а евтаназията е горчива и злонравна смърт!“ (Православен мисионер. Изд. „Православна класика“, 2016, стр. 243-244.)

[10] https://bg-patriarshia.bg/statute или тук.

[11] Первый великий старец Оптинский иеромонах Леонид в схиме Лев. Изд. 2. Шамордино, 1917 г., стр. 181–182.

[12] Собрание писем Оптинского старца иеросхимонаха Амвросия к монашествующим. Вып. II, Сергиев Посад. 1909 г., стр. 106.

[13] Свещ. Михаил Асмус,  Тверски и Кашински митрополит Амвросий,  Кургански и Шадрински архиепископ Константин и др.