Как е станало въвеждането на новия стил в Българската Църква? Най-общо казано, то е станало както и влизането на БПЦ в икуменизма през 1961 г. По нареждане от Москва.
На Московското всеправославно съвещание през 1948 г. всички поместни Църкви отказват да участват в икуменическото движение.
През 1960 г. обаче нещата се обръщат. На 21.VІ.1960 г. архим. Никодим (Ротов), известен с големите си симпатии към католицизма и с всеобхватните си икуменически и новостилни амбиции, е определен за Подолски епископ и е назначен за председател на ОВЦС (Отдела за външни църковни връзки) на Московската патриаршия. Това е ключов пост в Руската Църква, който дава свобода на заемащия го да определи курса на цялата ѝ външна политика. И Никодим не се бави да го използва, но не за укрепване на Православието, а за отслабването и размиването му в лоното на икуменизма. През юли 1961 г. той изнася доклад пред Архиерейския събор и го убеждава да вкара Руската Църква в „Световния съвет на църквите“, т.е. на ересите. Така Никодим прави РПЦ първата поместна православна Църква, влязла в икуменическия „Съвет“.
| За съжаление, Руската Църква и до днес не може да се освободи от нечистотата на икуменизма, в която я е въвел Никодим през 1961 г. |
Благодарение на еп. Никодим икуменическото беснуване веднага заразява почти всички поместни Църкви и още същата година в ССЦ влизат Българската, Полската и Румънската Църкви, а малко по-късно – почти всички останали (без РПЦЗ).
| Ето как по Божие допущение един човек успява да организира в кратък срок влизането на почти всичките поместни Църкви в пагубния икуменизъм. Несъмнено Никодим е бил направляван от КГБ, чийто агент е бил, но главна роля в случая има личната му активност. |
Така 60-те години на миналия век стават своеобразен апогей на икуменическата зараза в поместните православни Църкви. В църковните издания става модерно да се публикува икуменическа пропаганда, да се отразяват мероприятията на ССЦ, да се говори за обединение с инославните, понеже Църквата била една, но уж била и разделена, та трябвало да се обедини. Икуменическият антихристиянски дух обхваща, за жалост, и Българската Църква. Тя има служител в ССЦ – професорът-богослов Тодор Събев, който получава огромната по онова време заплата от 5000 долара на месец[1], за да работи за икуменизирането на БПЦ. Малко по-късно Събев пише апология на новостилната реформа „Църковно-календарният въпрос“[2]. Измамният дух на икуменизма дотолкова обзема умовете на йерарсите на БПЦ, че дори покойният патриарх Максим (Минков) (1914-2012) за съжаление публикува статия с кощунственото заглавие „Икуменизмът е Господня повеля“[3]. Нека поясним, че икуменизмът, бидейки ерес, е всъщност дяволска „повеля“, а не Господня. И това са го засвидетелствали много Божии угодници.
|
Преп. Юстин Челийски (1894-1979): „Икуменизъм – това е общото название на псевдохристиянството и псевдоцърквите на Западна Европа… Цялото това псевдохристиянство, всички тези псевдоцъркви не са нищо друго освен ерес на ересите“[4].
Преп. Гавриил Самтаврийски (1929-1995): „Запомнете: икуменизмът е ерес на ересите! Той е измяна на Христа, на Истината“.
Свт. Серафим Софийски (1881-1950) пише, че участието в икуменическите конференции донася на православните „отстъпление от своята вяра“. И добавя: „Нека нямаме абсолютно никакво общение с икуменическото движение!“[5] |
През 1961 г. на І-то Всеправославно съвещание на о. Родос е поставено началото на предсъборния процес, чиято цел е подготовката на Всеправославен събор, т.е. на икуменическия „осми вселенски“ събор[6].
|
Преп. Нектарий Оптински (†1928) е казал, че вселенските събори са седем и осми няма да има, т.е. истински. „Осмият“, според предсказанието на преп. Кукша Одески (†1964), ще бъде икуменически[7]. |
Родоското съвещание включило в раздела „Управление и църковен строй“ темата „Календарният проблем. Изучаването му в светлината на решенията на Първия вселенски събор за пасхалията и изнамиране на пътища за сътрудничество между църквите по този въпрос“. На 28.ХІІ.1961 г. Синодът на РПЦ одобрява списъка с темите.
През 1963 г. Руският Синод сформира специална богословска комисия за разработка на позиция по календарния въпрос, тематизиран на Родоското съвещание. За ръководител на комисията е назначен митрополит Никодим (Ротов)[8].
През 1966 или 1967 г. Българският патриарх Кирил (Константинов) (1901-1971) се допитва до Руската Църква относно календара. Той говори с патриарх Алексий І и с митр. Никодим[9]. Комисията начело с Никодим все още не е завършила работата си, но съгласно нейните и най-вече на ръководителя ѝ пан-новостилни планове, т.е. да наложи новия стил навсякъде, на патр. Кирил е казано, че календарът ще трябва да се смени.
През 1968 г. богословската комисия начело с митр. Никодим е готова с проектите на заключителните документи. В тях лъжливо се указва, че не съществуват канонични правила за календара (това не е вярно, защото макар да няма пряка забрана за променянето му, но има правила и постановления, отнасящи се и за него[10]), а за пасхалията бил възприет погрешният възглед на папа Григорий ХІІІ: че Пасха трябва да е в неделята след първото пълнолуние, следващо след пролетното равноденствие, независимо от датата на юдейската пасха. Тоест, че няма проблем Пасха да съвпада или изпреварва юдейската, както се случва с католическата пасха. Тоест, че няма проблем да се нарушава 7-мо апостолско правило и 1-во правило на Антиохийския събор. Указвало се, че календарът трябва да е „максимално точен в тропическо отношение“ (така и Григорий ХІІІ поискал „да закове“ равноденствието на 21 март) и се предлагало „преминаване на всички поместни православни Църкви към поправения (новоправославен или григориански) календар – и в частта на месецослова, и в частта на пасхалията“[11].
| Така митрополит Никодим официално обявява амбицията си за повсеместно налагане на новия календар. |
През 1968 г. патриарх Кирил отново говори с патр. Алексий и с митр. Никодим за календара. От Москва му нареждат: „Въведете новия стил! Така и нас ще улесните“[12]. Нареждането изглежда е било от митр. Никодим, защото същите думи (по свидетелството на очевидци) той повтаря и при идването си в България малко след това, когато го питат: „Владико, вие ни карате да сме по нов стил, а защо не го въвеждате у вас?“ По думите на патр. Кирил, в Москва „също искат да преминат към новия стил. Но засега все още имат трудности поради много старообрядци и традиционалисти“. Така отговаря и Никодим на питащите го в България.
| Покорното поведение на патр. Кирил на безпрекословно изпълняващ заповедите от Москва, т.е. на митр. Никодим, е обяснимо. Формално България е независима, а БПЦ – автокефална, но в действителност комунистическият режим в София е пряко подчинен на Москва, а избраникът на Политбюро патр. Кирил няма свободата да не изпълни разпорежданията на избраника на московската комунистическа власт. |
Кой от Москва иска БПЦ да мине по новия стил? Патриарх Алексий симпатизира на стария стил[13] и води не активна, а компромисна политика. Да, заради компромис той би могъл и да се съгласи с новия стил. Амбициозният и деен йерарх обаче, който планира да въведе новия стил навсякъде, е митр. Никодим. В плановете му влиза и Руската Църква, но там на този етап това е невъзможно, защото сред вярващите все още има достатъчен брой грамотни ревнители за чистотата на вярата. (Новостилната реформа в Русия се проваля през 1923 г., тъй като вярващите и свещениците просто я отхвърлят, отказвайки да проявят „послушание“ и да приемат нов богослужебен ред.) Затова Никодим решава да започне с Българската. Би могъл да започне, разбира се и с друга някоя старостилна Църква, например Сръбската, но той добре е познавал ситуацията в църквите и е започнал, разбира се, с най-податливата. Такава се оказала Българската. Започнал… и всъщност завършил. Пан-новостилният план на Никодим с това и приключил. Никоя друга поместна Църква не била увредена от идеята му за повсеместно новостилие.
| В крайна сметка, единствената потърпевша и ощетена от Никодимовите пан-новостилни амбиции останала Българската Църква. |
Печално.
И така, на 21.VІІ.1968 г. в бр. 21 на „Църковен вестник“ излиза Послание №5953 на Св. Синод, в което ясно е казано, че новият стил се въвежда поради „икуменическите стремежи на св. Църква“, както и от чревоугодни мотиви, за да може да се блажи на светската Нова година. Изказва се и лъжата, че промяната се прави по желанието на клира и вярващия народ. Истината е, че никой не е питал нито клира, нито народа. Просто на патр. Кирил му е било наредено от Москва (по линия на ССЦ) да смени календара и той е изпълнил нареждането.
Тъй като реформата среща отпор от ревностните православни християни, в края на декември 1968 г. митрополит Никодим идва в България, специално за да убеждава монахините от Княжевския манастир да приемат новия стил. Техният твърд отказ обаче го „разочарова“[14] и той нарежда на патр. Кирил да ги накаже: „На Ваше място аз не бих ги търпял“. Патр. Кирил започва да обмисля план за сломяването им.
Така започва Първото гонение от 1969 г. срещу светоотеческия календар[15] в Българската Църква. То е повдигнато непосредствено след въвеждането на новия стил, и е срещу архимандритите Серафим (Алексиев) и Сергий (Язаджиев) и срещу отказалия да приеме новия стил Княжевски манастир и други някои манастири. Това Първо гонение е една печална част от най-новата история на Българската Православна Църква. За него достатъчно много е писано от архим. Серафим (Алексиев) (или тук). Трябва да се има предвид, че по онова време Княжевският манастир е бил под юрисдикцията на БПЦ и че тъкмо гонението срещу него е подтикнало игуменията да вземе неправилното решение да се свърже с т.нар. „Синод на противостоящите“[16], т.е. с една гръцка старостилна разколническа общност. Изводът е очевиден: гонението срещу Истината, в случая – срещу светоотеческия календар, не е способно да откаже верните Христови раби от следването на Истината, в случая – на светоотеческия календар, но става причина за отделянето на някои от тях от Съборната Църква. И причината не е друга, а е гонението. Нямаше да има отделяне, ако просто им бе дадена възможност да служат по светоотеческия календар в БПЦ свободно и без да бъдат притеснявани. Вината за отделянето им няма как да не лежи на съвестта на тогавашните гонители: патриарх Кирил, който е бил и масон[17], мечтаелия да стане патриарх (но не станал) епископ Партений (Стаматов), мечтаелия да стане епископ архим. Методий (Жерев) (потъпкал заради това съвестта си, но излъган от Т. Събев, който му го бил обещал), крупния икуменист Тодор Събев (получаващ по 5000 долара месечно от ССЦ за да икуменизира Българската Църква), и др[18].
Накрая нека да кажем кой всъщност е бил Ленинградският митрополит Никодим (Ротов).
През 60-те и 70-те години на миналия век той е бил един от най-влиятелните йерарси не само в Московската патриаршия, но и извън нейните предели. Активен икуменист (член на ЦК на ССЦ), филокатолик и привърженик на новия стил, създател и разпространител на т. нар. „октомврийско богословие“[19], човек със съмнителен морал[20], митр. Никодим обичал да подражава на католиците, носейки червена мантия като кардинал, обичал и да ходи в Рим, където масово причастявал католици. В Русия също съслужвал с католици и ги причастявал. Поддържал йезуитите, увличал се от тяхната псевдо-духовност, превел на руски език „Духовните упражнения“ на Игнатий Лойола.
Господ не допуснал митрополит Никодим да доведе докрай плана си за повсеместно въвеждане на новия стил. През 1978 г. митрополитът внезапно умрял по време на прием при папа Йоан Павел І, когато изведнъж му прилошало и се свлякъл пред краката на папата, след което повече не се изправил[21]. Вестта за скоропостижната му смърт бързо се разнесла из Русия. Мнозина видели в нея недвусмислен знак на Божественото правосъдие.
| Ето какъв е краят на инициатора на новостилната реформа в България. Прочее, плана на окаяно умрелия в краката на папата Ленинградски митрополит ли ще изпълняваме? Да не бъде! |
Б е л е ж к и:
[1] https://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/KT/CCRaS.html (или тук).
[2] С., Синодално издателство, 1968.
[3] Максим, патр. Български. На Господнята нива. СИ, 1975, с. 132.
[4] Архим. Иустин Попович. Православная Церковь и экуменизм. Салоники, 1974.
[5] Архиеп. Серафим (Соболев). Трябва ли Православната църква да участва в икуменическото движение? (Доклад) (или тук).
[6] Государство, религия, Церковь в России и за рубежом. М., № 1 (34) 2016, с. 200. (или: https://cyberleninka.ru/article/n/kalendarnyy-vopros-sobornye-diskussii-v-istorii-i-sovremennosti)
[7] https://proza.ru/2012/12/26/1509
[8] Государство, религия…, с. 200.
[9] По собствените му думи. (ps://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/KT/CCRaS.html)
[10] Ап. 45, Лаод. 33, 37: забрана за молене и празнуване заедно с еретици – против целта на новия календар, която е тъкмо празнуването заедно с еретици; Деян. 7 и 8 на VІІ Вс. събор: анатема на отхвърлящите Преданието, а календарът е част от него; Деяние 16 на VІ Вс. събор: анатема на нагаждащите се към еретиците; Посл. на VІІ Вс. събор: анатема на всичко ново и разцепващо, противно на Преданието.
[11] Государство, религия…, с. 200.
[12] https://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/KT/CCRaS.html
[13] На 6.V.1945 г. той изпраща Послание до Румънския патр. Никодим (или тук), в което го увещава да върне богослужението по стария стил.
[14] По думите на патр. Кирил (https://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/ KT/CCRaS.html).
[15] Има и Второ гонение срещу светоотеческия календар в Софийска епархия на БПЦ, което започна в края на 2017 г. по инициатива на шумно известния с медийните си изяви архимандрит Никанор (Мишков) (във велика схима Серафим), и беше ръководено от тогавашиня секретар на Софийска митрополия Ангел Младенов (върл привърженик на новия стил), със съдействието на тогавашния протосингел архим. Василий (получил прозвището „гонител на светоотеческия календар“), на йером. Пимен Зографски, избран впоследствие за игумен на Германския манастир, и др.
[16] Много странно название, асоцииращо се с „противящи се“, „протестиращи“ или нещо подобно по смисъл.
[17] https://vladimirlevchev.blogspot.com/2012/01/blog-post_29.html (или тук).
[18] Виж също Църковните светоотечески Правосл. календари: за 2021 г., с. 58-64, и за 2022 г., с. 72, налични в PDF-формат в сайта „Православна класика“.
[19] „Октомврийското богословие“ възхваляло болшевишкия преврат и го представяло като едно от най-великите християнски събития в историята, едва ли не някакво ново Божественото откровение или събитие, подобно на Боговъплъщението.