Страница с материали за светото Православие

Вечната смърт

Йеромонах Йоан (Филипов)
Из книгата „Християнството и смисълът на човешкия живот“

Има два вида смърт: смърт на тялото и смърт на душата. Смъртта на тялото е разкъсване на връзката между тялото и душата. Смъртта на душата е разкъсване на връзката между душата и Светия Божий Дух, Който я оживотворява. Както душата оживотворява тялото, така и Божият Дух оживотворява душата. Разкъсването на връзката между душата и тялото е болезнен процес, но еднократен. Човек умира по тяло веднъж. След това в тялото започва процес на гниене и то се разлага. Разкъсването на връзката между душата и Светия Дух също е болезнен процес, но понеже душата е безсмъртна, той не е еднократен, а по­сто­янен. Затова смъртта на душата не е унищожение на душата, а непреставащо мъчение на душата, вечно страдание. Това означава понятието „вечна смърт“, или както още се нарича – втора смърт (Откр. 2:11).

Първата смърт, телесната, е неизбежна за всеки човек. Защо? Както казахме, тя е следствие от грехопадението. Самото грехопадение е подобно на раково образувание. Образуват ли се макар и малко ракови клетки в тялото, то вече е обречено на смърт. Ракът постепенно се разраства, обхваща все по-голяма част от тялото и то умира. По същия начин стои въпросът и с греха по отношение на човешкото общество. Дори и най-малкият грях, който навлезе в човешкото об­щество, постепенно се разраства и го поврежда все повече и повече, тъй че то бива разядено от него, както тялото от рака. Или, щом един човек е нарушил волята на Твореца и е вкарал в човешкото общество отровата на греха, то и цялото човешко общество оттам насетне е отровено от тази отрова и закономерно попада под действието на смъртта.

Бог казал на Адам, че ако яде от дървото за познаване на добро и зло, веднага ще умре. Да, но след това в Библията не е казано: „тогава Адам и Ева умряха“, а само тогава се от­вориха очите на двамата, и разбраха, че са голи (Бит. 3:7). Да не би Божието предупреждение да не се е изпълнило? Не, Бог им е казал истината. Веднага, щом съгрешили, Адам и Ева почувствали в себе си вечната смърт – почувствали, как Светият Божий Дух се отдръпнал от тях. За пръв път те изпитали чувство на срам от голотата си, което дотогава не познавали. За пръв път изпитали страдание и болка, които дотогава също не познавали. За пръв път изпитали страх. Те изгубили вечния живот – райското блажено състояние, и станали подвластни на вечната смърт, която обаче не е унищожение, а мъчение, непрестанно страдание. Душите им, изгубили благодатта на Светия Божий Дух, умрели. Телата им също станали смъртни – словото Божие ги нарича кожени дрехи (Бит. 3:21) – и след време също умрели.

Така сред човешкия род проникнала отровата на греха. С течение на времето тя прониквала все повече и повече сред хората. Греховете се умножили. Хората масово започнали да грешат, да престъпват волята на Твореца.

Адът

Адът е мястото, където се осъществява вечната смърт. Обиталището на вечно мъртвите, на тези които са от­хвърлили вечния живот и са попаднали във вечната смърт. Да, но вечната смърт не е унищожение, а непреставащо мъчение. Адът е мястото на непрестанното мъчение и стра­дание. Душите, които доброволно са престъпили волята на Бога и са разкъсали връзката си с Божия Дух, са приели в себе си вечната смърт, адското състояние, което започва още в този живот и се осъществява в пълнота, когато човек премине в задгробния, вечния живот.

Адът не е създаден за човека, а за демоните (Мат. 25:41). Те първоначално били сътворени от Бога като ангели и докато изпълнявали волята на Създателя, имали вечния живот. Но след като самоволно нарушили Божията воля, като се въз­гордели, те отпаднали от вечния живот и се предали на вечна смърт – на вечно мъчение[1]. За тях Бог определил особено място, наречено „ад“ (от гр. „àдис“ – подземно царство на мъртвите), „преизподня“ (слав. – подземно място), „геена“ (от евр. „гехином“ (Иис. Нав. 15:8) – долина на Еном, в която горели огньове и се изхвърляли нечистотии), „пъкъл“ (ст.бълг. „пекло“ – горещо място). Това място, както се вижда и от наименованията му, е място на вечните мъки, на вечните страдания, в което гори вечен огън (Мат. 18:8), има вечен мрак, „външна тъмнина“ (Мат. 8:12), неумиращ червей (Марк. 9:44), плач и скърцане със зъби (Лук. 13:28).

Всички видове мъчения в ада причиняват на намиращите се в него души (човеци) и духове (демони) неизказани страдания, които никога не престават. Както е казал Господ Иисус Христос, червеят им не умира, и огънят не угасва (Марк. 9:44).

Но защо заради един грях Бог е определил вечни мъчения? Човекът еднократно нарушил Божията воля, а бил осъден вечно да страда и да се мъчи, както и всичките му потомци. Не е ли това несправедливо?

Не, не е несправедливо, а напротив. Грехопадението е би­ло еднократен акт, все едно еднократно впръскване на отрова в организма на човешкото общество. Оттам насетне обаче тази отрова плъзнала и се просмукала в целия организъм. Адам вкусил отровата на грехопадението. Станал причастен на вечната смърт. Тази отрова по наследство се предала и на потомците му. Лишен от Божествената благодат, Адам от­паднал от вечния живот и по необходимост предал това лишение и отпадане на потомците си. Те също унаследили вредата от греха. Греховната повреденост на цялото човешко общество се нарича „първороден грях“ и се предавала по наследство. Към нея обаче всеки човек прибавял и личните си грехове, с което я умножавал и отново я предавал умножена на потомството си, и така нататък.

Затова неизбежно цялото човечество трябвало, според Божествената справедливост, да бъде осъдено на вечните адски мъчения. Така и станало. Веднага след грехопадението раят бил затворен за човеците. След смъртта си те всички отивали в ада[2].

От това страшно бедствие не е имало начин човечеството самò да се избави. По Божествената правда, по непоклатимия духовен закон, престъплението на човешкия род водело след себе си своето наказание. А отровеното от греха човечество не било годно да обитава в рая, където няма никакъв грях, нито най-малкия, а следователно и никакво страдание – нито най-малкото.

Бог е Любов (1 Иоан. 4:8). Съвършена Любов и съвършена Правда. Той съвършено обича всички Свои създания. Въпреки че грехопадението било допуснато от Бога[3], Той никога не престанал да се грижи за избавлението на човека от това най-голямо зло, което води след себе си вечна смърт.

За да бъде удовлетворено Божественото правосъдие, тряб­вало човекът да бъде съвършено излекуван и освободен от греха и от последствието му – страданията. Но това не можел да стори никой човек, защото всички хора носели повредата на първородния грях. Праведният Бог устроил изкуплението на човешкия род и освобождаването му от греха и вечната смърт да стане от въплътения Син Божий, Който приел образ на човек, като се родил не по естествения начин, а свръхестествено – от Светия Дух и Дева Мария. Така по Своята човешка природа Иисус Христос бил чист от първородния грях, който тегнел над цялото човечество. Въплътеният Син Божий – Господ Иисус Христос – извършил спасението на човешкия род от вечната смърт и затова се нарича Спасител, а понеже едновременно е Бог и Човек, се нарича и Богочовек.


[1] Както по-горе се спомена, ангелите са изцяло духовни същества, без телесен състав. Поради това, че те са само духове, при тях процесът на грехопадение, при който става изменение на духовната им природа от естествена (ангелска) в противоестествена (демо­нич­на), е много кратък (тъй да се каже, мигновен), в сравнение с грехо­падението при човека. По причина на това, че човек носи тяло, при него процесът на грехопадение, т.е. извратяването му от богоподобно същество в демоноподобно, е продължителен процес, обхващащ целия му земен живот, и през цялото това време на човека е дадена възможност за покаяние, т.е. отново да се обърне към Бога и да върши Неговата света воля.

[2] До идването на Спасителя Христос всички хора след смъртта си отивали в ада – както грешниците, така и старозаветните праведници. Но по Божествената правда, докато грешниците там били осъдени на непреставащи страдания, праведниците пребъдвали в покой, и мъка до тях не се докосвала (Прем. Сол. 3:1,3).

[3] Грехопадението е резултат от проявата на свободната (в случая – злата) човешка воля. Бог е допуснал то да стане (макар и да е било противно на Неговата Божествена света воля), защото е сътворил човека свободен. Бог ни най-малко не накърнява свободата на човека. Човек е сто процента свободен. Сам е пожелал да наруши волята на Твореца и го е сторил. Не е уместно да задаваме въпроса: не е ли можел Бог да възпре човека от падане в грях? Разбира се, че е можел. Но с това би отнел човешката свобода. Човек има свободата сам да избере да върши добро или зло. Ако обаче Бог му отнеме свободата да върши зло, с това би му отнел изобщо Божия образ, човешката личност. Човек би станал досущ като животните, които нямат свобо­дата да избират дали да вършат добро или зло, а само вършат това, което им е вложено като инстинкти от Твореца. Те са, тъй да се каже, програмирани и не вършат нищо по-различно от това, което им е заложено като програма.

И тъй, Бог е създал човека по Свой образ, като самоопределяща се личност.