Капанът на идолопоклонството

Не само обикновените хора, но и религиозните социопати създават свои идоли, обвързани с тяхната „вяра“: църковната администрация, свещените чинове, външният и вътрешен облик на храма, типици, св. канони, календари, одежди, начин на пеене, поведение, пост и какво ли не. Това не означава, че те нямат и идолите на обикновените хора. Основата е същата – сърце, опетнено от страсти, затворено за умно-сърдечната молитва, обладано от демони, и ум, потънал в тъмнина. Само че покриват обикновеното си идолопоклонство с религиозно.

Какво не разбират тези религиозни социопати – активни и пасивни? Какво не разбират тези идолопоклонници?

Първо – че идолът винаги е пречка за духовното развитие. Който приеме идол в сърцето си, престава да расте духовно и започва да пада. Второ, тъй като са лишени от перспектива за духовно развитие, никога няма да разберат, че това, което виждат като непроменящ се идол, има историческо начало, развитие и край. И че „истината“ за техния идол изглежда съвсем различно, когато човек се намира на духовното ниво на очистеното от страсти сърце, просветлен ум и обожена личност. 

Например, типикът е различен за живеещите общежитийно в манастир, друг за живеещите в скит, друг за отшелниците, друг за градските църкви – не може всички да имат един и същ типик (богослужебен ред), наложен по идолопоклоннически причини. Става дума за различно качество на духовен живот и нужди. Или друг пример: молитвата на човек в началото е само умствена и устна; на второ ниво е аскетично умно-сърдечна; а молитвата на обожението е непрестанна умно-сърдечна. Такава е и литургийната молитва.

Или например, докато за онзи, който е в началото, тоест на етапа на  очистване на сърцето от страстите – храмът е място, където се събираме за Света Литургия, то за този от второто стъпало – на просветлението на ума чрез умно-сърдечната молитва – храм е целият видим свят, да не кажа цялата вселена, а олтар е всяко място, на което изпълнява Божията воля за Божия слава – с дело и с молитва; а онзи, който е на третото стъпало – което е обожението на личността, самият той става храм, който събира всички хора, а сърцето му е олтар, от който Светият Дух с неизказани въздишки зове за тяхното спасение: Авва Отче!

Свещените канони също се прилагат различно според духовното стъпало. Всеки гледа различно от своето ниво. Но духовно силните трябва да понасят немощите на слабите, а непросветените да се учат, не да поучават.

Нормално е, че идолопоклонниците, каквито са активните религиозни социопати, много трудно се лекуват, почти безнадеждно е да им се говори. Основната храна за тяхното славолюбие е именно сблъсъкът с църковната власт – митрополити, архиепископи, патриарси, синоди.

Такива са редки, но шумни и вредни. Могат да ги спасят само тежки болести или нещастия, и то ако ги доведат до покаяние. Но, за съжаление, в моя дългогодишен труд на Божията нива не съм срещал такова силно покаяние, което да съответства на вредата, която причиняват. Просто, ще изтече времето, в което на демона му е позволено да действа чрез тях – и изведнъж те изчезват.

Само че новопоявилите се активни религиозни социопати не знаят какво се е случило с предишните, или демонът ги заслепява, за да не видят какво се случва с някои настоящи. Подобно, но по-леко, е положението с пасивните религиозни социопати – онези, които одобряват действията на активните. Те са повече на брой. Каквото и да се случи, наш дълг е да се молим за тях.

Не ни е позволено да желаем зло на никого, нито да изключим някого от молитвата си, без сами да отпаднем молитвено от Бога.

Пиша това за онези идолопоклонници, които – поради невроза, било религиозна или не, все пак имат възможност да преминат към първото стъпало на духовното развитие на личността. Пиша го като предупреждение за онези, които вече са на първото стъпало, но усещат застой, както и за онези, които са на второто и трябва съзнателно да се откажат от всяка човешка власт и слава, за да продължат. Всъщност, пиша и срещу себе си.

Както казах: всеки застой в духовния растеж е сигурен знак за някакво идолопоклонство. Щом забележим, че не растем духовно – значи от нещо сме си направили идол. Самото духовно нерастене е форма на идолопоклонство. Неотвореността за духовен растеж също е идолопоклонство – ако невротикът не вярва, че съществува първото стъпало от духовното развитие на личноста, и ако този на първото не вярва в умно-сърдечната молитва и просветлението и т.н.

Не ви пиша това с намерение да се променя нещо от установеното от Църквата – нито типик, нито литургия, нито канони, нито календар. Аз съм противник на всяка вредна промяна. Тук казвам, че това, което Църквата е установила, трябва да се използва като педагогическо средство за постоянно духовно израстване, а не да се превръща в идоли. Нямаме нужда от външни промени, а от вътрешни.

Искам чрез написаното да ви насърча да имате отворен ум, да не попадате в капаните на идолопоклонството, да ви мотивирам да растете – защото вашият духовен растеж ще събори всеки идол, който се изпречи на духовния ви път, и ще започнете да виждате същите неща по нов, духовен начин – докато не ги съзерцавате в несътворената Божия светлина.

И искам да ви напомня, че именно идолопоклонниците от нашите редици подготвят пътя на антихриста – това е същият дух.

Който е разбрал – разбрал е.

Източник: Religia.mk

Струмишки митрополит Наум е един от известните йерарси на Православната църква в Сев. Македония. Постриган за монах в манастира "Григориат" на Св. Гора от игумена на обителта архим. Георги Капсанис. От 1995 г. ръководи Струмишката епархия на МПЦ, където допринася много за развитието на монашеския и богослужебен живот. През 2008 г. защитава докторат в БФ на СУ "Св. Климент Охридски" на тема "Исихазмът в светогорското монашество през 20 век". Издава православното списание "Премин". Автор на множество книги с богословски статии, проповеди и др.