Из книгата „Как православните икуменисти грешат против Господа и против православната вяра“

Бог прославя Своите свети угодници. Не само на небето, но и на земята. И не само приживе – чрез благодатни дарове и свръхестествени знамения, но и след праведната им кончина – чрез нетление на телата им, чрез чудеса, които стават по техните молитви, когато ги при­зоваваме, или на гроба им. Всички православни християни, които са се подвизавали в светоевангелската Истина, които са се трудили, за да придобият сърдечна чистота, които са свидетелствали за Христа и за светото Православие пред безбожниците, еретиците и друговерците, още повече – които са дали живота си за Христовото свидетелство, всички, които са се подвизавали за запазване чистотата на Право­славната вяра, за ограждането ѝ от всевъзможните ереси и лъжеучения, всички те се удостоили на Небесата с нетленния венец от Подвигоположника и наш Спасител – Господ Иисус Христос.

Онези обаче, които променяли малко или много Апо­стол­ското и Светоотеческото предание, които са разпростра­ня­вали ереси и неправославни учения сред християните, които, говорейки не според църковното учение, а по-различно, са увличали хора след себе си и така внасяли разделение в Хри­стовата Църква, изобщо всички, които с дело или слово не следвали преданията на светите Апостоли и светите Отци – а такива е имало през всички времена – те винаги бивали наказвани от Божественото правосъдие и завършвали живота си в тежки мъчения. Нерядко тяхната страшна кончина Бо­жият промисъл откривал, за назидание на мнозина и за да е ясно, че всички, които вървят съзнателно против Право­слав­ната вяра, против преданието на светите Апостоли и светите Отци, вършат неугодно на Бога дело и ги очаква Божият гняв и вечното осъждане.

Наистина, краят на земния живот много често е решаващ за вечната участ на човека. Затова светата Църква ни учи да молим Бога да ни удостои с християнска кончина.

Каква е обаче кончината на неразкаяните грешници? По свидетелството на Свещеното Писание – страшна (Пс. 33:22, слав.). Независимо дали са се смятали за християни и са се числели по име към Христовата Православна Църква. „Защото Бог не гледа на лице“ (Рим. 2:11), а на дела.

Каква е кончината на водачите на ереси?

Кончината на Арий (256-336)

„Арий излязъл от царския палат с голяма гордост, окръ­жен от царски сановници, които били от неговата ерес, и от множество оръженосци, и вървял към църквата. Когато се приближил до мястото, наричано „тържище на Константин“, където стоял мраморен стълб с изображение на царя, на­паднал го страх от гризящата го съвест, и от страха му дошла телесна нужда, и той потърсил скрито място. Недалеч от там се случило да има градско отходно място, в което той като влязъл, бил поразен от внезапна люта болка във вътреш­ностите си, и се пукнал по средата, както и Юда, и всичките му вътрешности излезли отзад, и така окаяно издъхнал, из­пускайки горчиво душата си. А онези, които стоели вън и го чакали да излезе, като видели, че дълго не излиза, влезли при него и го намерили да лежи мъртъв в кал и кръв. И веднага се разбрало по целия град за тази люта и неочаквана смърт на еретика Арий, и еретиците твърде много се посрамили, а православните се радвали, задето Христос, истинският Бог, е Отмъстител на Своя враг и хулител“¹.

***

Кончината на Несторий (сл. 381-451)

„А Несторий бил осъден като еретик и богохулник, и не само от своя сан бил низвергнат, но и от християнството отчужден, и бил предаден на вечно проклятие. Заточен в да­лечна страна, наричана Оасим, той зле изпуснал душата си: понеже като пребивавал в еретическо противене без пока­яние, още докато бил жив, богохулният му език бил изяден от червеи…“².

***

Кончината на византийския император Константин V Ко­про­ним (718-775)

„След смъртта на този злочестив цар (Лъв ІІІ Исавриец, б.м.), настанал на власт неговият син Константин Копроним, още по-зъл гонител на Църквата Божия, който не само отхвърлял светите икони, но и светите Божии угодници за­бра­нил да бъдат наричани „свети“, и мощите на светиите считал за нищо. И накратко да кажем: само външно този цар се показвал да е християнин, а отвътре цял бил евреин-неверник. Защото и пречистата Божия Майка, по-висока от всяко създание, която е Защитница и Прибежище на целия свят, той, окаяният, дръзнал да хули, и да отхвърля нейното пресвято име и иконата ѝ; а нейните ходатайства към Бога, чрез които се държи целият свят, заповядал дори да не се споменават³. А за Нейно осмиване показвал кесия, пълна със златници и питал предстоящите пред него: „Скъпо ли струва тази кесия?“ Предстоящите му отговаряли: „Толкова скъпо, колкото е златото в нея“. Тогава Копроним изсипвал златото от кесията и пак питал: „Сега кесията без злато скъпо ли струва?“ А онези му отвръщали: „Нищо не струва празната кесия. Каква полза има от нея, щом няма в себе си пари?“ След това Копроним казвал: „Така и Мария, докато имаше Христа в утробата Си, дотогава бе достойна за почит. А като Го роди, Тя се лиши от тази чест и по нищо не се различава от останалите жени“. О, прескверна уста и пренечестив език! Каква хула бе дръзнал да нанесе на по-почитаната от всички небесни Сили и на по-святата от всички Светии Майка на Създателя! Нима царицата, след като роди царския син, не е достойна за царска чест? Нима царската майка само дотогава ще бъде почитана, докато носи царя в утробата си? О, горко на този окаян хулител, който по нищо не се отличавал от богомерзките хулници – евреите! И не само той самият бил такъв хулител, но и всички останали привеждал към също такова нечестиво хулене с прелъстителни ласкателства и устрашаващи заплахи, а тези, които не се съгласявали с него и му се възпротивявали, насилвал с различни мъчения, като дълго ги морял с окови и глад, уязвявал ги с люти рани, по­сичал ги с меч, изгарял с огън, удавял ги в морската дълбина, и с всякакви видове нетърпими мъчения и горчива смърт погубвал верните и истински Христови раби. Заради което и сам с най-люта смърт изпуснал окаяната си душа, а като издъхвал, горчиво викал, казвайки: „Жив съм предаден на неугасимия огън!“ И той, който преди хулел пречистата Божия Майка, тогава заповядвал с песнопения да я почитат, но вече не намерил отрада, отхвърлен напълно от Божието милосърдие“⁴.

***

Кончината на византийския император Теофил (813-842), който също бил иконоборец и гонител на иконопочитателите

„Този Теофил, след като мнозина от светите отци предал на различни насилия и мъчения заради честните икони… след като безчинствал дванадесет години, бил обхванат от коремна болест. А когато щял да се разделя с живота, устата му премного се отворила, тъй че и вътрешностите му се виждали през нея. Царица Теодора, като страдала за това, което се случило, едва могла да заспи, и видяла насън пречистата Богородица, прегърнала Предвечния Младенец, окръжена от пресветли ангели, които биели Теофил и го укорявали. А когато се събудила, Теофил малко дошъл на себе си и извикал: „Горко на мене, окаяния! Заради светите икони ме бият!“ Тогава царицата веднага поставила върху него иконата на пресвета Богородица, молейки ѝ се със сълзи. А Теофил, като видял, че един от предстоящите носи енголпие, грабнал го от него и започнал да го целува. И веднага устата, която преди беснувала против иконите, и безобразно зейналото гърло се устройвали в предишния си вид, и Теофил се избавил от обхваналата го беда и заспал, като изповядал, че е добро да се почитат светите икони… Малко след това той напуснал този живот“⁵.

_{* * *}

Кончината на атонските монаси, които през ХІІІ век при­ели римокатолиците „като братя“ и съслужили с тях, вече описахме (стр. 70-71). Техните черни като въглен неизтлели тела с ужасен демоноподобен вид са нагледно назидание за всички православни, които ще дръзнат да последват примера им на побратимяване и съслужение с еретиците-римо­като­лици.

_{* * *}

Константинополският патриарх Мелетий ІV (Метак­са­кис)

През 1909 г. станал масон във Великата източна ложа на Гър­ция, а през 1910 г. достигнал до 33-та степен. През 1922 г. признал валидността на англиканската йерархия. През юни 1923 г. свикал т. нар. „Всеправославен конгрес“, на който, по настояване на Мелетий, се взело решение да бъде въведен в Православната Църква григорианският календар. Така Меле­тий Метаксакис поставил началото на разделе­нието в Православната Църква. Цялата Православна Църква дото­гава празнувала еднакво, а след злощастния „всеправо­сла­вен“⁶ конгрес и неговото антиправославно решение, в Право­слав­ната Църква, която дотогава празнувала еднакво, изкуст­вено било внесено разделение в празнуването: някои започнали да празнуват по римокатолическия календар, а верните на Светоотеческото предание продължили да празнуват по право­славния календар, по който двадесет века дотогава праз­ну­вала Светата Православна Църква. На този „конгрес“ Ме­летий е искал още да узакони свещениците и дяконите да могат да се женят след ръкоположението си, както и да им се разрешава втори брак след овдовяване⁷. Активно поддържал живоцърковниците-обновленци  в Русия. През септември с. г. Мелетий бил изгонен от патриаршеската катедра. През 1926 г. станал Александрийски патриарх и въвел там новия кален­дар. На 28.VІІ.1935 г. Мелетий Метаксакис изгубил раз­съдъка си и след 6 дни страшни мъки умрял като простенал, ридаейки своите последни думи: „Аз разделих Църквата и унищожих Православието“. Той умрял в Цюрих, Швейцария и бил погребан в Кайро, Египет⁸. На архиерейското му погребение масонската му престилка била поставена върху епископските одежди от неговите братя-масони. Масонските му ръкавици и вечнозелена клонка също били поставени в ковчега⁹.

***

Еладският архиепископ Хризостом (Пападопулос) бил този, който въвел григорианския календар в Гръцката Църква през май 1924 г., с което поставил началото на най-големите сму­тове, сътресения и разделения от последните столетия в тази поместна Църква. Преследвал тези, които не поже­лали да приемат папския календар. Бил главен съратник на Мелетий Метак­сакис. Завършил живота си през 1949 г., като умирал в ужасни мъки в гръцка болница. Пред смъртта си лаел като куче. Сестрите, които се грижели за него, по­тре­се­ни от това, което видели, се обърнали към стария календар¹⁰. Тялото му останало черно и неизтляло¹¹.

_{* * *}

Константинополският патриарх Атинагор също бил масон 33-та степен. Той се възкачил на престола през 1948 г., след като под предлог за „психическо разстройство“ бил отстра­нен патриарх Максим. Атинагор казвал: „Грешим, ако смя­та­ме, че Православната вяра е паднала от небето и че остана­лите религии не са ценни. Триста милиона от човечеството са избрали исляма като път към Бога, а останалите стотици милиони са протестанти, католици и будисти. Целта на всяка религия е да направи човека по-добър“. През април 1963 г. архиеп. Яков Ню-Йоркски (от Константинополската патри­аршия) казал: „Църквата не може да бъде пълна и единствена притежателка на истината“ – едно становище, което Кон­стан­ти­нополският патриарх Атинагор нарекъл „право­слав­но“. На 6.І.1964 г. патриарх Атинагор и папа Павел VІ се срещнали в Йерусалим и се молели заедно на Светия Гроб. Когато влезли в църквата, паднала светкавица и това предиз­викало прекъсване на електричеството в цялата църква. На 7.ХІІ.1965 г. патриарх Атинагор и папа Павел VІ едновре­мен­но „отменили анатемите“ от 1054 г. На 25.VІІ.1967 г. папа Павел VІ отишъл в Истанбул, където заедно с патриарх Атинагор участ­вал в обща молитва. В края на с. г. патриарх Атинагор се срещнал и с Кентърбърийския архиепископ Май­къл в Лон­дон, където двамата съмолитствали на общо „богослужение“. Малко след това патриарх Атинагор посе­тил Рим и се молел заедно с папата. През 1970 г. патр. Атинагор заявил пред Роже Шулц, пастор на реформатско-протестантската църква в Щвейца­рия: „Искам да ви направя признание. Вие сте свещеник – аз бих могъл да приема от ръцете ви Тялото и Кръвта Христови“. На другия ден той добавил: „Аз бих могъл да се изповядвам при вас“¹². През февруари 1971 г. папата и патриарх Атинагор си разменили послания с взаимно признаване на двете църкви. Атинагор също така публично обявил, че дава св. Прича­стие на римокатолици и протестанти. Той умрял през юли 1972 г. и се наложило да го погребват в затворен оловен ковчег, заради ужасното зловоние, което се разнасяло от тялото му¹³.

***

Константинополският патриарх Димитрий, който подоб­но на своите предшественици също бил масон, се възкачил на престола през юли 1972 г. Продължил политиката на своя предшественик и дори обещал да започне икуменически диалог с исляма¹⁴. През ноември 1987 г. патриарх Димитрий и негови клирици участвали на папската литургия в Рим заедно с папа Йоан Павел ІІ. На 2.Х.1991 г. патриарх Димитрий умрял в отделението за интензивна терапия в американската болница в Истанбул, където той се намирал след инфаркт на миокарда от 30.ІХ с. г. Д-р Франк Турнаоглу, който отгова­рял за патриарха, казал, че на патриарха се случил втори инфаркт, той преминал в състояние на шок и умрял поради спиране на сърцето¹⁵. Подобно на своите предшественици-масони, патриарх Димитрий бил погребан в затворен ковчег, а не както подобава на архиерей – в открит¹⁶. „След смъртта на Димитрий – засвидетелствал атонският схимник Серафим Сърбин, – неговото тяло започна толкова непоносимо да смърди, че го опяваха не седнал, както е прието в съот­ветствие с древната традиция, а легнал, в запоен ковчег“¹⁷.

_{* * *}

Ленинградският митрополит Никодим (Ротов). В 70-те години на миналия век митрополит Никодим бил един от най-влиятелните йерарси не само в Московската патри­ар­шия, но и извън нейните предели. Активен иуменист, фило­католик, голям радетел за въвеждането на григорианския календар в Православната Църква, създател и разпростра­нител на т. нар. „октомврийско богословие“¹⁸. Според някои – таен кардинал. Във всеки случай богослужението му се отличавало с католически маниери: носене на червена ман­тия, подобно на кардиналите и др.

Църковната дейност на митрополит Никодим имала и някои положителни страни. Негова е заслугата например за възраждането на почти угасналото руско монашество на Атон.

Особен интерес представлява отношението му към т. нар. „интеркомунион“ – съвместното причастяване на православ­ните с римокатолици, което каноните на светата Православна Църква абсолютно забраняват, предвид наличието на дог­матически отстъпления във вярата у римокатолиците.

Архиеп. Василий (Кривошеин) свидетелства за него: „Това, което повече от всичко смущаваше мнозина от нас… бе увлечението на митрополит Никодим по католицизма. Увлечение в много отношения ирационално, почти патоло­гическо… Помня как още в 1960 г. в Москва, в разгара на хрушчовското гонение, той развиваше пред мен мисълта, че на нас не ни е нужно да търсим сближение със ССЦ – това е несериозна организация, а ето, католиците – това е друга работа, те могат да ни помогнат, с тях трябва да се обеди­няваме… Жалко, че католиците така упорстват със своята папска непогрешимост, а то ние напълно бихме могли да се обединим с тях“.

„Увлечението на митрополит Никодим по католицизма рязко се усилило след посещението му в Рим. Той бил оча­рован от папския ватикански прием. В Рим митрополит Никодим започнал широко, по-малко или повече безразборно, да причастява католици на право­славната Литургия. За това свидетелстват много очевидци, но самият митрополит Никодим неведнъж се опитваше да го отрича, и тази лъжа само засилваше съблазънта. Вече по­становлението на Свещения Синод от 16 декември 1969 година за допускане католици до причастие там, където няма католически църкви¹⁹, бе предизвикало остра критика против Руската Православна Църква сред гърците на Атон, но на мен ми се удаваше на Всеправославните съвещания (такива, като Всеправославната комисия по диалога с англиканите²⁰) да защитавам доброто име и Православието на Руската Църк­ва със следната аргументация: „Това постановление на Синода е предизвикано от съвсем особеното положение на вярващите, и в частност – на католиците в Съветския Съюз, където често пъти на разстояние хиляди километри няма нито една католическа църква или свещеник. В такива слу­чаи по икономия се разрешава да им се дава Причастие. Също такова постановление е издал и Константинополският Синод и патриарх Йоаким ІІ през 1878 г. относно арменците. Трудно ми е богословски да оправдая такава икономия, но не мога да съдя руските йерарси, живеещи в Русия в трудни условия…“ Такава аргументация удовлетворяваше всички, даже на Атон, но всичко разрушаваше причастяването на католици в Рим от митрополит Никодим. „А там – отго­ва­ряха ми – каква „пастирска икономия“ го е принуждавала да причастява католиците, където са тъй много католическите храмове?“ Единственият отговор, който можех да дам, бе: „Вашите архиереи постъпват още по-зле. Причастяват всич­ки безразборно“. „Че нашите архиереи, като архиепископ Яков Американски или Атинагор Лондонски – отвърна ми на Атон игумена на манастира Григориат архимандрит Геор­гий, – са предатели на Православието, това ние отдавна го знаем, нас това не ни удивява, но че Московската Патри­ар­шия, Руската Православна Църква, която ние толкова ува­жаваме за нейната твърдост в Православието, постъпва така в лицето на митрополит Никодим – това ни поразява и дълбоко ни огорчава“.

Аз разказах за този разговор на митрополит Никодим. А той дори се разсърди: „Малко ли работи говорят на Атон. Атон не е автокефална Църква“ („Може и да не е автоке­фал­на – помислих си, – но има голям авторитет в целия свят“)…

На митрополит Никодим се удаде да създаде немалка група свои ученици, последователи и почитатели, които той пострига в монашество, ръкоположи за свещеници и даже доведе до архиерейство, млади „никодимчета“²¹, както ги наричат. Част от тях са просто кариеристи, но мнозина не­съмнено са негови искрени почитатели“²².

Свидетелството на архиепископ Василий (Кривошеин) потвърждавал и преподавателят от Ленинградските духовни училища архимандрит Августин (Никитин). В посветена на митрополит Никодим статия, напечатана в католическото списание „Истина и живот“ (2004, №2), архимандрит Авгу­стин писал: „Католическият свещеник Йосиф Павилонис всяка година по покана на владиката присъстваше на пасхал­ното богослужение в олтара на Николо-Богоявленския катедрален събор и се повикваше за причастяване със Светите Христови Тайни“ (стр. 16-17). В същото католическо списание се привеждали и други свидетелства за противока­ноничните манипулации на ленинградския архипастир със Светите Дарове. „Митрополит Никодим е допускал в 70-те години отеца-йезуит М. Аранц по време на неговата препо­давателска дейност в Ленинградската духовна академия, да се причастява в неделните дни заедно с православните кли­рици“²³.

Както съобщава „Радио Ватикан“, свещеникът-йезуит о. Шиман утвърждавал в йезуитското списание „Чивилта ка­толика“, че митрополит Никодим открито е поддържал „обществото на Иисус“, с много от членовете на което имал най-дружески връзки. Митрополит Никодим превел на руски език „духовните упражнения“ на Игнатий Лойола. М. Аранц също свидетелствал, че той „се интересувал от духовността на йезуитите“²⁴.

„Един от „особено приближените“ до митрополит Нико­дим е бил отец Матей Гаврилов – сегашен йеромонах от гръко-католическия монашески орден на василианите. В сво­ите спомени за Владиката о. Матей пише за католическите симпатии на митрополит Никодим. В частност, Никодим мно­го високо оценявал правилата на Игнатий Лойола, осно­вателя на ордена на йезуитите. Митрополитът много знаел за гръко-католическата църква и за Галичината²⁵. Ценил митро­полит Андрей Шептицки и неговия стремеж да насади католическата вяра в Русия. Една мисъл на Владиката осо­бено привлякла вниманието му: „Ако митрополит Андрей не беше умрял преждевременно, то той щеше да спаси гръко-католиците от Православието“²⁶.

„Архим. Димитрий (Подлесних) разказвал на своите ду­хов­ни чеда, че митрополит Никодим го повикал в Ленинград и му предлагал епископство. Но поставил условие, че когато дойде времето, всички епископи, които сам той е поставил на катедрите, ще преминат заедно с него в католицизъм. Той молел о. Димитрий да даде клетва, че той, ако стане епископ, също ще приеме католицизма. Отец Димитрий се отказал от предложението на вл. Никодим²⁷. Казал му, че е верен на Православната Църква и не може да приеме учението на митрополит Никодим, че Царството Божие и комунизма са едно и също.

В трудовете на митрополит Никодим може да се намерят неговите „богословски“ разсъждения, че Царството Божие ще бъде построено на земята²⁸. Комунистите ще благо­устрой­ват обществото от социална страна, а християните – от духовно-нравствена. Това общество и ще бъде, съгласно митрополит Никодим, раят“²⁹.

„Друго свидетелство, свързано с кончината на владика Никодим. В деня на кончината на митрополит Никодим през 1978 г. един старец (нинездравстващ) имал видение: лети самолет, а зад него – ковчег. Глас произнесъл, че това е митрополит Никодим, който полетял в Рим за своята смърт. Скоро след това в килията на стареца, видял видението, дошъл покойният владика Никодим. Той бил в един сив подрасник, тежко дишал и започнал да се изповядва. „От мен Господ свали всичко – казал починалият, – никакви награди не ми помогнаха. Подрасникът ми е оставен за това, че аз искрено вярвах в правилността на своите действия. Ако Господ би ми дал живот отново, аз бих го изживял съвсем иначе. Аз никога не изповядвах срамните си грехове – беше ми неудобно, като имам висш сан, да се кая за кални пороци. Аз оставих много ученици; сега те няма да получат високи длъжности. За мен няма кой да се моли, понеже моите последователи са само църковни дейци, но не и молитвеници. Господ ми каза, че този, който тръгне по моя път и продължи моето дело, ще бъде взет от лицето на земята“³⁰.

Благодатният старец и подвижник архим. Павел (Груз­дев)³¹ също бил постриган от митр. Никодим в монашество, но не приел неговите икуменически и други противоцър­ковни възгледи. Преди последното му заминаване за Рим, о. Павел предупредил митр. Никодим, като му казал: „Никодиме, не отивай при римския папа да му целуваш чехъла, че ще умреш!“

Митрополит Никодим обаче не го послушал и отлетял за Рим. Той умрял внезапно по време на прием при папа Йоан Павел І, когато изведнъж му прилошало и се свлякъл пред краката на папата, след което повече не се изправил³². Вестта за скоропостижната му смърт бързо се разнесла из Русия. Справедливо мнозина видели в нея недвусмислен знак на Божественото правосъдие.

В светото Евангелие Спасителят е казал:  „Мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи” (Мат. 19:30). И „от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска” (Лук. 12:48). От Житията на светиите са известни случаи, когато някой е получил в този живот високо църковно положение, но във вечността то му е отнето, понеже не е вършил достойни за него дела. И обратно. Има свещеници, епископи, митрополити и патриарси, които тук са такива, а там няма да бъдат. Или, както на митрополит Никодим, ще им бъде оставен само един подрасник. А че това действително е така, може да се убедим от житието на преподобни Пимен Многоболезнени, част от което ще цитираме тук.

„…Той (преп. Пимен) открил пречудна тайна, като по­сочил гробо­ве­те на братята, лежащи наблизо. „Тук – казал – вие погре­бахте тази година два брата: единия без схима, а другия – в схима. Когото погребахте без схима, ще го наме­рите в схима; понеже той много пъти искаше да се постриже в нея, но бе пренебрегван. Но той показа дела, достойни за този образ, и после, след смъртта му Господ му дарува схима. А другия брат, когото вие погребахте в схима, ще го намерите без схима. През живота си той не я искаше и не показа достойни дела, но казваше така: „Ако видите, че си отивам от този живот и вече умирам, тогава ме пострижете в схима“. Не разбра той казаното: „Не мъртвите ще възхвалят Го­спо­да, нито всички, които слизат в гроба; а ние, живите, ще благославяме Господа” (Пс. 113:25-26). И затова е отнета от него схимническата благодат и е дадена на този, който е показал достойни дела, „защото всекиму, който има (добри дела), ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има” (Мат. 25:29). Третият брат е погребан тук преди много години и той целият е изтлял, но схимата му е останала нетленна. Тя се пази за неговото из­обли­чение и осъждане, понеже той вършеше дела, недо­стой­ни за схимническия образ, защото в леност и греховни дела прекара целия си живот, не помнейки Този, Който е казал: „На когото е много дадено, много и ще се иска от него” (Лук. 12:48)…

Като отворили гробовете, чиято тайна разказал препо­добният, братята действително намерили три ковчега. Два от тях принадлежели на неотдавна умрели. Братята ги отворили и били изумени от точните думи на светеца. Облеченият в схима брат се оказал без нея, а обратно: погребаният без схима бил облечен в одеянието на великия ангелски чин. А третия, който бил отдавна умрял, намерили целия изтлял, а само схимата му била цяла. И много се удивявали на не­изречения Божий съд, че Той въздал всекиму според делата му“³³.

---

1. Из житието на св. Александър, патриарх Цариградски. Чети-миней, 30-ти август. ↩︎
2. Из житието на св. Кирил, архиеп. Александрийски. Чети-миней, 9-ти юни. ↩︎
3. Нека днешните иконоборци и хулители на светиите и на Божията Майка – протестантите (наричани от православните икуменисти „ино­слав­ни братя в Христа“), основателите на икуменизма, да не си въобразяват, че са „открили топлата вода“ в ХVІ в., когато са възникнали. Както виждаме, техните ереси са далеч по-древни – още от VІІ и VІІІ в. ↩︎
4. Оттук е ясно, че той завършил живота си с такава ужасна смърт не само заради мъчителството и гоненията си срещу иконопочитателите, но и заради своето еретичество и хули към Пресвета Богородица, светиите и светите икони. (Из житието на преп. Никита Изповедник. Чети-миней, 3-ти април.) ↩︎
5. Из Пролога в Неделя първа на великия пост. ↩︎
6. В действителност само по име бил „всеправославен“. Това е било малочислено събрание от няколко архиереи, свещеници и миряни, като имало пред­ста­ви­тели само на пет поместни църкви: Цариградска, Кипър­ска, Сръбска, Румънска и Еладска. Представители на тримата Източни патриарси – Йерусалимски, Александрийски и Антиохийски, нямало. (http:// www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=372:2011-02-10-20-06-44&catid=37:2010-02-12-18-20-29&Itemid=72#bb28). Нямало представители и на Руската, Грузинската и Българската поместни църкви. ↩︎
7. http://antimodern.wordpress.com/2009/10/17/meletios/ ↩︎
8. http://ru.wikipedia.org/wiki/Мелетий_Метаксакис ↩︎
9. http://true-orthodoxy-bulgaria.webs.com/timeline.htm ↩︎
10. Там. ↩︎
11. Воробьевский. Ю. Неожиданный Афон. (http://www.pravoslavnyi.ru/ knijnaya_polka_redakcii/vorobevskiy-nastupit-na-aspida.htm) ↩︎
12. Le Monde, 21.V.1970 (http://pravoslavie.domainbg.com/02/phvozn_skrposlaniya.html) ↩︎
13. http://www.budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article& id=374:-e-1&catid=62:2011-05-19-16-46-24&Itemid=155 ↩︎
14. http://tsarskiy-kitezh.ru/efsigmen-pravoslavie-ili-smert/ ↩︎
15. http://ru.wikipedia.org/wiki/Димитрий_(Патриарх_Константинопольский) ↩︎
16. http://true-orthodoxy-bulgaria.webs.com/timeline.htm ↩︎
17. Воробьевский, Юрий. Неожиданный Афон. http://www.pravoslavnyi.ru/ knijnaya_polka_redakcii/vorobevskiy-nastupit-na-aspida.htm ↩︎
18. „Октомврийското богословие“ възхваляло Октомврийската болше­виш­ка революция от 1917 г. в Русия и я представяло като едно от най-великите християнски събития в историята, едва ли не някакво ново Божественото Откровение, подобно на Боговъплъщението. Така например в „Журнал Московской патриархии“ излязла статия от името на митр. Никодим, в която се казвало, че „въплъщението на Сина Божий било наистина огромно по значение събитие, но едва от момента на Октомврийската революция то започнало да се осъществява в живота, имало последствия, станало дей­ствителност“ (http://www.blagogon.ru/articles/206/). ↩︎
19. Трябва да знаем, че светите Отци на Църквата никога не са допускали такова нещо, нито пък са намирали някакви причина за „икономия“ или „пастирска загриженост“ за еретиците, за да се причастяват православни от една Чаша с некаещи се еретици. В случая с въпросното Постановление на Синода на РПЦ т. нар. „икономия“ е в пълно противоречие с учението и традицията на Православната Църква. В 1986 г. Постановлението било отменено от Синода на РПЦ. ↩︎
20. Архиеп. Василий (Кривошеин) също е бил икуменист. ↩︎
21. От числото на духовните възпитаници на митр. Никодим е и сегашният Руски патриарх Кирил (Гундяев). ↩︎
22. http://www.blagogon.ru/articles/206/ ↩︎
23. „Истина и живот“, 1995, №2, с. 27. (http://www.blagogon.ru/articles/206/) ↩︎
24. http://www.blagogon.ru/articles/206/ ↩︎
25.  Галичина – историческа област в Западна Украйна. ↩︎
26. Дидула, Петро. „Никодим“. В. „Вiрую“, 1998, №21. ↩︎
27. Колко ли са били обаче онези, които не са се отказали? ↩︎
28. Идея, до голяма степен присъща и на икуменизма. Много от „църк­ви­те“, т.е. ересите в ССЦ учат, че не съществува задгробен живот, и съответно очакват Царството Божие на земята. ↩︎
29. http://www.blagogon.ru/articles/206/ ↩︎
30. http://www.blagogon.ru/articles/206/ ↩︎
31. † 1996 г. ↩︎
32. Подробно е описано в ЖМП, №4, 1979 г. ↩︎
33. Киево-Печерски патерик. Издава Белочерковски манастир „Св. св. Петър и Павел“, 2013, с. 244-245. ↩︎