Из книгата „Християнството и смисълът на човешкия живот“
Всички знаем какво представлява временният живот, защото сме родени за него и го живеем. Но дали знаем какво е вечният живот?
Временният живот, най-общо казано, е връзката на душата с тялото. Когато душата е свързана с тялото, човекът е жив. Зачеването на нов телесен живот става в утробата на майката – там става свързването на новообразуваното тяло с душата, която Бог дава. Това е раждането за телесния живот. Той обаче трябва и да се поддържа. Новороденото дете трябва да се храни, да пие и да диша, за да живее. Ако не се храни, т. е. ако не поддържа телесния си живот, човек ще умре.
По подобен начин става и с вечния живот. Както се спомена, при грехопадението ние сме го загубили и сме мъртви за него. За да влезем във вечния живот, следователно, ние трябва да се родим за него. Раждането за вечен живот е светото Кръщение. То е раждането от вода и Дух, за което говори Спасителят:
Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие
(Иоан 3:5).
В светото Кръщение човек се ражда за вечен живот – Светият Божий Дух се свързва с душата и тази връзка се запечатва в тайнството Миропомазване. Ето, човекът се е родил за вечен живот, станал е християнин. Но ако не поддържа вечния си живот, той ще умре. Както, уви, става с мнозина. Кръщават се и отново се потапят в греха с пълна сила. Такива хора са подобни на мъртвородените или на младенци, живели няколко дни и умрели. Макар и някога да са били кръстени, те не живеят вечен живот, не го поддържат, дори може би не знаят за него и са го загубили. Христос казва за тях: Носиш име, че си жив, а си мъртъв
(Откр. 3:1). Такива живи мъртъвци постоянно виждаме около себе си. Те дори влизат в църква, палят свещ, стоят малко и излизат. Носят име, че са живи, а са мъртви. За вечен живот не са чували, или макар да са чували, не се интересуват от него, имат си „по-важни“ дела от житейската суета.
Как ние, християните, да поддържаме вечния живот в себе си?
Вечния живот ние можем да поддържаме в себе си единствено с помощта на Божията благодат. А Божията благодат се дава на вярващите единствено в Тайнствата на Христовата Църква – светата Православна Църква, която е пазителка на неповреденото Христово учение и на преданията на светите Апостоли и светите Отци.
Храната за вечния живот
Нашата безсмъртна душа поддържа вечния живот в себе си чрез Божията благодат. А тя се дава на вярващите в църковните Тайнства. Последните се извършват само от свещенослужители[1]. Благодатта за свещенослужение пък се предава също по приемство, чрез ръковъзлагане, в тайнството Свещенство. Божествената благодат се дава на християните най-вече в тайнството св. Евхаристия, където те се причастяват с Тялото и Кръвта Христови.
Сам Спасителят е засвидетелствал, че не може човек да се спаси, ако не се причастява:
Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден
(Иоан 6:51-53).
Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние приемаме в себе си частица от Сина Божий, частица от Божеството, Което е Огън. Този Божествен Огън действа на душата и тялото ни освещаващо и очистително, изгаря и най-малките петна на греха и ни прави свети и богоподобни – ние се съединяваме със Самия Бог и получаваме от Него вечен живот. Светата Църква е определила християните да се причастяват поне веднъж през четирите годишни пости, т.е. минимум четири пъти годишно. По-добре е, разбира се, по-често да пристъпваме към тази най-велика Светиня, но с голямо благоговение и с надлежна подготовка. Извън установените от Църквата пости, за несвещени лица е определено преди да се причастят, да постят седем дни[2]. По благословение на духовника, този срок може и да бъде съкратен.
Преди да пристъпим към Тялото и Кръвта на Сина Божий, необходимо е да очистим съвестта си чрез искрено разкаяние за сторените от нас грехове, като ги изповядаме пред свещеник в тайнството Покаяние или Изповед. В него чрез Божията благодат ни се прощават всички грехове, които изповядаме, все едно, че не сме ги вършили. Не бива християнинът да дръзва да пристъпя към Пречистите Тайни с неразкаяна душа и обременена от неизповядани грехове съвест. Тогава, по думите на св. ап. Павел, причастяването с Тялото и Кръвта Христови ще ни бъде за осъждане, вместо за спасение.
Който яде тоя Хляб или пие Чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени
(1 Кор. 11:27-31).
Божията благодат се дава на християните и във всички останали църковни Тайнства.
Мястото, където се извършват Тайнствата и се служи общественото богослужение, е Божият храм.
Значение на Божия храм
Грешат тези християни, които подценяват значението на Божия храм. Той е дом Господен. Божията благодат действа навсякъде, но особено много – в храма. Храмът е видимото място, където се извършват църковните събрания. Цялата обстановка в него, украсата с икони, строгостта и благолепието, издигат душата към небесното. Образите на светците ни напомнят за техния богоподражателен живот. Запалените свещи и кандила символизират нашето молитвено горене пред Бога с пламъка на вярата. Благозвучното църковно пеене ни напомня за това, как ангелите непрестанно възпяват на небесата Бога. Църковните богослужебни книги ни напояват с духа на светостта на тези богоносни отци, които са ги написали.
Ние трябва да познаваме богослужението. Трябва да знаем духа на църковните молитвословия. Какво покаяние, благоговение, смирение и святост лъхат от тях! Каква дълбочина на истинско богословие имат те! Не е възможно да се научим правилно да се молим, ако не познаваме духа и съдържанието на църковните молитви. Грешат тези християни, които мислят, че могат сами да се молят вкъщи, без да четат от църковните молитвени книги и без да участват в богослужението. Това е все едно някое дете да си каже: „Мога да науча математиката сам, без да чета учебниците и без да ходя на училище“.
Свещениците са Божии служители. Всеки християнин трябва да има почтително отношение към тях, заради свещения им сан. Днес мнозина се съблазняват, като видят някой свещеник да съгрешава и го осъждат. Това е неправилно. Правилно е да осъждаме себе си, а не другите. А обикновено се получава точно обратно: ние сме крайно снизходителни към своите нравствени немощи, но строго съдим греховете на ближните, особено на свещениците. Нима ще отговаряме пред Бога за греховете на свещеника? Той също е човек като нас. Божията благодат в църковните тайнства се дава на вярващите независимо от нравствените немощи на свещеника.
[1] Не може благодатно свещенодействие да се извършва от непосветени в църковната йерархия лица. Затова в протестантизма изобщо не може да се говори за тайнства, защото там няма свещенство. Още от времето на Лутер йерархическата приемственост в протестантизма е прекъсната. Повечето протестантски деноминации и днес нямат нито епископи, нито презвитери, но имат „пастори“, които не са йерархически лица и няма как свещенодействено да преподават Божията благодат.
В католицизма и монофизитските църкви (арменци, копти и др.) има приемство на йерархията, но поради наличие на ереси, върху тези поместни църкви са произнесени анатеми от църковните събори и „тайнствата“ на техните йерархически лица са недействителни.
[2] Типикон, М. 1867 г. Гл. 32, О причащении Христовых Таин. Л. 39.