Страница с материали за светото Православие

Вечният живот

,

Из книгата „Християнството и смисълът на човешкия живот“

Всички знаем какво представлява временният живот, защото сме родени за него и го живеем. Но дали знаем какво е вечният живот?

Временният живот, най-общо казано, е връзката на душата с тялото. Когато душата е свързана с тялото, човекът е жив. Зачеването на нов телесен живот става в утробата на майка­та – там става свързването на новообразуваното тяло с душа­та, която Бог дава. Това е раждането за телесния живот. Той обаче трябва и да се поддържа. Новороденото дете трябва да се храни, да пие и да диша, за да живее. Ако не се храни, т. е. ако не поддържа телесния си живот, човек ще умре.

По подобен начин става и с вечния живот. Както се спомена, при грехопадението ние сме го загубили и сме мъртви за него. За да влезем във вечния живот, следователно, ние трябва да се родим за него. Раждането за вечен живот е светото Кръщение. То е раждането от вода и Дух, за което говори Спасителят:

Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие (Иоан 3:5).

В светото Кръщение човек се ражда за вечен живот – Светият Божий Дух се свързва с душата и тази връзка се запечатва в тайнството Миропомазване. Ето, човекът се е ро­дил за вечен живот, станал е християнин. Но ако не под­държа вечния си живот, той ще умре. Както, уви, става с мнозина. Кръщават се и отново се потапят в греха с пълна сила. Такива хора са подобни на мъртвородените или на младенци, живели няколко дни и умрели. Макар и някога да са били кръстени, те не живеят вечен живот, не го поддържат, дори може би не знаят за него и са го загубили. Христос казва за тях: Носиш име, че си жив, а си мъртъв (Откр. 3:1). Такива живи мъртъвци постоянно виждаме около себе си. Те дори влизат в църква, палят свещ, стоят малко и излизат. Носят име, че са живи, а са мъртви. За вечен живот не са чували, или макар да са чували, не се интересуват от него, имат си „по-важни“ дела от житейската суета.

Как ние, християните, да поддържаме вечния живот в себе си?

Вечния живот ние можем да поддържаме в себе си единствено с помощта на Божията благодат. А Божията бла­го­дат се дава на вярващите единствено в Тайнствата на Христо­вата Църква – светата Православна Църква, която е пазителка на неповреденото Христово учение и на преданията на светите Апостоли и светите Отци.

Храната за вечния живот

Нашата безсмъртна душа поддържа вечния живот в себе си чрез Божията благодат. А тя се дава на вярващите в църковните Тайнства. Последните се извършват само от свещенослужители[1]. Благодатта за свещенослужение пък се предава също по приемство, чрез ръковъзлагане, в тайнството Свещенство. Божествената благодат се дава на християните най-вече в тайнството св. Евхаристия, където те се при­ча­стяват с Тялото и Кръвта Христови.

Сам Спасителят е засвидетелствал, че не може човек да се спаси, ако не се причастява:

Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Мо­ята плът, която ще отдам за живота на света… Истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден (Иоан 6:51-53).

Когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние приемаме в себе си частица от Сина Божий, частица от Божеството, Което е Огън. Този Божествен Огън действа на душата и тялото ни освещаващо и очистително, изгаря и най-малките петна на греха и ни прави свети и богоподобни – ние се съединяваме със Самия Бог и получаваме от Него вечен живот. Светата Църква е определила християните да се причастяват поне веднъж през четирите годишни пости, т.е. минимум четири пъти годишно. По-добре е, разбира се, по-често да пристъпваме към тази най-велика Светиня, но с голямо благоговение и с надлежна подготовка. Извън устано­вените от Църквата пости, за несвещени лица е определено преди да се причастят, да постят седем дни[2]. По благосло­вение на духовника, този срок може и да бъде съкратен.

Преди да пристъпим към Тялото и Кръвта на Сина Божий, необходимо е да очистим съвестта си чрез искрено разкаяние за сторените от нас грехове, като ги изповядаме пред свеще­ник в тайнството Покаяние или Изповед. В него чрез Божията благодат ни се прощават всички грехове, които изповядаме, все едно, че не сме ги вършили. Не бива християнинът да дръзва да пристъпя към Пречистите Тайни с неразкаяна душа и обременена от неизповядани грехове съвест. Тогава, по думите на св. ап. Павел, причастяването с Тялото и Кръвта Христови ще ни бъде за осъждане, вместо за спасение.

Който яде тоя Хляб или пие Чашата Господня недо­стойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени (1 Кор. 11:27-31).

Божията благодат се дава на християните и във всички останали църковни Тайнства.

Мястото, където се извършват Тайнствата и се служи общественото богослужение, е Божият храм.

Значение на Божия храм

Грешат тези християни, които подценяват значението на Божия храм. Той е дом Господен. Божията благодат действа навсякъде, но особено много – в храма. Храмът е видимото място, където се извършват църковните събрания. Цялата обстановка в него, украсата с икони, строгостта и благолепието, издигат душата към небесното. Образите на светците ни напомнят за техния богоподражателен живот. Запалените свещи и кандила символизират нашето молитвено горене пред Бога с пламъка на вярата. Благозвучното църков­но пеене ни напомня за това, как ангелите непрестанно въз­пяват на небесата Бога. Църковните богослужебни книги ни напояват с духа на светостта на тези богоносни отци, които са ги написали.

Ние трябва да познаваме богослужението. Трябва да знаем духа на църковните молитвословия. Какво покаяние, благо­говение, смирение и святост лъхат от тях! Каква дълбочина на истинско богословие имат те! Не е възможно да се научим правилно да се молим, ако не познаваме духа и съдържанието на църковните молитви. Грешат тези християни, които мислят, че могат сами да се молят вкъщи, без да четат от църковните молитвени книги и без да участват в бого­служението. Това е все едно някое дете да си каже: „Мога да науча математиката сам, без да чета учебниците и без да ходя на училище“.

Свещениците са Божии служители. Всеки християнин трябва да има почтително отношение към тях, заради свеще­ния им сан. Днес мнозина се съблазняват, като видят някой свещеник да съгрешава и го осъждат. Това е неправилно. Правилно е да осъждаме себе си, а не другите. А обикновено се получава точно обратно: ние сме крайно снизходителни към своите нравствени немощи, но строго съдим греховете на ближните, особено на свещениците. Нима ще отговаряме пред Бога за греховете на свещеника? Той също е човек като нас. Божията благодат в църковните тайнства се дава на вяр­ва­щите независимо от нравствените немощи на свеще­ника.


[1] Не може благодатно свещенодействие да се извършва от непо­све­тени в църковната йерархия лица. Затова в протестантизма изобщо не може да се говори за тайнства, защото там няма свещенство. Още от времето на Лутер йерархическата приемственост в протестантизма е прекъсната. Повечето протестантски деноминации и днес нямат нито епископи, нито презвитери, но имат „пастори“, които не са йерар­хи­чески лица и няма как свещенодействено да преподават Божията благодат.

В католицизма и монофизитските църкви (арменци, копти и др.) има приемство на йерархията, но поради наличие на ереси, върху тези поместни църкви са произнесени анатеми от църковните събори и „тайнствата“ на техните йерархически лица са недействителни.

[2] Типикон, М. 1867 г. Гл. 32, О причащении Христовых Таин. Л. 39.