Страница с материали за светото Православие

Украинската автокефалия. Част 3. Константинополските икуменисти създават разколи. От календарния разкол към украинския

,
Константинополската патриаршия от масонизирането й в началото на миналия век и досега е източник на разколи - както на календарния разкол, така и на украинския разкол

1. Константинопол – заложник на икуменизма

Константинополската Църква, свeтата Велика Хри­сто­ва Църква, източник на догмите на благо­чес­тието и каноничния ред, която в продължение на шест­на­десет века (ІV-ХІХ в.) е заемала ключова роля в прогреса и развитието на всички области от живота и дей­ност­та на Църквата, от началото на ХХ век с безпреце­дентно бързи темпове губи тези свои качества. Разлагайки се от­вът­ре, на нивото на ръководството си, което проповядва прин­ци­пите и ценностите на „Новата ера“ и „Новия световен ред“, т. е. на масонството, окултизма и теософията, тази Църк­ва се е от­казала от безопасния, светлия и спасителен път на Апосто­лите и светите Отци, и сега се движи по тъмните пъ­тища на нововъведенията и модернизма, бидейки заложница на все­ереста на икуменизма или, както още я наричат – между­християнския и междурелигиозен синкретизъм.

В тази статия няма да разглеждаме и анализираме как и кога е станала тази промяна, това изопачаване и изкри­вяване, тъй като сме правили това много пъти в миналото, особено напоследък, преди и след свикването на лъжесъбора на Крит (юни 2016 г.)[1]. Ние вече по-рано изразихме нашето възму­щение от ставащото, до инициатора на тези нововъведения и дефор­мации, патриарх Вартоломей, който даже надмина своите предшественици – масоните Мелетий Метаксакис и Атина­гор – в унищожаването на Православието. Той се въз­противи против нас лично (което за нас представлява чест), обяви, че ние пречим на неговата модернистка антиправо­славна дейност и поиска да бъдем наказани. Със самото това патриарх Вартоломей показа, че е съюзник или, още по-вярно, таен съмишленик на Солунския митрополит Антим, който заведе съдебно дело срещу нас.

 

2. Едностранната и антиканонична промяна на ка­лен­дара.

В тази кратка статия бихме искали да по­ка­жем, че един от горчивите плодове на апо­ста­сий­ното дви­жение на Константинопол, разбира се, е била и

календарната реформа от 1924 г., която непоправимо наруши един­ството на Църквата и продължава да го нарушава до сега, в течение на почти столетие. Става въпрос за не­нужна, необусловена от пастирска необходимост, неправилна, едно­странна и самоволна инициатива, без всеправославно събор­но решение, от страна на модерниста и масона, патриарх Мелетий Метаксакис.

Освен всичко друго, последният увлякъл след себе си и обладаващия изключителен интелект голям историк на Църк­вата, професора от Богословския факултет на Атинския уни­верситет, Атинския архиепископ Хризостом (Пападо­пу­лос). Оправ­да­вайки се пред блажения старец Филотей Зерва­кос за своето сътрудничество и съдействие на този антиканоничен преврат, въвеждането на новия календар, архиепископ Хри­зо­стом ка­зал на блажения старец, по свидетелството на по­следния: „И защо, защо ми трябваше да се обвързвам с това! Този отвратителен Метак­сакис тогава ме държеше за гърлото“. Блаженият Филотей Пароски също е писал на патриарх Атинагор: „Разделение и разко­л донесе това не­нужно, безцелно, несвоевременно и дяволско нововъведение, т. е. въвеждането на григорианския (папския) календар от Вашия предшественик, масона Меле­тий Метаксакис, който застави да се отклони от истинския път тогавашния Атински архиепископ Хризостом Пападо­пулос“[2].

Това едностранно, внасящо разделение, неправилно ре­шение за изменяне на календара, подложи на критика и присно­паметният Гавриил Дионисиатски, светогорски старец от 20-ти век с най-високо духовно ниво, който е казвал след­ното: „По този начин (нашата поместна) Църква, по мнение­то на множество влиятелни кръгове, е допуснала греш­­ка, като е приела едностранно решение за промяна на църковния календар и празниците, поради което днес се на­блюдава църковно разделение на православните, което при­вежда до объркване ­­благочестивите вярващи и пред­извиква насмешка у хулителите на вярата“[3].

 

3. Нарушаване на единството на общоправославно и местно ниво.

Едностранното и антисъборното действие по въвеж­дането на новия календар се явява съвсем истински „преврат“. Това се вижда още и от факта, че от цялата съвкупност на автокефални поместни Църкви само две, и за съжаление, гръкоезични, от самото начало приели тази реформа: става въпрос за Вселенската патриаршия и Елад­ската Църква. Много други Църкви игнорират това ре­ше­ние и продължават и до момента да използват стария календар. В резултат на това, православното общество бе разделено – и на всеправославно ниво, и на ниво поместни Църкви. На всеправославно ниво единството се разпадна, тъй като всички Църкви, които се отказаха от реформата, отбе­ляз­ват големите Господски и Богородични празници в други дни (различни от тези на Църквите, приели новия календар); това се отнася и за празнуването паметта на светците. По този начин бе отслабено об­щото, едновременно, единодушно, съвместно, „с една уста и едно сърце“ про­сла­вя­не на Бога.

От времето на Първия вселенски събор в Никея, кой­то установил общото празнуване на Пасха, не се намерил ни­кой, който да би се осмелил да тръгне на борба против литургическото единство на Църквата. На това дръзна и това на­пра­ви Константинопол, като допусна най-теж­кия в днешно време разкол на това единство, какъвто е съществу­вал и до Първия вселенски събор, защото преди него Пасха се е праз­нувала в различни дни. А днес празнуват отделно, обо­собено един от друг, всички не­подвиж­ни Господски и Бого­родични празници, а също дните на паметта на светците.

Най-лошите разделения и раздори, завършили с разкол, са станали на ниво поместни Църкви – там, където църковните власти, които следвали новия календар, поискали да го вне­дрят по насилствен начин, със съдействието и на държав­ните органи. Благочестивите клирици, монаси и миряни, ко­и­то отказали да приемат календарната реформа като оскърб­ление към наследеното от отците светоотеческо Предание, претър­пе­ли бедствия и гонения, невероятни по же­стокост и сила. Тях са ги низвергвали от сан, лишавали от монашеско зва­ние, изгонвали, отнемали са им храмовете и били набеж­да­вани с чудовищни клевети. Всичко това породило граж­дан­ско и църковно противостоене с чудовищни размери, което не само нарушило връзката на клириците с епископите и връз­ката между самите епископи, а също – връзката на мо­на­си­те с епи­скопите и игумените, но били развалени даже при­я­тел­ските и семейните отношения, понеже се издигнали стени между приятелите и дори между членовете на едно семейство. Една от най-черните страници в съвременната църковна история е написана с ръката на патриарха от гръцки произход, под диктовката на тъмни извънцърковни центрове.

Много от православните били доведени до състояние на разкол, когато, за да се освободят от тиранията на цър­ков­ните водачи, някои по­ста­вяли под заплаха своето спасение. Голяма част от тях напразно се надявали, че раната, нанесена от този разкол, ще бъде изцелена от бъдещия Вселенски събор, който било необходимо да се свика дори само поради тази при­чи­на. Календарният въпрос е бил един от ключовите въпроси на Вселенския събор, който се подготвял в 20-те години на ХХ век, веднага след календарната реформа. Можем дори справедливо да твърдим, че това е бил най-горещият и най-спешният въпрос от всички, които стояли на дневен ред, който, обаче, в последния момент бил изклю­чен от списъка на въпросите, понеже дяволът не спи и не желае мир, съгласие и единство на православните.

Лъжесъборът, състоял се в Колимбари, не можа да по­служи за единството на Църквата, поради следните причини: първо, на събора, по различни причини, не бяха представени четири големи поместни Църкви, несъгласни с организа­торите на събора, и второ, множество вярващи, дори и от участвалите в събора Църкви, отхвърлиха неговите ерети­че­ски и антиправославни реше­ния. Неочакваното и необосно­ва­но изключване на кален­дар­ния въпрос от списъка с въпро­сите за обсъждане, а също и причините, които са спомогнали за това, бяха проанализирани от нас по-подробно на исто­рическата научно-богословска конференция, която се състоя в Пирея на 23 март 2016 г. със съдействието на свещените митрополии на Гортина и Мегалополис, Глифада, Китира, Пирея и „Събранието на православните клирици и монаси на Гърция“ на тема „Светия и велик събор. Големи приготов­ления, но без очак­ва­ния“. Докладът ни беше озаглавен „Старият и новият кален­дар, а също и общото празнуване на Пасха. Защо беше отменена тази „гореща“ тема на Светия и велик събор?“[4].

Въпреки неизмеримо голямата трагедия, великата рана в тялото на Църквата, огромния разкол, календарният въпрос все още остава нерешен почти след столетие. И в миналото са се правили грешки и са се приемали неверни решения, но те бързо са били поправяни от тези, които са ги извършили, следвайки принципа „който ранява, да изцери“. Ако пък било невъзможно да се поправи грешката поради изменение на историческите реалности, то поне молели пострадалата стра­на за прощение потомците на тези, чиито действия довели до исторически катастрофи, или на тези, които взели неправил­ни решения. Даже непокаялият се папизъм моли за прошка за кръстоносните походи и за престъпленията на инквизицията, а днешната следхитлеристка Германия, макар и да про­дъл­жа­ва да остава неразкаяна и деспотична, чрез свои пред­ста­ви­тели се извинява за престъпленията на нацизма.

Нека напомним, че когато Светата Велика Констан­ти­но­пол­ска Христова Църква е била действително Света и Ве­ли­ка, тя веднага се намесвала и поправяла грешките и разко­ли­те, предизвикани от пристрастия и заблуждения на патриарси и лъжесъбори. Кой може да остане равнодушен, слушайки за канонизацията на свети Йоан Златоуст и за пренасянето на неговите свети мощи, което празнува нашата Църква на 27 януари всяка година? Този велик светец не позволил да се пренесат неговите мощи, преди император Теодосий да по­иска прошка за тези гонения, които са му били причинени. А колко хора останали верни на светителя, скъсвай­ки всички връзки с официалната Църква и за това по­лучили името „разкол на йоанитите“. И чак тогава, когато в писмено по­слание в памет на светията, скромно и миро­любиво импера­торът помолил за прошка, подтикнат към това включително и от светия патриарх Прокъл, свети Йоан Зла­то­уст позволил да се пренесат мощите му и да се орга­низира триумфална процесия в Константинопол, след което се прекратил и така наричаният „разкол на йоанитите“.

Ще пропуснем и много други случаи на поправяне и из­целение на разколи и ереси в Светата и Велика Кон­стан­ти­но­полска Христова Църква. Същото това Константинопол тряб­ва да направи и сега, за да съответства на своята истори­ческа роля и да съхрани уважението и признателността към себе си от страна на другите православни християни.

 

4. Вместо изцеление на календарния разкол – нов разкол, украинския.

За съжаление, вместо да лекува разколите и раните, които е предизвикала и продължава да пред­извиква календарната реформа от 1924 г., вместо възстано­вяване на еортологическото единство на все­православно ниво и вместо да се възцари единство и мир на ниво по­местни Църкви и да се прекратят разделенията и разколите между привържениците на стария и на новия стил, в днешно време в Украйна се създава нов разкол по пътя на про­из­волното, антиканонично, едностранно, антисъборно, ре­во­лю­ционно предоставяне на автокефалия на две разкол­нически православни групировки, което не е молела и което не желае каноничната Православна Църква. Повтарят се същите тези антиканонични и антисъборни отклонения и действия, които са довели до възникването на календарния разкол.

Също така, както и тогава, ние виждаме държавна и по­ли­тическа намеса и натиск от страна на протестантския и папистки Запад, а също и едностранни решения на Кон­стан­тинопол, без одобрение на всеправославно ниво, даже при явното несъгласие на мнозинството поместни Църкви. Точ­но по същия начин се наблюдава опасност от възникване на конфликти и непослушание на епископи към патриарси и митро­полити, и на свещенослужители и монаси – към епи­скопи и игумени. Също така, както и тогава, благочестивите миряни са разочаровани, изнурени и се съмняват в своето спасение, защото новата автокефална църква, разбира се с по­мощ­та на държавните органи, ще предявява претенции за църк­вите, манастирите и светините на каноничната Право­славна Църква. Всички изтъкват, че ще възникнат конфликти между сегашните стопани на гореуказаните блага, и тези, които искат да ги получат. Това може да доведе дори до кръвопролития.

Икуменистите са превърнали думите за единството на християните „Да бъдат всички едно“ (Йоан. 17:21) в свой лозунг и в свое знаме, като тъкмо самите те на практика ги изпразват от съдържание, защото разделят и разцепват своя дом, светата Православна вяра. Нима те не очакват да чуят справедливо тези знаменити думи: „Лекарю, изцери се сам“ (Лука 4:23)? В контекста на екологическото движение те искат да спасяват животни, дървета и други природни тво­рения от екологическа катастрофа, като забравят, че тяхното дело в рамките на Църквата се заключава в спасението на човека, царя на тво­ренията, от злото и от греховете, към които те самите го под­тик­ват със своето скандално пове­дение, ереси, разколи, осветскостяване, разкошен живот и сговор с управниците на този век. Обаче, ако дори една душа струва толкова, колкото целия свят, според истинното учение на нашия Господ[5], може ли да се определят мащабите на духовната екологическа катастрофа и количеството светове, които ще унищожат разколите и ересите?

И като завършек трябва да кажем следното. За да стане отново действително Света и Велика Църква, каквато е била до края на 19-ти век, изменилият се и преминал на страната на икуменизма Константинопол трябва да се осво­боди от икуменическия плен, да се избави от манията за величие и първенство, да се откаже от ката­строфалните решения на Критския лъжесъбор, да излекува раните, нанесени от календарния разкол, и макар дори в последния момент – да избегне новия разкол, който от Украйна ще се разпространи в цялата Православна Църква. Всички ние, които обичаме древната Константинополска Църква и ѝ желаем доброто, усилено се молим за нея.

Превод от руски: Анна Стефанова

Текстът е от книгата:

Украинската автокефалия. Антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол

Украинската автокефалия. Антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол 

 

Б е л е ж к и:

[1] Вж. например нашето изследване «От Православие към икуменизъм. Ве­ли­ки­ят преврат на 20-ти век», в нашата книга «Светият и велик събор. Повод за на­деж­да или безпокойство?» Солун, 2016, стр. 15-48. Също виж работата на монах Серафим «Масонството и патриарсите». Теодромия, 15 (2013), стр. 513-530, 16 (2014), стр. 127-144. И труда му «Елементи на влиянието на масонството на ран­ния гръцки икуменизъм» – Теодромия, 19 (2017), стр. 568-589, 20 (2018), стр. 101-116.

[2] За всичко това вж.: Протопрезвитер Теодор Зисис, «Свети Филотей Зервакос като борец за Православието. С връзки към настоящето» – изд. „Ортодоксос Кип­сели“, Солун, 2014, стр. 80-101.

[3] Архимандрит Гавриил Дионисиатски «Календарният въпрос в Еладската Църква» в сборника «Календарния въпрос (малък съвет как да се реши)». Изд. „Ортодоксос Типос“, Атина, 2004, стр. 18-19.

[4] Беше публикуван в «Теодромия», 18 (2016) – стр. 264-291.

[5] „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк. 8:36).