
1. Константинопол – заложник на икуменизма
Константинополската Църква, свeтата Велика Христова Църква, източник на догмите на благочестието и каноничния ред, която в продължение на шестнадесет века (ІV-ХІХ в.) е заемала ключова роля в прогреса и развитието на всички области от живота и дейността на Църквата, от началото на ХХ век с безпрецедентно бързи темпове губи тези свои качества. Разлагайки се отвътре, на нивото на ръководството си, което проповядва принципите и ценностите на „Новата ера“ и „Новия световен ред“, т. е. на масонството, окултизма и теософията, тази Църква се е отказала от безопасния, светлия и спасителен път на Апостолите и светите Отци, и сега се движи по тъмните пътища на нововъведенията и модернизма, бидейки заложница на всеереста на икуменизма или, както още я наричат – междухристиянския и междурелигиозен синкретизъм.
В тази статия няма да разглеждаме и анализираме как и кога е станала тази промяна, това изопачаване и изкривяване, тъй като сме правили това много пъти в миналото, особено напоследък, преди и след свикването на лъжесъбора на Крит (юни 2016 г.)[1]. Ние вече по-рано изразихме нашето възмущение от ставащото, до инициатора на тези нововъведения и деформации, патриарх Вартоломей, който даже надмина своите предшественици – масоните Мелетий Метаксакис и Атинагор – в унищожаването на Православието. Той се възпротиви против нас лично (което за нас представлява чест), обяви, че ние пречим на неговата модернистка антиправославна дейност и поиска да бъдем наказани. Със самото това патриарх Вартоломей показа, че е съюзник или, още по-вярно, таен съмишленик на Солунския митрополит Антим, който заведе съдебно дело срещу нас.
2. Едностранната и антиканонична промяна на календара.
В тази кратка статия бихме искали да покажем, че един от горчивите плодове на апостасийното движение на Константинопол, разбира се, е била и
календарната реформа от 1924 г., която непоправимо наруши единството на Църквата и продължава да го нарушава до сега, в течение на почти столетие. Става въпрос за ненужна, необусловена от пастирска необходимост, неправилна, едностранна и самоволна инициатива, без всеправославно съборно решение, от страна на модерниста и масона, патриарх Мелетий Метаксакис.
Освен всичко друго, последният увлякъл след себе си и обладаващия изключителен интелект голям историк на Църквата, професора от Богословския факултет на Атинския университет, Атинския архиепископ Хризостом (Пападопулос). Оправдавайки се пред блажения старец Филотей Зервакос за своето сътрудничество и съдействие на този антиканоничен преврат, въвеждането на новия календар, архиепископ Хризостом казал на блажения старец, по свидетелството на последния: „И защо, защо ми трябваше да се обвързвам с това! Този отвратителен Метаксакис тогава ме държеше за гърлото“. Блаженият Филотей Пароски също е писал на патриарх Атинагор: „Разделение и разкол донесе това ненужно, безцелно, несвоевременно и дяволско нововъведение, т. е. въвеждането на григорианския (папския) календар от Вашия предшественик, масона Мелетий Метаксакис, който застави да се отклони от истинския път тогавашния Атински архиепископ Хризостом Пападопулос“[2].
Това едностранно, внасящо разделение, неправилно решение за изменяне на календара, подложи на критика и приснопаметният Гавриил Дионисиатски, светогорски старец от 20-ти век с най-високо духовно ниво, който е казвал следното: „По този начин (нашата поместна) Църква, по мнението на множество влиятелни кръгове, е допуснала грешка, като е приела едностранно решение за промяна на църковния календар и празниците, поради което днес се наблюдава църковно разделение на православните, което привежда до объркване благочестивите вярващи и предизвиква насмешка у хулителите на вярата“[3].
3. Нарушаване на единството на общоправославно и местно ниво.
Едностранното и антисъборното действие по въвеждането на новия календар се явява съвсем истински „преврат“. Това се вижда още и от факта, че от цялата съвкупност на автокефални поместни Църкви само две, и за съжаление, гръкоезични, от самото начало приели тази реформа: става въпрос за Вселенската патриаршия и Еладската Църква. Много други Църкви игнорират това решение и продължават и до момента да използват стария календар. В резултат на това, православното общество бе разделено – и на всеправославно ниво, и на ниво поместни Църкви. На всеправославно ниво единството се разпадна, тъй като всички Църкви, които се отказаха от реформата, отбелязват големите Господски и Богородични празници в други дни (различни от тези на Църквите, приели новия календар); това се отнася и за празнуването паметта на светците. По този начин бе отслабено общото, едновременно, единодушно, съвместно, „с една уста и едно сърце“ прославяне на Бога.
От времето на Първия вселенски събор в Никея, който установил общото празнуване на Пасха, не се намерил никой, който да би се осмелил да тръгне на борба против литургическото единство на Църквата. На това дръзна и това направи Константинопол, като допусна най-тежкия в днешно време разкол на това единство, какъвто е съществувал и до Първия вселенски събор, защото преди него Пасха се е празнувала в различни дни. А днес празнуват отделно, обособено един от друг, всички неподвижни Господски и Богородични празници, а също дните на паметта на светците.
Най-лошите разделения и раздори, завършили с разкол, са станали на ниво поместни Църкви – там, където църковните власти, които следвали новия календар, поискали да го внедрят по насилствен начин, със съдействието и на държавните органи. Благочестивите клирици, монаси и миряни, които отказали да приемат календарната реформа като оскърбление към наследеното от отците светоотеческо Предание, претърпели бедствия и гонения, невероятни по жестокост и сила. Тях са ги низвергвали от сан, лишавали от монашеско звание, изгонвали, отнемали са им храмовете и били набеждавани с чудовищни клевети. Всичко това породило гражданско и църковно противостоене с чудовищни размери, което не само нарушило връзката на клириците с епископите и връзката между самите епископи, а също – връзката на монасите с епископите и игумените, но били развалени даже приятелските и семейните отношения, понеже се издигнали стени между приятелите и дори между членовете на едно семейство. Една от най-черните страници в съвременната църковна история е написана с ръката на патриарха от гръцки произход, под диктовката на тъмни извънцърковни центрове.
Много от православните били доведени до състояние на разкол, когато, за да се освободят от тиранията на църковните водачи, някои поставяли под заплаха своето спасение. Голяма част от тях напразно се надявали, че раната, нанесена от този разкол, ще бъде изцелена от бъдещия Вселенски събор, който било необходимо да се свика дори само поради тази причина. Календарният въпрос е бил един от ключовите въпроси на Вселенския събор, който се подготвял в 20-те години на ХХ век, веднага след календарната реформа. Можем дори справедливо да твърдим, че това е бил най-горещият и най-спешният въпрос от всички, които стояли на дневен ред, който, обаче, в последния момент бил изключен от списъка на въпросите, понеже дяволът не спи и не желае мир, съгласие и единство на православните.
Лъжесъборът, състоял се в Колимбари, не можа да послужи за единството на Църквата, поради следните причини: първо, на събора, по различни причини, не бяха представени четири големи поместни Църкви, несъгласни с организаторите на събора, и второ, множество вярващи, дори и от участвалите в събора Църкви, отхвърлиха неговите еретически и антиправославни решения. Неочакваното и необосновано изключване на календарния въпрос от списъка с въпросите за обсъждане, а също и причините, които са спомогнали за това, бяха проанализирани от нас по-подробно на историческата научно-богословска конференция, която се състоя в Пирея на 23 март 2016 г. със съдействието на свещените митрополии на Гортина и Мегалополис, Глифада, Китира, Пирея и „Събранието на православните клирици и монаси на Гърция“ на тема „Светия и велик събор. Големи приготовления, но без очаквания“. Докладът ни беше озаглавен „Старият и новият календар, а също и общото празнуване на Пасха. Защо беше отменена тази „гореща“ тема на Светия и велик събор?“[4].
Въпреки неизмеримо голямата трагедия, великата рана в тялото на Църквата, огромния разкол, календарният въпрос все още остава нерешен почти след столетие. И в миналото са се правили грешки и са се приемали неверни решения, но те бързо са били поправяни от тези, които са ги извършили, следвайки принципа „който ранява, да изцери“. Ако пък било невъзможно да се поправи грешката поради изменение на историческите реалности, то поне молели пострадалата страна за прощение потомците на тези, чиито действия довели до исторически катастрофи, или на тези, които взели неправилни решения. Даже непокаялият се папизъм моли за прошка за кръстоносните походи и за престъпленията на инквизицията, а днешната следхитлеристка Германия, макар и да продължава да остава неразкаяна и деспотична, чрез свои представители се извинява за престъпленията на нацизма.
Нека напомним, че когато Светата Велика Константинополска Христова Църква е била действително Света и Велика, тя веднага се намесвала и поправяла грешките и разколите, предизвикани от пристрастия и заблуждения на патриарси и лъжесъбори. Кой може да остане равнодушен, слушайки за канонизацията на свети Йоан Златоуст и за пренасянето на неговите свети мощи, което празнува нашата Църква на 27 януари всяка година? Този велик светец не позволил да се пренесат неговите мощи, преди император Теодосий да поиска прошка за тези гонения, които са му били причинени. А колко хора останали верни на светителя, скъсвайки всички връзки с официалната Църква и за това получили името „разкол на йоанитите“. И чак тогава, когато в писмено послание в памет на светията, скромно и миролюбиво императорът помолил за прошка, подтикнат към това включително и от светия патриарх Прокъл, свети Йоан Златоуст позволил да се пренесат мощите му и да се организира триумфална процесия в Константинопол, след което се прекратил и така наричаният „разкол на йоанитите“.
Ще пропуснем и много други случаи на поправяне и изцеление на разколи и ереси в Светата и Велика Константинополска Христова Църква. Същото това Константинопол трябва да направи и сега, за да съответства на своята историческа роля и да съхрани уважението и признателността към себе си от страна на другите православни християни.
4. Вместо изцеление на календарния разкол – нов разкол, украинския.
За съжаление, вместо да лекува разколите и раните, които е предизвикала и продължава да предизвиква календарната реформа от 1924 г., вместо възстановяване на еортологическото единство на всеправославно ниво и вместо да се възцари единство и мир на ниво поместни Църкви и да се прекратят разделенията и разколите между привържениците на стария и на новия стил, в днешно време в Украйна се създава нов разкол по пътя на произволното, антиканонично, едностранно, антисъборно, революционно предоставяне на автокефалия на две разколнически православни групировки, което не е молела и което не желае каноничната Православна Църква. Повтарят се същите тези антиканонични и антисъборни отклонения и действия, които са довели до възникването на календарния разкол.
Също така, както и тогава, ние виждаме държавна и политическа намеса и натиск от страна на протестантския и папистки Запад, а също и едностранни решения на Константинопол, без одобрение на всеправославно ниво, даже при явното несъгласие на мнозинството поместни Църкви. Точно по същия начин се наблюдава опасност от възникване на конфликти и непослушание на епископи към патриарси и митрополити, и на свещенослужители и монаси – към епископи и игумени. Също така, както и тогава, благочестивите миряни са разочаровани, изнурени и се съмняват в своето спасение, защото новата автокефална църква, разбира се с помощта на държавните органи, ще предявява претенции за църквите, манастирите и светините на каноничната Православна Църква. Всички изтъкват, че ще възникнат конфликти между сегашните стопани на гореуказаните блага, и тези, които искат да ги получат. Това може да доведе дори до кръвопролития.
Икуменистите са превърнали думите за единството на християните „Да бъдат всички едно“ (Йоан. 17:21) в свой лозунг и в свое знаме, като тъкмо самите те на практика ги изпразват от съдържание, защото разделят и разцепват своя дом, светата Православна вяра. Нима те не очакват да чуят справедливо тези знаменити думи: „Лекарю, изцери се сам“ (Лука 4:23)? В контекста на екологическото движение те искат да спасяват животни, дървета и други природни творения от екологическа катастрофа, като забравят, че тяхното дело в рамките на Църквата се заключава в спасението на човека, царя на творенията, от злото и от греховете, към които те самите го подтикват със своето скандално поведение, ереси, разколи, осветскостяване, разкошен живот и сговор с управниците на този век. Обаче, ако дори една душа струва толкова, колкото целия свят, според истинното учение на нашия Господ[5], може ли да се определят мащабите на духовната екологическа катастрофа и количеството светове, които ще унищожат разколите и ересите?
И като завършек трябва да кажем следното. За да стане отново действително Света и Велика Църква, каквато е била до края на 19-ти век, изменилият се и преминал на страната на икуменизма Константинопол трябва да се освободи от икуменическия плен, да се избави от манията за величие и първенство, да се откаже от катастрофалните решения на Критския лъжесъбор, да излекува раните, нанесени от календарния разкол, и макар дори в последния момент – да избегне новия разкол, който от Украйна ще се разпространи в цялата Православна Църква. Всички ние, които обичаме древната Константинополска Църква и ѝ желаем доброто, усилено се молим за нея.
Превод от руски: Анна Стефанова
Текстът е от книгата:
Украинската автокефалия. Антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол
Б е л е ж к и:
[1] Вж. например нашето изследване «От Православие към икуменизъм. Великият преврат на 20-ти век», в нашата книга «Светият и велик събор. Повод за надежда или безпокойство?» Солун, 2016, стр. 15-48. Също виж работата на монах Серафим «Масонството и патриарсите». Теодромия, 15 (2013), стр. 513-530, 16 (2014), стр. 127-144. И труда му «Елементи на влиянието на масонството на ранния гръцки икуменизъм» – Теодромия, 19 (2017), стр. 568-589, 20 (2018), стр. 101-116.
[2] За всичко това вж.: Протопрезвитер Теодор Зисис, «Свети Филотей Зервакос като борец за Православието. С връзки към настоящето» – изд. „Ортодоксос Кипсели“, Солун, 2014, стр. 80-101.
[3] Архимандрит Гавриил Дионисиатски «Календарният въпрос в Еладската Църква» в сборника «Календарния въпрос (малък съвет как да се реши)». Изд. „Ортодоксос Типос“, Атина, 2004, стр. 18-19.
[4] Беше публикуван в «Теодромия», 18 (2016) – стр. 264-291.
[5] „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк. 8:36).