Въведение.
Не само всички православни, но и представители на други християнски конфесии наблюдават (едните – с безпокойство и тревога, а другите – със скрита радост) конфликта между двете поместни Църкви – Константинополската и Московската патриаршия. Причина за този конфликт е спорът за каноничната юрисдикция на Украйна, или по-точно, самоволното и антиканоничното вмешателство на Вселенската патриаршия в каноничната територия на Руската Православна Църква, към която винаги и постоянно е принадлежал Киев, с изключение на няколко особени исторически периоди на чуждестранни завоевателства, които причинили откъсването му. В една от нашите статии ние вече изразихме мнението си по този въпрос, тъй като отдавна изследваме отношенията между Константинопол и Москва. Тази наша статия под заглавие «Украйна – канонична територия на Руската Църква»[1] предизвика голям отзвук и събра стотици хиляди прочитания в интернет.
За една седмица количеството прочитания надмина 300 000, а цифрата продължава да расте. Именно в нея ние обещахме да подготвим още по-обширна статия, в която да разкажем за историческата истина, която се укрива и неправилно се тълкува от Вселенската патриаршия с цел поддържане на разкола, който би могъл да провокира дори и гражданска война в Украйна.
По-конкретно, Вселенската патриаршия, за да оправдае антиканоничното вмешателство на територията на чужда юрисдикция, е публикувала изследване под наименованието «Вселенският Престол и Украинската Църква – говорят документите»[2], в което са представени два патриаршески текста и коментарите към тях, от които уж е видно, че през 1686 г. Вселенската патриаршия временно е предала Киев на Руската Православна Църква и сега тя има право да отмени това свое решение и да си възстанови предишната юрисдикция, а също така има правото едностранно да предоставя автокефалия на Украйна без съгласието на Руската Православна Църква, към която в продължение на векове е принадлежала Украйна. Константинопол вече е извършил поредица разрушителни крачки в това направление, вследствие на което Москва е прекратила евхаристийното общение с него и обвинява патриарх Вартоломей в разкол, доколкото той е в общение с двете разколнически групировки в Украйна, за които Руската Православна Църква продължава обосновано да счита, че са разколници.
Както обещахме, в тази доста обширна статия ние представяме множество документи на Вселенската патриаршия, доказващи, че Киев се явява част от Русия, свързан с исторически, родствени и църковни връзки; че те са се разделяли само в смутните исторически времена и отново се съединили под една църковна юрисдикция през 1686 г., по решение на Константинополската патриаршия и Синод. Двата документа, които цитира Вселенската патриаршия, само защитават тази позиция, но са невярно изтълкувани от тези, които са набрали смелост да поддържат антиканоничните претенции на Константинопол.
Статията ни разглежда следните теми:
- 1. По украинския въпрос права е Руската Църква. Опасност от етнофилетизъм за гръкоезичните Църкви.
- Историята на Руската Църква е единна и неделима. Киев (Украйна) се явява нейна неотнимаема част.
- Неуспелите опити да бъде разделена единната Киевска и на цяла Русия митрополия.
а) Вредоносното решение на патриарха-варлаамит Йоан Калека внася разкол в Руската Църква.
б) Единството се възстановява от патриарха-исихаст Исидор І.
в) Император Йоан VІ Кантакузин – за единството на Руската Църква.
г) Патриарсите Калист І и Филотей Кокин – поддръжници на единна Руска Църква.
- Разделянето на единната Киевска и на цяла Русия митрополия – дело на униати и католици.
- Повторното съединяване на Киев и Москва през 1686 г. и неправилното тълкуване на съответните документи.
а) Двата документа, на които се позовава Константинопол, се тълкуват невярно от неговите изследователи.
б) Първият документ и неговото правилно тълкуване.
в) Вторият документ по-добре разяснява ситуацията.
Изводи
1. По украинския въпрос права е Руската Църква. Опасност от етнофилетизъм за гръкоезичните Църкви.
Пишещият тези редове, като дългогодишен сътрудник на Вселенската патриаршия, винаги е оказвал всестранна подкрепа и е споделял нейната гледна точка относно възникналия стремеж на Московската патриаршия да заеме водещо място в Православната Църква, а също и относно теорията за „Третия Рим“, която, естествено, никога не е била изказана официално нито тогава, нито понастоящем. В рамките на научния си интерес към историята на междуправославните отношения и към тяхното развитие, аз подробно изучих историческите взаимоотношения на тези две Църкви и излязох със своите изводи на две международни конференции.
Тази тема стана особено актуална през 1988 г. по случай хилядолетието от Покръстването на светия равноапостол княз Владимир и руския народ, отбелязано с празненства в Киев (988-1988). Моето първо изследване със заглавие «Вселенската патриаршия и Руската Църква» беше представено като доклад на международния семинар, организиран в Женева от Православния център на Вселенската патриаршия (май 1988 г.) на тема «Русия. Хиляда години християнски живот». Второто ми изследване, със заглавие «Църквата на Константинопол като фактор за укрепване единството на християнизирания от нея руски народ» пак беше представено като доклад на Международния конгрес по история, организиран от Руската Православна Църква в Киев през юли 1988 г., а също и по време на празнуването на хилядолетието от Покръстването на Русия. И двете посочени по-горе мои изследвания бяха публикувани в книгата ми «Константинопол и Москва»[3], в която съм посочил и приложил десетки документи, касаещи отношенията на двете Църкви в течение на това хилядолетие, въз основата на които всеки сам може да си направи извод и за обсъждания понастоящем въпрос относно автокефалията на Украинската Православна Църква.
Изненадва ни фактът, че от страна на Константинопол, като доказателства се споменават само два документа и то неправилно тълкувани с цел да поддържа и обоснове лъжливата теза, че Украйна представлява канонична територия на Константинополската Църква, и по такъв начин да оправдае своята инициатива и действията си по предоставяне на автокефалия, заобикаляйки Руската Православна Църква и каноничния Киевски митрополит, които справедливо протестират и противодействат на това.
Също така искам да спомена, че моята съпруга Христина Булаки-Зиси (понастоящем монахиня Нектария), която е преподавател по История на славянските Църкви, доцент в Богословския факултет на университета в Солун, е написала монография също в контекста на празненството по случай хилядолетието от Покръстването на Русия под заглавие «Християнизацията на русите»[4], в която се опровергават научните концепции на онези, които са се стремили и понастоящем още се стремят да отрекат документално доказания факт, че християнизацията на руския народ е станала със съдействието на Константинопол, и се опитват да припишат Покръстването на руския народ към други християнски центрове, по-точно към Рим. Тази книга в продължение на години е била използвана като учебно пособие от студентите в Богословския факултет, дори и след пенсионирането на авторката.
В качеството си на гръцки свещенослужител и учен, бих бил изключително радостен, ако историческата истина и свещените канони са на страната на гръцко-православната Константинополска патриаршия по украинския въпрос – тогава ще имам всички основания да подкрепя нейните претенции, а също и да изтъкна в нейна полза както исторически, така и богословски аргументи. Но за съжаление истината е на страната на Московската патриаршия, поради което сме длъжни да поддържаме страната, против която е извършена историческа несправедливост, и по-точно, на чиято страна е самата история (въпреки че, без съмнение, много хора от позицията на етнофилетизма си, ни обвиняват в антипатриотизъм и антигръцка позиция).
Няма да спомена знаменития древногръцки афоризъм „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа“ или думите на нашия национален поет Дионисиос Соломос: „Трябва да смятаме за национално това, което е истинно“[5]. Предполагам, че ние, като християни, пред своята земна родина трябва да поставим нашата небесна родина и нейното земно въплъщение – Църквата, членове и граждани на която, независимо от раса или националност, сме всички ние: гърци, руснаци, сърби, българи, грузинци, румънци, араби. Всички ние сме членове на едното Тяло Христово, което е Църквата, и в Христа „няма вече иудеин, ни елин, няма роб, ни свободник, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“[6]. Всеки, който поставя патриотизма на първо място и го цени повече от своята църковна идентичност, въвежда в Църквата етнофилетизма[7], който е осъден с решение на поместния Константинополски събор от 1872 г. като ерес, която нарушава целостта на Църквата, нейния надрасов и наднационален характер. За съжаление в ереста етнофилетизъм попадат всички тези, които поддържат или осъждат действията на свещеноначалието, основавайки се на принципа „свой-чужд“, а не на неговата истинност. Така и понастоящем ние, гърците, гръкоезичните поместни Църкви, ако подкрепим грешните действия на Вселенската патриаршия, можем да изпаднем в ереста етнофилетизъм и да се обърнем срещу вселенския и съборния характер на Църквата.
По-нататък ще представим отношенията между Константинопол и Москва в съответствие с историческите данни и документи от църковните събори.
2. Историята на Руската Църква е единна и неделима. Киев (Украйна) се явява нейна неотнимаема част.
Не е необходимо да се притежават дълбоки исторически познания, за да се признае, че Киев е майката на руските градове, кръщелният купел, от който се
е родила Руската Църква след Покръстването на Киевския княз Владимир и руския народ през 988 г. Международните празненства през 1988 г. по случай хилядолетието от Покръстването на руския народ свидетелстват за всеобщото съборно признание за Киев като родоначалник на Руската Църква. И това не е било нещо случайно или имащо преходен, краткотраен характер, но почти три века, до татаро-монголското нашествие през 1240 г. Киев е бил столицата на Русия – политически, църковен и културен център на руския народ, основа на неговата държава. По принцип началото на църковната история на Русия започва с киевския период. Това не означава, че в по-късните периоди Киев е бил извън юрисдикцията на Руската Църква, или че Руската Църква е предала Киев на друга (неруска) юрисдикция.
Вражеското нахлуване и завоюване на Киев и околните му територии принудили князете да преместят политическия и църковен център на север (първоначално в град Владимир, а по-късно – в Москва), без да променят църковната юрисдикция, в която се намирал Киев и земите на територията на днешна Украйна. Дори когато столици са били градовете Владимир и Москва, е съществувала една-единствена митрополия – Руската Църква, която тогава се е подчинявала на Константинопол и се е наричала «Митрополия Киевска и на цяла Русия».
Във връзка с това, за отбелязване е фактът, че Константинопол не е позволил създаването на втора митрополия въпреки усилията на чуждите държави (западни и прокатолически) и въпреки опитите да се сломи и раздели единната «Митрополия Киевска и на цяла Русия», и да се учреди втора митрополия, както понастоящем се постъпва като се създава автокефална църква в Украйна и по такъв начин се нанася удар върху единството на Руската Църква и руския народ. Когато при нарастващия натиск, вреден и за самия Константинопол, някои патриарси позволили да се създаде още една митрополия, техните наследници доста бързо я отменили и възстановили единството на Руската Църква, като охарактеризирали еретическите и разколническите действия на своите предшественици в най-голяма степен унизително, както по-нататък ще видим. Тези усилия, предприети от Константинопол за съхранение единството на руския народ под единно църковно управление, сме описали в гореспоменатото изследване «Константинополската Църква като фактор за единството на русите»[8]. Какви са причините, поради които Константинопол понастоящем се превръща във фактор на разделението и разкола и могат да доведат до това – предстоятелят на Константинополската Църква да получи унизителни характеристики, макар и чак от своите приемници? Толкова ли непоносим и нетърпим в днешно време е станал натискът на Запада, който с векове е наслагвал русофобията?
Ще приведем предлаганата от църковните историци периодизация на историята на Руската Църква:
а) От Покръстването на руснаците до татаро-монголското нашествие (988-1240) – Киевски период;
б) от татаро-монголското нашествие до разделянето на Руската митрополия (1240-1462);
в) от разделянето на Руската митрополия до създаването на патриаршията (1462-1589);
г) Московска патриаршия (1589-1700);
д) Синодален период (1700-1917);
е) Възстановяване на патриаршията и съветска власт (1917-1990)[9].
ж) тук може да добавим още един период – от разпадането на СССР до наши дни (1990-2018) – период на прекратяване гоненията, възраждане и разцвет.
3. Неуспелите опити да бъде разделена единната Киевска и на цяла Русия митрополия.
Завоюването на Русия от татаро-монголските войски (1240) имало печални и разрушителни последствия почти за всички руски княжества, особено за южната
част на Русия, където славният град и столицата на Русия – Киев, е бил почти напълно разрушен. По-голямата част от населението е мигрирала в североизточните области, поради което престолът на митрополита е бил първоначално пренесен в град Владимир (1299), а по-късно в Москва (1328). Въпреки че митрополитът не живеел в Киев след татаро-монголското нашествие, той запазил своя традиционен титул „Митрополит Киевски и на цяла Русия“ и продължил да се смята за епископ на Киев. По време на татаро-монголското иго Рим се е опитал да използва сложната историческа ситуация, за да покатоличи руснаците и да ги подчини на Римския папа с помощта на Полша и Литва, дори организирал кръстоносни походи срещу Русия. Известни са битките на светия княз Александър Невски с шведските рицари и Ордена на мечоносците, които победил и прогонил (1240-1242), като по този начин възпрепятствал проникването и разпространението на папизма в северозападните региони. Това обаче не се случило в югозападните области, които днес са територия на Украйна. В тях Полша и Литва със завоюването на няколко територии, а също така и чрез натиск и влияние върху местните руски князе, страдащи от монголо-татарското иго, са успели да проникнат и в църковните дела. Целта им преди всичко е била покатоличване на населението. За да постигнат тази цел било необходимо да се откъснат югозападните райони на Русия от централизираното църковно управление на единната «Митрополия на Киев и Цяла Русия» чрез създаване на втора или трета митрополия.
Същата тази цел те преследват и в днешни дни: засилване на прозападните настроения в Украйна със съдействието на нейните жители, изповядващи католицизъм и униатство, и на две прозападни и прокатолически разколнически групировки, действащи срещу каноничната Киевска митрополия, управлявана от митрополит Онуфрий, която безусловно се подчинява на Руската Православна Църква. Добре известен е и фактът, че украинският президент Порошенко[10], насърчава получаването на автокефалия, симпатизира на униатите, а чрез него и целият Запад, Европа и Америка се стремят да се постигне църковна независимост на Украйна от Москва.
Даже и в миналото Вселенската патриаршия, дори отслабена след завладяването на Константинопол от латинците през 1204 г. и продължителното изгнание на политическите и църковни водачи в Никея (до 1261 г.), не се е поддавала на опита за разделянето на единството на църковното управление на руснаците. Дори тогава, когато по зъл умисъл или недалновидност на един или друг патриарх се е допускало да се създаде още една митрополия по стандарта на привържениците на папизма, Вселенската патриаршия бързо е възстановявала църковното единство на Русия. Ще споменем няколко примера за това и свързаните с тях документи.
а) Вредоносното решение на патриарха-варлаамит Йоан Калека внася разкол в Руската Църква.
В средата на ХІV век Църквата е била разтърсена от исихастки спорове, които били предизвикани от дошлия от Запад Варлаам Калабрийски, заподозрян в
прокарване на планове за разделяне единството на православието. С успех му бил даден богословски отпор от свети Григорий Палама. За съжаление обаче, тогавашният патриарх на Константинопол, печално известният Йоан Калека (1334-1347), поддръжник на Варлаам Калабрийски, хванал и хвърлил в тъмница светителя Григорий Палама. В допълнение към своите разрушителни действия върху догмите на вярата, той предизвикал също така и разделение на Руската Църква като създал втора митрополия, независима от единната Митрополия на Киев и цяла Русия. Точно по същия начин в днешно време постъпва и патриарх Вартоломей. Не ни стигна неговата привързаност към папизма и амнистия на ересите на Критския псевдосъбор, та сега той, буквално като „източен папа“ разделя и разцепва единната Руска Църква чрез предоставяне автокефалия на Украйна, при това не на каноничната Православна Църква под ръководството на митрополит Онуфрий (която не е искала автокефалия), а на две разколнически групировки под ръководството на свалените архиереи Филарет и Макарий, игнорирайки забраните, които са им наложени от Руската Православна Църква и пренебрегвайки решенията на църковния каноничен съд на Руската Църква. Произволът на патриарх Вартоломей дори е още по-лош, в сравнение с произвола на Йоан Калека, тъй като едновременно с подривната дейност, насочена към разделение на Църквата, той се намира в общение с разколниците, като по такъв начин сам става съучастник на разкола и отлъчването съгласно принципа „който общува с отлъчен от общение, да бъде и самият той извън църковно общение“[11], тъй като Руската Православна Църква, наложила на украинските разколници низвержение и анатема, продължава да ги счита за схизматици, низвергнати и отлъчени от Църквата.
През 1347 г. в Константинопол настъпват политически и църковни промени: бил въздигнат на престола император Йоан VІ Кантакузин (1347-1354), привърженик на исихазма; бил низвергнат Йоан Калека, а на патриаршеския престол възлязъл исихастът Исидор (1347-1359). Когато в Църквата се възцарил мир след осъждането на Варлаам и неговите последователи, единството на Руската Църква било възстановено, била закрита Галицката митрополия, създадена от Йоан Калека, а всички руски православни се обединили под ръководството на единната Киевска и на цяла Русия митрополия. Съхранили са се множество изключително интересни документи, които потвърждават, че територията на днешна Украйна винаги се е подчинявала на единната Руска Църква и само в смутните времена и размирици е станало временно разделение. То станало „по злия умисъл на бившия Константинополски патриарх, който не се интересувал от нищо друго, освен от своите собствени грабителски стремежи и амбиции“ – както е писал император Йоан Кантакузин на руския велик княз Симеон, като има предвид Йоан Калека. Ще представим някои документи – едни накратко само с важните моменти, а други ще публикуваме изцяло, за да може да се придобие по-пълна картина.
б) Единството се възстановява от патриарха-исихаст Исидор І.
В синодалното решение при патриарх Исидор, което възстановява единството на Киевската и на цяла Русия митрополия (1347) се говори за размирици и метежи, предизвикани от конфликтите и междуособиците сред руските князе и се споменава за 400-годишното неразривно единство под оморфора на Киевския митрополит. Дребните конфликти бързо били преодолени от митрополита.
„Руският народ, който вече от дълго време, в течение почти на четиристотин години, е знаел един митрополит, заемал в едно или друго време Киевската митрополия, се наслаждавал на дълбок вътрешен мир, и ако в нещо и да се отклонявал от подобаващото (както навсякъде се случва), то лесно и бързо е бил възстановяван и изправян от своя архипастир“.
По-нататък ще посочим откъс от скрепения със златен печат документ (хрисовул) на император Йоан Кантакузин до великия княз Симеон и други князе, в който той посочва, че всички епископии на Мала Русия (днешна Украйна), които изброява, „от това време, откакто народът на русите по благодатта Христова получи богопознание… са принадлежали на Киевската митрополия“, на която също така се подчинявали и епископиите на Велика Русия.
Метежите и вълненията след татаро-монголското нашествие предоставили възможност, от която се възползвали политическите и църковните функционери в Константинопол и за съжаление един от тях, който „недостойно предстоятелстваше Църквата“, т. е. патриарх Калека, и който „не се грижеше за нищо друго, освен за осъществяването на своите грабителски стремежи“, предизвикал голям безпорядък в политическите и църковните дела със своите нововъведения. А именно, от Киевската митрополия, чиято катедра се намирала тогава в Москва, били отделени епископиите на Мала Русия и подчинени на Галицкия архиерей, когото издигнал от епископ до митрополит, точно така, както понастоящем патриарх Вартоломей иска да направи разколника Филарет Киевски патриарх[12]. По-нататък в посланието се говори за това, че такива действия рушат установените със закон традиции на всички територии на Руската Църква, че са непонятни и неприемливи за всички християни, които не искат да бъдат под ръководството на двама митрополити, а искат старият порядък да остане непроменен и непоклатим и че ще се подчиняват на общата за всички единствена църковна власт. Поради което са готови да направят всичко
възможно, за да не се приеме това нововъведение и да се предотврати, така както се е случвало всеки път в миналото. Посланието на Император Йоан Кантакузин представлява точно, фотографско изображение на днешната ситуация; само го няма този, който в Константинопол да отмени това нововъведение. Ето какво точно гласи този императорски документ:
„Но в неотдавнашното време на размириците, което много благоприятстваше всякакви безредици, управителите на държавата и недостойно предстоятелстващият Църквата, като не се интересували от нищо друго, освен да осъществят своите агресивни грабителски желания и стремежи (с което довели в безпорядък и всички обществени и църковни дела, почти навсякъде внесли разстройване и смут и с това причинили пълна вреда и безпокойство в християнските души и тела), въвели още и тази новост, че откъснали от светата Киевска митрополия гореспоменатите епископства на Мала Русия и ги подчинили на Галицкия архиерей, повишавайки го от епископ в митрополит, което не само че е нарушение на обичаите, които съществуват от древни времена в цяла Русия, но се отрази зле на всички тамошни християни, които не искат да бъдат паство на двама митрополити, а желаят да остане непоколебим и неизменен обичаят, който, както е казано, съществувал у тях от древност, и всячески се стремят да унищожат такова нововъведение. Точно така и в предишните времена, когато също е била замисляна такава новост, тя падала и била разрушавана в самото начало – именно защото тамошните християни не търпят отмяна и нарушаване на обичаите си“.
На основание включително и на този императорски документ, Патриаршеският Синод ликвидирал Галицката митрополия и върнал всички епископии под управлението на Киевската и на цяла Русия митрополия, възстановявайки единството на Руската Църква. Съгласно Константинополския събор това решение би трябвало да остане непроменено и за в бъдеще, тъй като то е въведено още от древността, и заради интереса на такава голяма държава би трябвало да се запази съгласието и единството на руския народ:
„И нека всичко да стане както е било по-рано – за следващите и за вечни времена… и този същият ред, като древен и справедлив, и имащ твърде разумно основание, и (служещ) на интересите на толкова голям народ – ред, появил се заради тяхното миролюбиво съгласие с другите, да остане без изменения при светейшите патриарси, които ще дойдат след нас“.
По-долу привеждаме пълния текст на синодалното решение:
Постановление от 1347 г. на патриарх Исидор (1347-1350) и неговия Синод за единството на Киевската и на цяла Русия митрополия.
«Приятни са за мореплавателите тихото море и попътният вятър; приятни са и в гражданските дела благоустройството, мирът и общото съгласие. Защото както плаващите, като не изпитват бури и вълнения, не се съмняват в своята безопасност и лесно пристигат с лодката до брега, така и за гражданите, живеещи в благоустройство, е толкова по-безопасно да живеят, колкото е по-свободно от всякакви смутове; понеже смутовете са от най-големите злини в живота, и самата природа се бои да преобръща всичко надолу с главата и да смесва Божествените и човешките дела. А нещо подобно може да се види в това, за което сега ще бъде казано. Руският народ, който вече от дълго време, в течение почти на четиристотин години, е знаел един митрополит, заемал в едно или друго време Киевската митрополия, се наслаждавал на дълбок вътрешен мир, и ако в нещо и да се отклонявал от подобаващото (както навсякъде се случва), то лесно и бързо е бил възстановяван и изправян от своя архипастир. Но неотдавна настаналото по Божие допущение за многото грехове време на смутове произведе в това състояние на народа такъв обрат и объркване, че едва не възбуди там междуособни войни. Когато по такъв начин времето на смутовете вършеше своето дело, приелият от Бога праведния жребий на царуването, заради своята любов към истината, кротост и справедливост, с които той надмина почти всички царе преди него, мой височайш и свят самодържец, като узна за това дело от нас самите и от намиращия се при нас божествен събор, а също от това, за което писаха и молеха в пратените оттам грамоти преосвещеният Киевски митрополит – пречестният[13] и екзархът на цяла Русия, в Светия Дух възлюбен брат и съслужител на наша мерност, и най-благородният княз на цяла Русия и любезен сродник на височайшия и свят мой самодържец – господин Симеон и другите князе (каквито грамоти и бяха прочетени на събора, за да бъдат чути от нас) благоволи да издаде досточтимия хрисовул[14], в който от слово до слово е казано така: «От това време, откакто народът на русите по благодатта Христова получи богопознание, светейшите епископии на Мала Русия, намиращи се в местността, наричана Волин: Галицка, Владимирска (Владимир-Волински), Холмска, Перемишълска, Луцка и Туровска, така също, както и светейшите епископии на Велика Русия, са принадлежали на Киевската митрополия, която в настояще време управлява преосвещеният митрополит, пречестният екзарх на цяла Русия господин Теогност и преосвещеннейшите епископи на Велика Русия.
Но в неотдавнашното време на смутове, благоприятно за всякакви безредици, управителите на делата на държавата и недостойно предстоятелствалият в Църквата, като не се грижеха за нищо друго, освен за осъществяването на своите грабителски стремежи (заради които те приведоха в безпорядък обществените и църковните дела, почти навсякъде внесоха разстройство и смутове, и причиниха всякаква вреда на християнските души и тела), въведоха и тази новост, че откъснаха от тази светейша Киевска митрополия гореспоменатите епископии на Мала Русия и ги подчиниха на Галицкия архиерей, като го повишиха от епископ в митрополит, което не само че е сторено в нарушение на обичаите, установени от древност в цяла Русия, но се и оказа тягостно и ненавистно за всички тамошни християни, които не търпят да бъдат паство на двама митрополити, желаят да остане непоколебим и неизменен обичаят, който, както е казано, от древност съществува у тях, и всякак се стремят да унищожат тази новост. Така също и в предишните времена, когато също е била замисляна такава новост, тя падала и се разрушавала в самото начало – затова именно, защото тамошните християни, както е казано, не търпят отмяна и нарушаване на своя обичай. Ето и сега за това дело донася на мое царско величество най-благородният велик княз на Русия, любезният сродник на мое царско величество господин Симеон, и заедно с други тамошни князе моли, чрез моя царски хрисовул тези епископи отново да бъдат подчинени на споменатата светейша Киевска митрополия, както е било и преди.
Намирайки тази молба за справедлива и уважителна, както по силата на споменатия, отначало и досега действащ църковен обичай, така и поради вниманието към изключително добродетелния и богоугоден живот на речения преосвещен Киевски митрополит, високопочитан екзарх на цяла Русия, нашето царско величество с настоящия хрисовул изволява, постановява и определя – светейшите епископии, намиращи се в Мала Русия: Галицка, Владимирска, Холмска, Перемишълска, Луцка и Туровска, които, както е казано, в споменатото време на смутове не по принадлежност са били отдадени на Галицкия (епископ), отново да бъдат подчинени на светейшата Киевска митрополия, и първосветителски управляващият тази светейша митрополия да извършва в тях всичко това, което божествените и свещени канони повеляват да извършват митрополитите в подчинените им епископии и което са извършвали в тях предишните митрополити и самият този гореспоменат преосвещен Киевски митрополит, като ръкополагат и поставят в тях епископи, произвеждат съд по възникващите там дела, дават, ако е нужно, решения по разни църковни въпроси и извършват всичко останало, което е узаконено от божествените и свещени канони. А боголюбивите епископи на тези светейши епископии са длъжни да имат към него, преосвещения Киевски митрополит, високопочитания екзарх на цяла Русия, господин Теогност, и към тамошните първосветители, които ще дойдат след него, полагащата се благопокорност като към пръв техен архиерей, и да му се подчиняват във всичко, за каквото той би започнал да им говори и да им внушава, за полза на тамошните християни и въобще за утвърждаване на църковното и каноничното благоустройство и ред.
И така, по силата на настоящия хрисовул на наше царско величество, споменатите светейши епископии на Мала Русия и занапред нека бъдат подчинени на светейшата Киевска митрополия и на първосветителски управляващия я в настояще време преосвещен митрополит, високочтимия екзарх на цяла Русия господин Теогност, който, както по-горе е изяснено, нека обсъжда и решава всички възникващи там църковни дела, като им дава съответстващата насока, и нека извършва всичко нужно и узаконено; а след него (тези епископии да са подчинени) на първосветителите, които ще бъдат там. Той, а също така и неговите приемници, ще извършват там всичко необходимо и узаконено от каноните. Такъв ред нека се спазва завинаги, по силата на указания древен обичай, изискващ всички тамошни светейши епископии да се намират под един митрополит. С това настоящото повеление на наше царско величество, изложено в хрисовула, завършва и се предава в пределите на гореспоменатата светейша Киевска митрополия за вечно потвърждаване (на правата ѝ).
Съставено в месец август на текущия петнадесети индикт на 6855 г., в който пребивава и нашата благочестива и богопоставена власт».
Съобразно с това, както се полагаше, и наша мерност чрез общия съд на събралите се при нас преосвещени архиереи: Ираклийски, Солунски, Кизически, Филаделфийски, Севастийски, Понтоираклийски, Пруски, Митилински, Енски, Сугдейски, Готски, Визийски, Калиополски и Гарелски, постанови: споменатите епископии – Галич, Владимир, Холм, Перемишъл, Луцк и Туров да бъдат върнати и възсъединени със светейшата Киевска митрополия, и да бъдат, както и преди, подчинени на нея за всички бъдещи времена намиращите се там боголюбиви епископи, задължени да признават Киевския митрополит за свой първенствуващ йерарх и да му се покоряват, както е било изначално. Заедно с това ние отменяме неотдавна приетия по време на смутовете, при предишния на нас патриарх, съборен акт за Галицката (митрополия), като освобождаваме и снемаме съборното църковно запрещение, произнесено тогава против епископи и други лица, неподчиняващи се на Галицкия митрополит, като неправилно постановено. Затова нека бъдат всичките изброени светейши епископии пак подчинени на Киевската (митрополия), и това състояние, като изначално, правилно и при това твърде благоприятно за народната полза (тъй като то съдейства за запазването на общия мир там), нека неизменно да се съблюдава и от нашите приемници, светейшите патриарси. А сегашният преосвещен Киевски митрополит, пречестен и екзарх на цяла Русия, в Светия Дух възлюбен брат и съслужител на наша мерност, и бъдещите след него преосвещени архиереи на тази Църква, нека без всякакво подозрение да извършват в тези епископии онова, което е заповядано от каноните. По този предмет се и състоя сегашното наше и съборно деяние, което е и дадено на споменатата светейша Киевска митрополия за вечно потвърждение (на правата ѝ).
Месец септември, първи индикт»[15].
Синодът също така отправил писмо до Галицкия митрополит, в което се казвало, че епископите на Мала Русия (Украйна) се връщат в Киевската и на цяла Русия митрополия, където те са и били по-рано, и затова неговата митрополия се премахва. Също така го викат в Константинопол, за да разгледат съборно повдигнатите против него обвинения. Кратък текст на призоваването на съд се привежда по-долу:
Грамота на патриарх Исидор от 1347 г., призоваваща Галицкия митрополит на съд
Преосвещеннейший митрополите Галицки и пречестни, възлюбен в Господа брате и съслужителю на наша мерност, благодат и мир от Бога да бъде с твоето светителство! От току-що издадения достопочитан хрисовул на моя височайш и свят самодържец, а също от нашето съборно деяние твое светителство узнава за това, което се е състояло относно епископиите на Мала Русия: постановено е, те пак да бъдат подчинени на светейшата Киевска митрополия. Заедно с това нека ти бъде известно, че против твое светителство са предявени (вече веднъж предявените) обвинения, изискващи съборно разследване; затова ти предписваме да застанеш и се явиш на нашия свещен и божествен събор, за да може след съборното разследване на тези обвинения да се състои това, което бъде признато за канонически справедливо. И така, идвай без отказване и без всякакво бавене. Благодатта Божия да бъде с твое светителство!
Месец септември, първи индикт[16].
в) Император Йоан VІ Кантакузин – за единството на Руската Църква.
Другите документи, приети при патриаршеското управление на Исидор І, принадлежат на император Йоан VІ Кантакузин. Един от тях е адресиран до Киевския митрополит (1347), който протестирал срещу разделянето на митрополията и основаването на Галицката митрополия. Това нововъведение било обусловено, по думите на императора, от тежките и смутни времена, които настъпили поради много причини, обаче главната причина за него били злоумишленията на патриарх Йоан Калека. „Причина за това били и много други вълнения и новости, но повече от всичко – поради злия умисъл на предишния Константинополски патриарх се извършило такова нововъведение и у вас“. Без съмнение, под „много други вълнения и новости“ Кантакузин подразбирал преследването на исихастите. Същото това върши и сега Вартоломей против тези, които се борят против всеереста на икуменизма и Критския лъжесъбор. Императорът обявил на митрополита, че отделилите се епископи на Мала Русия се връщат в Киевската митрополия, а Галицкият митрополит се призовава в Константинопол за разглеждане на повдигнатите срещу него обвинения[17].
Второто писмо на императора е адресирано до великия княз на цяла Русия Симеон. В това послание той обявява възстановяването на единството на Киевската и на цяла Русия митрополия (1347 г.). Той повтаря, че в числото на многобройните безредици и нововъведения на патриарх Йоан Калека било и образуването на Галицката митрополия, защото патриархът не се грижел за нищо друго, освен за удовлетворяване на своите грабителски стремежи. Сега обаче редът е възстановен, злонамереният патриарх е свален и отстранен от власт, а на негово място е избран от събора достоен патриарх, който също така е решил, че всички епископи на Русия – и Велика, и Малка, трябва да се подчиняват на Киевската митрополия. По-надолу ще приведем интересен откъс и потвърждение:
«Понеже по Божие допущение, немного преди това се случи объркване в работите, за които вероятно знаехте и вие, и бяха допуснати разни нововъведения по разни причини, но най-вече – поради злия умисъл на бившия Константинополски патриарх, който не се грижеше за нищо друго, освен за осъществяване на своите грабителски стремежи; то и у вас стана такова нововъведение, че Галицкият (епископ) е бил възведен в митрополит. Но ето, по Божие благоизволение настана порядък в делата и всичко, неразумно направено в такова смутно време, беше отменено и прекратено, всяко дело е възстановено в подобаващото и нужното състояние, и самия този бивш Константинополски патриарх, който по зъл умисъл е направил и много други беззакония, противно на божествените и свещени канони, е изгонен оттук и низложен. А сега моето царско величество, според съда и изпитанието на божествения и свещен събор, избра (друг), и на престола на богохранимия, богопрославения и от Бога възвеличения Константинопол е поставен Вселенски патриарх, признат поради своя богоугоден и насочен към обща душевна полза живот, за достоен и способен да заеме такъв патриаршески престол. А както и вие молихте: светейшите епископи на Мала Русия, именно на Галич и останалите, пак да бъдат възстановени под светейшата Киевска митрополия, както е било и преди, то мое царско величество и самият този всесветейши мой владика, Вселенският патриарх, със своя божествен и свещен събор, признаха за добро и постановиха: тези преосвещеннейши епископи пак да са под споменатата Киевска митрополия, за да може цяла Русия – Велика и Малка – да има един митрополит-архипастир, както ще узнаеш за това от хрисовула на мое царско величество и от достопочитаното патриаршеско и съборно решение»[18].
Третото писмо на императора е адресирано до Владимирския княз Димитрий (Любарт), в което той също обявява за възстановяването на единството на Киевската и на цяла Русия митрополия (1347). Той пише, че от момента на Покръстването на Русия са се подчинявали всякога и всички – жителите на Велика и Малка Русия – на едната Руска митрополия, тоест на митрополита, който ръкополага епископи във всички региони. Тези, които се опитвали да нарушат това положение, не постигнали успех. По-нататък се указва, че макар Галицкият архиерей да е длъжен да носи отговорност пред Киевския митрополит, „предстоятеля и екзарха на цяла Русия господин Теогност“, той склонил на своя страна патриарх Йоан Калека, който по зъл умисъл извършил и много други подобни нарушения, противно на божествените и свещени канони, а също склонил и политическите водачи на Константинопол, които не отчитали интересите на обществото, а само собствените си грабителски стремежи, и по такъв начин той бил възведен за Галицки митрополит. Сега обаче редът е възстановен, и той моли княза – с послушание и уважение, по същия начин, както е бил приет Галицкият митрополит, да се върне в подчинение на Киевския и на цяла Русия митрополит. По-нататък ние привеждаме целия документ:
Писмо на император Йоан Кантакузин до Владимирския княз Димитрий-Любарт за обединението на Киевската и на цяла Русия митрополия, от 1347 г.
«Най-благородни княже Владимирски и сродник на моето царско величество, господине Димитрий Любарт. Ти знаеш, че от това време, откакто руският народ получи богопознание и е просветен със светото Кръщение, е установено там за обичай и закон да се намира в цяла Русия – Велика и Малка – един митрополит, Киевският, който да би ръкополагал епископи за всички светейши епископии. И макар в разни времена някои и да се опитвали да нарушат този ред, но не им се е удавало да доведат докрай своето намерение: защото след такива опити нещата пак са идвали в предишното обичайно състояние, както знаете и самите вие. Но ето, неотдавна пристигналият тук Галицки архиерей, въпреки предявяваните против него обвинения, по които той трябваше да даде отговор пред свещеннейшия Киевски митрополит, пречестния и екзарха на цяла Русия, господин Теогност, като се ползваше от времето на настаналите тук смутове, склони на своя страна тогавашния Константинополски патриарх (който по зъл умисъл извърши и много други беззакония, противно на божествените и свещени канони), а с него (увлече) и глупавите злонамерени управители на държавата и на обществените дела (които и бяха виновниците за такива смутове вследствие на това, че търсеха не общата полза, а само изпълняването на своите грабителски стремежи), и по такъв начин бе възведен от епископ в митрополит, като му бяха подчинени и други епископии, намиращи се в Мала Русия. А сега, по Божие благоизволение, делата пак дойдоха в правилното състояние, и този бивш Константинополски патриарх за своите безразсъдства и за всичко, извършено от него против божествените и свещени канони е низвергнат (от сан), а на негово място, по съборно избиране е поставен за Вселенски патриарх признатият за достоен и способен за това, по своята добродетел и живот по Бога. Заедно с това е отменено всичко, което бе направено от предишния патриарх противно на божествените и свещени канони, и по заповед на мое царско величество и със съборно решение е постановено, тамошната светейша епископия – Галицката и останалите, пак да са подчинени на светейшата Киевска митрополия, както е било и преди, и този Галицки архиерей да дойде тук, за да се състои за него това, което след разследване ще бъде признато за подобаващо и канонически вярно. За всичко това те известява мое царско величество, за да съдействаш за отстраняването на този Галицки архиерей и да го подбудиш да дойде тук; а преосвещения Киевски митрополит, пречестния и екзарха на цяла Русия, приемете отсега като истински и законен митрополит, (за да може той) да извършва в тези светейши епископии и по отношение на тамошните боголюбиви епископи всичко, което следва според каноните и което е извършвал преди. И ако вие по своето християнско благочестие пред Бога се оказвате благопослушни и покорни на Божията Църква, и вследствие на това сте приели предишните църковни грамоти, с които Галицкият епископ е възведен в митрополит, то и сега, когато същата тази света Божия Църква, и моето царско величество, определя нещата пак да дойдат в предишното състояние, приемете това (определение) с добро разположение, като благопотребно и насочено към вашата душевна полза. Затова нека бъде така, както ви обявява моето царско величество».
В оригинала с червени букви е написано от височайшата ръка: «месец септември, първи индикт»[19].
г) Патриарсите Калист І и Филотей Кокин – поддръжници на единна Руска Църква.
Патриарх Исидор І е бил наследен на престола от придържащия се към същата исихастка линия и традиция патриарх Калист І (1350-1353, 1355-1363). Както се вижда от текстовете, принудителното пренасяне на митрополитската катедра от Киев във Владимир, а след това – и в Москва, предизвикало вътрешни конфликти и жалби от местните владетели, които молили Константинопол да създаде и други митрополии, за да не остават православните без пастирски грижи. По тази причина патриарх Калист направил забележка на Киевския митрополит Теогност (грък по произход), понеже оставил без окормяване някои области, в това число и Киев, бидейки при това митрополит на цяла Русия. Той пише, че двама владетели, а именно князът на Литва и Тверският княз Михаил, се оплакват, че той не оказва същата тази любов и същото това отеческо отношение към всички владетели, но на някои дава предимство. Въпреки това той е длъжен да осъзнае, че е бил ръкоположен за митрополит Киевски и на цяла Русия, т.е. не на една нейна част, а на цяла Русия. При това, постъпват сведения, че той не пътува нито в Киев, нито в Литва, а живее само в една част на страната, като е оставил останалите без обгрижване, без посещение и отеческо наставление. А това е тежка простъпка и поведение, чуждо на традицията на свещените канони. Справедливо би било да пази цяла Русия и да оказва на всички князе пастирска любов и разположение. Ние привеждаме пълния текст по-долу:
«Преосвещеннейши митрополите Киевски и на цяла Русия, пречестни, в Светия Дух възлюбен брате и съслужителю на наша мерност! Благодат и мир от Бога да бъде с твоето светителство! Твоята грамота, (изпратена) с твоя човек Авакум, аз получих и разбрах от това, за какво пишеш и желаеш да разкажеш. Нека ти бъде известно, че не много преди това аз подготвих добър човек и го изпратих при твое светителство по този повод, че великият Литовски княз изпрати до мене своя грамота, в която написа за много неща. Затова аз намерих за нужно да изпратя при твое светителство своя човек с грамота от наша мерност, от която ти точно ще узнаеш, какво е писал великият Литовски княз. След като моят човек се отправи, дойде от великия Тверски княз Михаил монах с негова грамота. Като получих тази грамота, аз узнах какво той е писал до мене; а беше писал и той много, между другото, и изискваше да се съди с тебе, та твое светителство да дойде тук на събор, а той да би пратил на съда свои боляри. Що се отнася до мене, то как бих могъл аз да не му дам съд? Затова аз написах до твое светителство чрез гореспоменатия човек, както ти ще узнаеш от моята грамота, за да дойдеш ти, ако може, или да пратиш свои боляри, и князът също да би пратил свои боляри, за да може да се състои съдът. А сега, когато дойде твоят човек Авакум, аз узнах от твоята грамота и от неговите думи, за какво ти пишеш и молиш. Но, подражавайки на Миротвореца Христа, отговарям ти и те моля, да няма раздори и смущения между тебе и Тверския княз Михаил, заради които трябва вие да идвате на съд; но като отец и учител, постарай се да се примириш с него и, ако той в нещо е погрешил, прости и го приеми като свой син и имай с него мир, както и с останалите князе. А той, както аз пиша до него, трябва да принесе покаяние и да моли за прошка. Ето какво ми се струва, че е добро и полезно: нека така и да бъде, без всякакво прекословие. Ако пък вие не искате това, а търсите съд, то аз не препятствам съда, но гледайте, той да не се окаже за вас тежък. Наша мерност, както е казано, написа грамота до Тверския княз, която и пращам по твоя човек Авакум. Когато тя дойде до твоите ръце, отдай я на моя човек, когото аз пратих там, и му дай надежден човек, с когото той да би тръгнал към княза, и да му покаже както първата, така и настоящата моя грамота, която пиша сега за мир, и да предаде (моите) думи за това, той да се склони към покаяние и примирение. Надявам се, че той няма да постъпи иначе, а така, както пиша до него.
Твое светителство добре знае, че когато ние те ръкополагахме, ръкополагахме те за митрополит Киевски и на цяла Русия – не на една някоя част, но на цяла Русия; а сега чувам, че ти не биваш нито в Киев, нито в Литва, но само в едната (руска) страна, а всички други си оставил без пастирско ръководство, без отечески надзор и наставление. Това е тежко (нарушение) и е противно на преданието на свещените канони. Ти следва да обглеждаш цялата Руска земя и да имаш отеческа любов и разположение към всички князе – да ги обичаш по равно и да показваш към тях еднакво разположение, благосклонност и любов, а не така, че едни от тях да обичаш като свои синове, а други да не обичаш, но всички еднакво да имаш за свои синове и всички да обичаш равно. Тогава и те ще ти въздават пълна и голяма доброжелателност, любов и покорност; а отгоре на това ти ще получиш още и помощ от Бога. Знай също, че аз написах и до великия Литовски княз, та той, по стария обичай, да те обича и почита, както и другите руски князе, и когато ти се отправиш в неговата земя, да ти оказва голяма чест, внимание и любов, тъй че ти да можеш безбедно да пътешестваш по неговата земя. И ти от своя страна се старай, колкото може, да имаш към него също такава любов и разположение, както и към останалите князе, защото под негова власт се намира христоименитият народ Господен, който се нуждае от твоя надзор и наставление, и за тебе е крайно нужно да имаш с него любов, за да виждаш и поучаваш както него, така и Божия народ. Изпълнявай това с всяко усърдие, без всякакво прекословие. За останалото наша мерност ти е написала по-пространно чрез своя човек Йоан, и ти ще узнаеш за това с точност»[20].
Малко по-късно (1354) чрез съборна грамота било официално утвърдено пренасянето на митрополитската катедра от Киев във Владимир. Това се обосновава като случило се „във връзка с вълненията и безредиците“, но не означава разделяне на едната Киевска митрополия, която остава исторически и завинаги първи престол на Руската Църква. В посланието се изразява желание да се върне „към предишното благосъстояние и ред“. Възхваля се приемникът на Теогност, митрополит Алексий, и се критикува някой-си Теодорит, който не могъл в Константинопол да придобие ръкоположение за Киевски митрополит, пристигнал в Търново в България и бил възведен за Киевски митрополит от Търновския патриарх. Това деяние напълно справедливо се характеризира като „разбойническо и насилствено“. Това определение би могло с точност да се отнесе и за сегашното нахлуване на патриарх Вартоломей в чужда юрисдикция, когато той предоставя автокефалия на Украйна, използвайки и почитайки разколнически архиереи. Ето какво пише в документа:
«Светейшата Руска митрополия, заедно с другите градове и селища, намиращи се в нейните предели, е имала още в Мала Русия град, именуван Киев, в който отначало е била съборната църква на Митрополията. И тук имали своето местожителство и преосвещените руски архиереи. Но тъй като (този град) силно пострадал от смутовете и безредиците (на настоящото) време и от страшните нахлувания на съседните аламани и дошъл в крайно бедствено състояние – то архиереите, предстоятели на Русия, като имали тук не такова паство, каквото им приличествало, но в сравнение с предишните времена твърде недостатъчно, тъй че не им достигали необходимите средства и подобаващата им издръжка, се преселили оттук в подчинената им светейша Владимирска епископия, която могла да им предостави средства за преживяване и да обезпечи всичко необходимо. Така в нея се преселил преосвещеният митрополит на цяла Русия, господин Теогност, и преди него двама други, които въпреки това посещавали и Киев, оказвайки му подобаващата чест, като град, в който съгласно гореказаното, се намирал престолът на митрополията, но постоянно местожителство и пребиваване имали във Владимир, като получавали оттам цялата си издръжка и доволство.
За това свидетелства и това обстоятелство, че в продължение на дълго време там е нямало (отделен) епископ – затова именно, защото митрополитът взел този град и го държал за себе си. Но произведеният сега по повеление и избор на наша мерност и на намиращия се при нас свещен и божествен Синод, преосвещен митрополит на цяла Русия, възлюбения в Господа брат и съслужител на наша мерност, мъж добър и знаещ законите на подчинението, съжителствал на споменатия архиерей, на онзи господин Теогност, като му помагал, понеже той бил изнемогнал от старост и изпаднал в тежка болест, и по негово поръчение и желание, добре завеждал делата на църковното управление. Като видял оттук неговата способност за духовно предстоятелство, митрополитът преди края на живота си го ръкоположил за епископ Владимирски и написа до наша мерност и до свещения Синод, свидетелствайки за него, като за достоен за възвеждане на Киевския и на цяла Русия престол. По такъв начин, вече отнапред назначен, както по-горе е казано, на йерархическо предстоятелство от покойния митрополит, а също така и от благороднейшия велик княз, в Светия Дух възлюбен син на наша мерност господин Йоан, и от останалите князе, клирици и целия христоименит народ, и след пристигането си при наша мерност и божествения и свещен Синод, одобрен, избран и възведен за митрополит Киевски и на цяла Русия, със съгласието на височайшия и свят мой самодържец, той повдигна пред наша мерност съборно въпроса и за Киев, а именно постави за разглеждане, че този град е разорен и е дошъл, по гореуказаните причини, в бедствено състояние, и вече не може да бъде местопребивание на архиерея; и че, от друга страна, Теодорит, който незаконно отишъл в Търново и противно на свещените канони получил там незаконно ръкоположение, но низложен и отлъчен от Светата Христова Съборна и Апостолска Църква, разбойнически и насилствено владее Киев и се намира в него. А както ние и от много други страни узнахме, че по гореуказаните причини няма друго място, удобно за въдворяване и пребиваване на светейшата Руска митрополия, освен Владимир, в който и преди са се намирали руски митрополити, то като се посъветвахме с намиращите се при нас преосвещени архиереи, възлюбени в Господа братя и съслужители на наша мерност, и като взехме под внимание, че към числото на нашите най-важни задължения се отнася преместването на архиереи, според синодалното определение, там, където се намират достатъчно средства за тяхната издръжка, наша мерност в Светия Дух заповядва с настоящата съборна грамота, този преосвещен Руски митрополит и всички негови приемници да пребивават и да се намират във Владимир, имайки там своето постоянно и вовеки неотнимаемо място на жителство, тъй че Киев, ако остане цял, да бъде собствено престол и първо място на пребиваване на архиерея, а след него и заедно с него светейшата Владимирска епископия да бъде второто място на жителство и постоянно пребиваване, и място за покой на митрополита, в която безпрепятствено, щом бъде нужно, да действа (митрополитът): там, когато има нужда, нека митрополитът на цяла Русия да възвежда четци, да поставя иподякони и дякони, да ръкополага йереи и да извършва всичко, което подобава по каноните на действащ архиерей, като само няма право да се възкачва на свещеното съпрестолие[21]. Ако пък, с Божията помощ, Киев пак дойде в предишното благосъстояние, а низложеният Теодорит бъде изгонен оттам, тъй че бъде възможно архиереят да има там известен покой, то в такъв случай Владимир ще продължи да се счита собствено за катедра на руските митрополити, но както е обяснено по-горе, първият престол и мястото на пребиваване на митрополита ще бъде Киев…» [22]
За споменатия по-горе Теодорит, който извършил разбойническо и насилствено нахлуване в чужда юрисдикция и бил ръкоположен в България, в Търново, има писмо на патриарха свети Филотей Кокин, написано по времето на неговото първо патриаршество (1353-1354) до Новгородския епископ, когото той съветва да не приема в общение Теодорит, отлъчен чрез събор от Църквата, на основание на свещените канони. Всеки, който го приеме, ще подлежи на същото това наказание, понеже правилото гласи, че «който има общение с отлъчен от общение, нека бъде и самият той вън от църковно общение». За съжаление, същото това правило е действително и за Константинополските архиереи, които имат църковно общение с украинските разколници Филарет и Макарий. Ето какво говори текстът на патриарх Филотей Кокин:
«И така, гледай, не приемай този Теодорит, за да не попаднеш и ти под осъждане, в каквото се намира Теодорит. Понеже канонът говори, че който има общение с отлъчен, и сам нека бъде отлъчен» [23].
Освен това, има редица други документи, патриаршески и съборни, датирани от края на ХІV век, с които Константинопол се опитва, в противоположност на неговите днешни действия, да обедини Руската Църква и да не допусне разкол в Руската Църква. Почти всички тези документи бяха публикувани от нас през 1989 г. в нашата книга «Константинопол и Москва». Както днес, така и тогава, владетелите се намесвали в делата на Църквата под влияние на неканоничните митрополити, което предизвиквало граждански войни и кръвопролития. Синодалният документ от времето на второто патриаршество на Калист І, датиран от 1361 г., съобщава, че ръкоположеният по икономия и снизхождение Литовски митрополит Роман всичко на всичко от двама епископи, се намесвал със своите неканонични действия в делата на Киевската и на цяла Русия митрополия, като създавал интриги. Освен това, той призовал Литовския княз да напада християни, да извършва убийства и кръвопролитие, което според опасенията и прогнозите, може да стане и днес в Украйна, като се има предвид дързостта и агресивността на политиците, поддържащи разколниците. Роман, поддържан от Литовския княз, претендирал също и да заграби Киевския и на цяла Русия престол. В документа се говори:
«И като дойде там, извърши много неща (както е донесено на наша мерност) против каноните: така, като дойде в Киев, той неправилно извършваше тук Литургии и ръкоположения, и дръзко наричаше себе си единственият Киевски и на цяла Русия митрополит, което предизвика смут и объркване в епархията на преосвещения Киевски и на цяла Русия митрополит, а също така стана причина и за това, че Литовският княз се надигна против християните подхвърли ги на страшни бедствия и предизвика кръвопролитие. Всичко това точно доказаха пристигналите тук посланици на преосвещения Киевски и на цяла Русия митрополит, господин Алексий, позовавайки се както на много други неща, така в частност и на донесената тук грамота на преосвещения митрополит господин Роман, по повод на която посланиците на преосвещения Литовски митрополит, които дойдоха тук по-рано, заявяваха, като да се хвалят: «Вижда се, че преосвещеният митрополит господин Роман е силен и може да завладее цялата област на Руската митрополия, щом той, като дойде в Киев, литургисва тук, завзе много епископии и възбуди Литовския владетел против господин Алексий; имайки такава сила у Литовския владетел, той може смело да прави всичко». Предвид такова положение на нещата, което е напълно опасно и противно на предписанията на божествените и свещени канони, ние желаехме да оградим християнския руски народ от убийства, смутове, войни и объркване, за които идват тук известия и които са свойствени на езичниците, нямащи в себе си страх Божий, а не на архиереите»[24].
4. Разделянето на единната Киевска и на цяла Русия митрополия – дело на униати и католици.
В продължение на пет века, от Покръстването на руснаците (988 г.) до средата на ХV век, целият руски народ, включително и днешна Украйна, имал
единна църковна власт – Киевската и на цяла Русия митрополия. Независимо от преместването на столицата от Киев във Владимир, а след това и в Москва поради татаро-монголското нашествие, това единство се е запазвало. Опитите да се създаде втора и трета митрополия за отделянето на югозападните райони и тяхното покатоличване, основно чрез Полша, която завзела някои територии и имала стремеж да ги обърне в католическата вяра, след краткотраен успех, в крайна сметка били несполучливи благодарение на намесата на Константинопол, който бил твърд привърженик на вековния принцип да съществува единна митрополия за многочисления руски народ.
Както се вижда от документите, Константинопол много добре е разбирал опасността от покатоличване, т. е. пълното подчинение на православните епископи на латинците (католиците), ето защо, за да избегне тази опасност, понякога се е налагало да нарушава този принцип и е ръкополагал втори митрополит в области, намиращи се под властта на католиците. В посланието на полския крал Казимир до Вселенския патриарх свети Филотей Кокин (1370) се съдържа молба да се ръкоположи Галицкият митрополит Антоний, за да има закон и ред между руснаците от областите, които Казимир е завладял. Ето какво пише самият Казимир:
„И осиротя тази земя, и после аз, крал на Ляхия (= Полша) придобих тази руска земя“.
В края на писмото си той заплашва, че ако не бъде ръкоположен втори митрополит, то руснаците ще бъдат покръстени в латинска вяра:
„Ако не получат тези хора Божията милост и вашата благословия, после не се оплаквайте: за нас е необходимо да бъдат кръстени руснаците в католическата вяра, ако те нямат Руски митрополит, тъй като тази земя не може да бъде без закон“[25].
Тази закана патриарх Филотей използва като оправдание пред Киевския и Всеруски митрополит Алексий, че бил принуден със заплаха да ръкоположи Антоний за Галицки митрополит, като едновременно с това укорява Алексий, че е оставил без духовно водачество завзетите от поляци територии в Мала Русия, на разположение на полските завоеватели.
„Чух, че ти не се грижиш за всички християни, обитаващи в разните части на Русия, но си се утвърдил на едно място, а всички останали (места) си оставил без пастирско ръководство, без наставление и духовен надзор… Тогава (кралят) тозчас би поставил за митрополит латинец, както той и написа, и би кръстил русите в латинската вяра. Разсъди сам, добре ли би било, ако се случи така? Усърдно благодаря на Бога, че той още не е направил това, но е написал до нас и е измолил от нас митрополит. Затова ние бяхме принудени да ръкоположим този, когото той е пратил, и не можехме да постъпим иначе“[26].
Независимо от това, разделянето на Руската Църква след откъсването на Киев винаги е било временно и за кратък период. Ситуацията се изменя в средата на ХV век в историческите рамки на униатския Фераро-Флорентийски лъжесъбор (1438-1439), след който по Божие допущение последвало завладяването на Константинопол от турците. За да избегнат ислямизация, участниците в лъжесъбора се съгласили да поменават Римския папа, като подписали съгласие за унията, приета на този лъжесъбор. Цялото висше църковно ръководство станало униати, официално признаващи решенията на лъжесъбора, и само благодарение на св. Марк Евгеник, Ефеския архиепископ, и на неговия наследник, които продължили православната съпротива срещу унията, а след тях и на патриарха св. Генадий Схоларий, се е съхранило православното самосъзнание и идентичност. В продължение на 14 години, от момента на лъжесъбора до падането на Константинопол (1439-1453), когато св. Генадий Схоларий по Божий промисъл възлязъл на патриаршеския престол, Константинопол бил подчинен на латинците. Руският митрополит Исидор, грък по произход, изиграл водеща роля в прокарването на лъже-обединението, унията, която безуспешно се опитвал да натрапи в Русия веднага след връщането си. По-долу проследяваме тези събития съгласно описанието на професор В. Фидас:
„Исидор малко участвал в съвместните обсъждания, но при това изиграл значителна роля в прокарването на новото начинание. Като цяло той следвал възгледите на Висарион Никейски. По думите на Йосиф, епископ Метонски, Исидор бил първият от тези, които указали на необходимостта да се приемат условията, предложени от папата за успех на унията, и оказал значително влияние даже на самия император по този въпрос. Папата топло се обръща в своето писмо към митрополит Исидор, а йеромонах Симеон суздалски, който съпровождал Исидор, съобщава, че „папата никого от митрополитите не обичал така, както Исидор“.
След дълги обсъждания и във връзка с продължаващата опасност от страна на турците, било решено да се назначи провъзгласяването на унията на 5 юли 1439 г. Един от първите, който приел унията, бил именно митрополит Исидор. В съборните актове обикновено се използвала формулата: „Утвърждавайки, подписвам“ или „Съгласявайки се, подписвам“, но подписът на митрополит Исидор се отличава от всички други подписи със своята изразителност: „С любов, като се съгласявам и одобрявам, подписвам“. След приемането на унията, Исидор получил от папата титла «кардинал» и високо звание «папски апостолически легат от апостолско ребро» (de latere) за провинциите Литва, Ливония, цяла Русия и Полша (Галиция), т. е. бил назначен за апостолски комисар на Северната Църква, във връзка с деянията му по прокарване на унията.
След провъзгласяването на унията Исидор в края на 1439 г. напуснал Венеция и като преминал през Хърватия, Загреб, Будапеща, Краков, Перемишъл, Лвов, Галич, Холм, Вилнюс и Киев, проповядвал унията със слово и дело. В Москва той се върнал на 19 март 1441 г., но от момента на неговото заминаване много неща се изменили. Болярите на великия Московски княз Тома и Симеон Суздалец, а също Суздалският епископ Авраамий и много други спътници на Исидор се върнали в Москва преди него. Те съобщили на княз Василий и на народа за готвещата се уния. При влизането на Исидор в Москва, по обичая на папските представители, пред него носели латински кръст. После се състояла литургия, на която той първо поменал Римския папа Евгений ІV, а след службата дяконът прочел гласно съборния акт за унията от 5 юли 1439 г. След това митрополит Исидор предал на княз Василий посланието от папата, който приканвал Василий ІІ да бъде усърден помощник на Исидор в делото на въвеждането на унията.
Разгневеният княз свикал събор от епископи, който осъдил митрополит Исидор и го затворил в Чудовия манастир. На 15 септември Исидор избягал и през Твер преминал в Новгород. Оттам той избягал при Литовския княз Казимир и скоро стигнал до Рим.
При обсадата на Константинопол той бил пратен там в качество на легат на папа Григорий V, преди всичко за прокарване на унията. След пристигането си в Константинопол със свита от около 200 души за преговори с императора, на него, както се вижда, на 12 декември му се удало да отслужи в храма «Св. София» меса в присъствието на католическо и православно духовенство, по време на която поменали папа Николай и бившия патриарх Григорий. По време на отбраната на града, на него бил поверен районът Влахерна, но след завладяването на града от турците, той бил пленен и продаден като роб в Галатия. Исидор успял да избяга и през Мала Азия, Хиос, Пелопонес и Крит се добрал до Рим, където получил от папата титла патриарх Константинополски. От Рим той изпратил послание с горещ призив до всички владетели да вземат участие в кръстоносния поход против „предтечата на антихриста и сина на сатаната“ Мехмед ІІ Завоевателя. По-нататък пътят към Руската митрополия за гръцките йерарси бил затворен, а Руската Църква поела курс на придобиване на пълна автономия. Както виждаме, в цялост действията на Исидор усложнили отношенията на Руската Църква (заемала тогава пето място в системата на пентархията) не само с Рим, но и с Константинополската патриаршия.
Митрополит Йона бил изпратен в Константинопол, но когато князът узнал, че Константинополският патриарх е приел унията, той заповядал на делегацията да се върне. А в Русия протичала междуособна борба, по време на която великият княз Василий бил ослепен от Дмитрий Шемяка, а сами князете Шемяки били убити. Йона през 1448 г. бил избран на събор за митрополит, а до патриарха било изпратено писмо за получаване на благословение от него. При това, междуособиците ударили по Руската митрополия, и през 1458 г. възлезлият на Константинополския престол патриарх Григорий ръкоположил за митрополит на Литва ученика на Исидор – Григорий[27]. Но Москва отхвърлила това ръкоположение. Князът и митрополитът написали писмо на Литовския княз и народа, да не водят действия за разделяне на Руската митрополия.
През 1459 г. в Москва бил свикан събор с цел предотвратяване разделянето на Руската митрополия. Съборът постановил, избирането на Московските митрополити да се извършва от руските епископи, независимо от Константинополските патриарси. На този събор на митрополитите за пръв път била присвоена титлата «Московски», вместо обичайната титла «митрополит Киевски». През 1461 г. митрополит Йона отминал при Господа, а през 1462 г. се упокоил великият княз. В това време Русия почти напълно се освободила от татаро-монголското иго“[28].
Избирането и ръкополагането на митрополит Йона от руските епископи през 1448 г. без каквото и да е участие на Константинопол означавало пълното освобождаване и независимост на Руската Църква, която като канонично богословско обосноваване за това привеждала факта, че в Константинопол има не православен, а униатски патриарх. Вярно е, че тя не успяла да избегне разделянето на единната митрополия, независимо от това, че през 1459 г. съборът на руските епископи в Москва приел решение против разделянето. Година преди това, през 1458 г., Константинополският патриарх Григорий ІІІ Мамас (печално известен със своите униатски възгледи и поддръжник за Фераро-Флорентийския лъжесъбор), ръкоположил за Киевски митрополит ученика на Исидор – Григорий, от български произход. Подривната дейност на този латиномислещ патриарх-униат, също както и дейността на Йоан Калека, е имала още по-тежки последствия. И въпреки, че православието е било възстановено в Константинопол след възкачването на патриаршеския престол на такава велика личност като Генадий Схоларий, веднага след падането на Византийската империя е станало разделяне на единната Руска Църква на две митрополии – Московска и Киевска, което продължило повече от две столетия (1458-1686).
Киевската митрополия, която е имала юрисдикция в областите, намиращи се под властта и влиянието на Полша, попаднала под силен натиск и влияние, целящи окончателното ѝ откъсване от Руската Църква. Киев се превърнал в център на дейността на йезуити и униати, където наред с покатоличването на православните ѝ жители и църковното ѝ откъсване от Русия, непрестанно се насаждало и култивирало национално самосъзнание в духа на украинския национализъм, провеждала се украинизация и последователно, системно развитие на русофобията. Никъде в гръцките исторически източници няма думата „Украйна“, но руският народ е представен като единен народ, обозначен в съответствие с географските и демографските си характеристики, като Велика Рус, Мала Рус и Бяла Рус. Съвременният украинец е малорус, московчанинът е великорус, а белоруснакът е белорус. Всичко, което понастоящем се случва в днешна Украйна, където се насажда русофобия и се води прозападна политика, има своите корени в далечната история – в опитите за асимилация и покатоличване на населението. Това са тъмните страници на историята, съответстващи на годините на натиск и гонения, особено след разделянето на единната Руска Църква на две митрополии – Московска и Киевска през 1458 година[29].
5. Повторното съединяване на Киев и Москва през 1686 г. и неправилното тълкуване на съответните документи.
Украинските националисти и техните приятели, поляци и униати, се стремят да представят повторното обединение на митрополиите на Москва и Киев
като резултат на насилие от страна на Русия и заробване на украинците от Русия, и всичко това става, за да се оправдаят съвременните политически и църковни тенденции за отделяне на Киев от Москва. Това е все едно да се говори за поробване на Кипър, Крит или Македония от Гърция, а не за тяхното обединение с Гърция в единен национален блок. В действителност поробването е ставало по-рано, от страна на Полша и Литва, по пътя на покатоличване, поляцизиране и налагане на униатството. И понастоящем се правят опити за поробване на Украйна от страна на Запада, Ватикана, САЩ, Европа, НАТО, както и отчуждаването ѝ и откъсването ѝ от Русия след провъзгласяването независимостта на Украйна, последвало след разпадането на Съветския Съюз през 1990 г.
Вече три десетилетия Вселенската патриаршия приема молби да се намеси по въпроса за предоставяне на автокефалия на Украйна, тъй като Москва (на която принадлежи това право) не е съгласна да извършва такава крачка, като има на своя страна при това заключенията на междуправославните събрания по въпроса за автокефалия, направени в хода на предсъборните съвещания и на заседанията на „Светия и велик събор“, състоял се на Крит през юни 2016 г. Въпросът за автокефалията е бил изключен от въпросите на събора и не се е обсъждал на заседанията му, но е била постигната договореност за най-главното и е оставало доуточняването само на детайли. Относно това, как се е развивало обсъждането на автокефалията на предсъборните конференции и как този въпрос е бил изключен от списъка с въпроси за обсъждане (тук се разбира по отношение автокефалията на Украйна), скоро ще напишем още една статия. Всички тези сътресения и раздори, които понастоящем предизвиква украинската автокефалия, биха могли да бъдат избегнати, ако съборът имаше смелостта да се занимава с належащи и спешни проблеми, а не просто със стремежа да се потвърди водещото положение и координиращата роля на Константинополската патриаршия. Заявената на събора цел „да се служи на единството“ въобще не беше постигната, тъй като на този събор не само че отсъстваха четири автокефални Църкви (на Антиохия, на Русия, на България и на Грузия), които представляват повече от половината православни, но не е бил решен и нито един от проблемите, способни да предизвикат разногласие и разкол: проблемът за автокефалията, за диаспорите, за календара, за всеереста на икуменизма и т. н. И е особено забележително, че патриарх Вартоломей, който постоянно заявява, че Вселенският престол играе координираща роля за дейностите по укрепване единството на православните народи, фактически поставя именно тази роля под съмнение, тъй като самият той разрушава единството чрез вмешателство в чужда юрисдикция – в каноничната територия на Руската Църква.
Аз зная, че по-рано Фенер е бил доста внимателен и предпазлив, придържал се е към консервативни позиции, като е предпочитал да не се намесва в такъв нееднозначен въпрос, какъвто е предоставянето на автокефалия на Украйна без съгласието на Руската Църква. Дори ако специалните синодални комисии на патриаршията и учените от тази област, чиито становища биха били искани, биха дошли до извода за необходимост от предоставяне автокефалия на Украйна (което за независима държава би било оправдано), то това е трябвало да стане по надлежния начин, определен в предсъборните съглашения. А именно, заинтересованата за предоставяне на автокефалия църковна общност е длъжна да отправи молба до своята Църква-майка, а по-нататък – и до Вселенската патриаршия, за да се осигури всеправославно съгласие. И само след като се направят всички тези стъпки и се изпълнят всички условия, би могло да се издаде томос за автокефалия.
И така, през 1686 г. отново е станало съединяване на Киев и Москва и е било възстановено петвековното единство. В действителност след победата на Русия над Полша през 1654 г. и освобождаването на тази територия, е бил приключен и въпросът с полската окупация. Така, когато Киев е бил освободен, очевидно и очаквано било тези освободени земи да се включат към Руската Църква, както и станало. Грешат против историческата истина онези, които твърдят, че Русия е завладяла тези области и по насилствен път е довела Украйна под юрисдикцията на Руската Църква, и уж затова съвсем обосновано Украйна сега изисква независимост и предоставяне на автокефалия. Може би и Гърция така насилствено е присъединила Йонийските острови през 1864 г. към Еладската Църква след освобождението им? Или пък, може би, също така насилствено Еладската Църква е завзела т. нар. „Нови земи“ след освобождаването им по време на Балканската война през 1912 г.? Може би и по отношение на „Новите земи“ се замисля някакво „освобождаване“ и отделяне от Еладската Църква?
Безспорно е, че след като Украйна е била подчинена на поляците два века и попада под католическо и униатско влияние, сред украинските православни са се появили русофобски, пропапски и прозападни сили, които не искат да зависят от Руската Църква. Но това не означава, че трябва да изменим историята, игнорирайки историческите извори или неправилно тълкувайки някои исторически документи, което за съжаление прави сега Константинопол, противопоставяйки се на историческата истина и на самия себе си. Така в една наша предишна кратка статия ние представихме убедителни мнения на историците за това, че през 1686 г. Украйна по решение на Константинопол отново е била включена в юрисдикцията на Руската Църква и в течение на триста години всички поместни Православни Църкви, а и самата Вселенска патриаршия, са считали Украйна за канонична територия на Руската Църква. Неотдавна в гръцките СМИ бе публикувано писмо на патриарх Вартоломей, адресирано до Московския патриарх Алексий от август 1992 г., в което се говори за низвержението на тогавашния Киевски митрополит Филарет от Свещения Синод на Руската Църква. В това писмо патриарх Вартоломей напълно признава правото и пълномощията на Руската Църква сама да решава такива въпроси и обещава за в бъдеще Константинопол да не създава никакви затруднения в отношенията си с Москва. Това обещание сега Вселенският патриарх нарушава, извършвайки преврат в каноничността, като не само възстановява в свещенство низвергнатия йерарх-разколник, когото Руската Църква продължава да счита схизматик, отлъчен и анатемосан, но и още по-лошо – отрича като цяло юрисдикцията на Руската Църква по отношение на Украйна, желаейки да я обсеби. През 1992 г. патриарх Вартоломей пише в писмото си до Московския патриарх Алексий:
„В отговор на съответните телеграма и писмо на Ваше Блаженство, по повод възникналия в Светейшата Сестра – Вашата Руска Православна Църква проблем, който доведе нейния свещен Синод по известни нему причини до низложението на водещия до неотдавна член на Синода – Киевския митрополит господин Филарет, ние желаем братски да съобщим на Вашата любов, че нашата Света Велика Христова Църква признава пълнотата на изключителната по този въпрос компетенция на Вашата Светейша Руска Църква, приема синодалното решение за гореказаното, като не желае да доставя никакви затруднения на Вашата Църква – Сестра“.
Следователно, пренебрегвайки факта, че според общоцърковния консенсус и съгласното мнение на научното общество, Украинската Църква е била единна с другите руски църкви в състава на общата Киевска и на цяла Русия митрополия в течение на пет века след приемането на християнството, и че е била разделена и станала отделна митрополия в резултат на чуждестранни завоевания и латинско (униатско) влияние в средата на ХV век, но в 1686 г. се е присъединила отново към Руската Църква, сега Константинопол действа в подкрепа на прозападните разколнически сили и постъпва в пълно противоречие с миналото. Той твърди, че никога не е предавал юрисдикция над Украйна на Руската Църква и че според съществуващите документи, ако някога е била правена такава отстъпка, то не била окончателна, а временна и затова сега я признава за недействителна и връща Украйна под своята юрисдикция. Твърдението на Константинопол, че предаването на Украйна в юрисдикцията на Руската Църква е било само временно, не издържа критика. От 1686 г. до днес са минали 333 години, три и половина столетия, в продължение на които никой не е заявявал, че е временна юрисдикцията на Руската Църква. И в самите исторически извори не се посочва никъде това.
а) Двата документа, на които се позовава Константинопол, се тълкуват невярно от неговите изследователи.
Нека да разгледаме самите документи. Става въпрос за два ръкописа, които се съхраняват в ръкописния кодекс под номер 22 сред останалите ръкописи, намиращи се в Историко-палеографския архив (ИПА) на Образователния фонд на Националната банка на Гърция (MIET). Този кодекс, оригинален и автентичен, според специалистите датира от средата на ХVІІІ век и вероятно е бил съставен през 1750 г., както е видно от водния знак върху хартията. Кодексът е бил описан от палеографи, а неговото съдържание е преписано от сътрудниците на ИПА/MIET. Въведението е съставено от Агамемнон Целикас, завеждащ Историко-палеографския архив на Образователния фонд на Националната Банка на Гърция. В това се състои и с това се изчерпва научният принос на специалистите-изследователи. В съответната брошура, публикувана от Вселенската патриаршия, която също така се намира и в интернет-мрежата под наименование „Вселенският престол и Църквата на Украйна – говорят документите“[30] (The Ecumenical Throne and the Church of Ukraine. The Documents speak), се изказва благодарност на гръцките и руските изследователи, „които благодарение на своя неоценим научен принос са способствали за възстановяването на историческата истина относно взаимоотношенията на Руската Църква с нейната Църква-майка“. По-нататък следва доста обширен коментар за съдържанието на двата документа, явно написан от сътрудниците на Вселенската патриаршия в подкрепа на линията на Константинополската Църква, поради което той съвсем и не е обективен: част от информацията е неправилно тълкувана, а някои места са скрити. Коментарът е анонимен, не знаем името на този, който го е написал, но е ясно, че не е на палеограф-изследовател или на учените от Образователния фонд на Националната банка на Гърция. Въпреки лукавите намеци за участие на тези учени в съставянето на брошурата, техният принос се заключава единствено в това, че са преписали двата документа, за които говорим, и са изпратили копия във Вселенската патриаршия.
б) Първият документ и неговото правилно тълкуване.
Първият документ представлява Патриаршеска и синодална грамота от 1686 г., издадена при патриарх Дионисий ІV, според която юрисдикцията над Киевската митрополия се предава на Руската Църква. Киев, както се каза по-рано, под гнета на неблагоприятни исторически обстоятелства е бил откъснат от Руската Църква и временно пребивавал под юрисдикцията на Константинопол. Когато тези извънредни обстоятелства (а именно подчинението на Полша) изчезнали, той отново преминал към Руската Църква. За това се говори още в самото начало – в епиграфа[31] на документа, който представлява кратко резюме на неговото съдържание, и дори самото резюме е достатъчно, за да си съставим мнение за цялото съдържание на документа. Надписът на документа гласи, че на Московския патриарх е било изпратено Патриаршеско и синодално послание, определящо подчинението на Киевската митрополия на неговия Патриаршески престол и реда, по който той да ръкополага Киевския митрополит, избран от събора на тамошните епископи:
„Автентично копие на Патриаршеското и синодално послание, изпратено на Блаженнейшия Московски патриарх, на грамотата за публично разпространение, за това, че Киевската митрополия трябва да се подчинява на неговия Патриаршески престол и че той трябва да ръкополага избрания Киевски (митрополит)“[32].
Не е ли това явно доказателство за подчинението на Киевския митрополит на Московската патриаршия? И така, Киевската митрополия се подчинява на престола на Московската патриаршия и Киевският митрополит се ръкополага от Московския патриарх: „За това, че Киевската митрополия трябва да се подчинява на неговия Патриаршески престол и че той трябва да ръкополага Киевския митрополит“.
Коментаторите и тълкувателите на Фенер крият това очевидно подчинение на Киев на Московската патриаршия и произволно твърдят, изопачавайки дори граматиката и съдържанието на настоящия документ, че уж „думата „подчинение“ на Киевската митрополия на Московската патриаршия означава в действителност само разрешение за ръкополагане на Киевски митрополити“. По отношение на най-очевидното подчинение на Киев на Руската Църква (което вече се извършило след подписването на текста), скривайки самата същност, те започват да коментират само един несъществен фрагмент „ἐκδόσεως φημὶ γράμματος“, който те граматически не са разбрали, и като не изложили нищо друго, освен своята фантазия, твърдят, че „терминът „ἐκδόσεως“[33] се явява технически и в дадения конкретен случай означава „разрешение“ за ръкополагане или преместване“. При което изобщо не привеждат някакви библиографски източници или текстове, които биха могли да потвърдят това.
Но даже и на тези, които съвсем повърхностно познават нашите канонически закони, им е добре известно, че ръкополагането на епископ винаги се извършва само и единствено от този архиерей, под чиято юрисдикция е регионът, в който се ръкополага този епископ, и че има твърде много правила, които забраняват ръкополагането извън пределите на епархията и при нарушаване границите на юрисдикцията. Въз основата на този основен каноничен принцип, разрешението, което е дадено на Московския патриарх да ръкополага Киевския митрополит, просто подкрепя и усилва подчинението на Киевската митрополия на Руската Църква, а не отменя и категорично не ограничава това само с разрешение за хиротония. „Понеже Киевският митрополит се подчинява на Москва, то неговото ръкополагане ще извършва Московският патриарх“. Къде са намерили те, че е било дадено само разрешение за ръкополагане и че Киев продължава да се подчинява на Константинопол? Това действително ли е посочено в текста или просто е плод на тяхното въображение? Споменаването на името на Вселенския патриарх по време на богослужение преди името на управляващия архиерей, в случая Московския патриарх, който канонически се явява предстоятел, се прави само като знак на уважение и в памет на историческата връзка на Константинопол и Москва. Когато управляващият архиерей и предстоятел предоставя своето право за ръкополагане на архиерей от друга юрисдикция, това се извършва за всеки конкретен случай отделно, с посочване името на ръкополагания, и не продължава три века подред за всички ръкоположения, нито пък в това разрешение се говори за подчиняване юрисдикцията на извършващия ръкополагането, както това се посочва в нашия документ: „За това, че Киевската митрополия трябва да се подчинява на неговия Патриаршески престол и че той трябва да ръкополага избрания Киевски (митрополит)“.
По-нататък в документа ситуацията още повече се прояснява. Там е посочено, че всички владетели и императори „на цялата Велика, Малка и Бяла Русия“ – никъде няма „Украйна“ – „заедно с Московския и на цяла Русия патриарх“ Йоаким изпратили в Константинопол послания, в които се казвало, че в Киевската епархия, понеже тя се подчинява на Вселенския Престол в Константинопол, всякога е получавала ръкоположение на архиереите от Константинопол, както е установено от свещените канони. Тази формулировка много отчетливо показва, че всеки един епископ се ръкополага от архиереите на тази юрисдикция, на която той се подчинява:
„А Киевската епархия, понеже тя се подчинява на височайшия и светейшия Вселенски Престол на Константинопол, всякога е получавала от него ръкоположението на своя архиерей, както това е определено от свещените канони“[34].
Но понеже Киевската митрополия няколко години по-рано станала вдовстваща, и след като минало време, там не е бил ръкоположен истинен архиерей поради войната между двете царства – Русия и Полша, врагът на православната вяра е открил възможност и е посеял плевели, поради което има опасност православните да бъдат подчинени на чужди обичаи и вярвания, противни на светата православна вяра. Затова те молят в тези послания, да се даде разрешение на Московския патриарх да ръкополага Киевския митрополит „когато е нужно“, когото ще избират епископите, архимандритите, игумените и другите предстоятели в епархията, за да не оставят паството беззащитно пред ересите и разколите, които дяволът сее. В грамотата дори е добавена такава интересна информация, че с това се е съгласил и османският султан при посредничеството на руския цар: „Също така и най-великото и могъщо царство, което ни владее, потвърди, след обръщението към него на нашето най-смирено и най-християнско царство, че те няма да ни правят никакви препятствия в това дело“[35].
И така, руските църковни и политически владетели искат разрешение за това, Москва да ръкополага Киевския митрополит, като знаят, че това предполага и неговото подчинение на Москва (но избягват да говорят за това направо). И в Константинопол се провежда заседание на свещения Синод, на когото е известно, че ръкополагането означава и подчинение на юрисдикцията на ръкополагащия, и той дава и едното, и другото – подчинение и хиротония, които са взаимно свързани:
„Повеляваме, светейшата Киевска епархия да се намира под светия Патриаршески престол (правилно е: под властта на светия Патриаршески престол) на великия и богоспасаем град Москва, тоест Киевският митрополит да се ръкополага, ако възникне необходимост, от блаженнейшия Московски патриарх. Същия този (Киевския митрополит) избират подчинените на тази епархия боголюбезни епископи, пречестните архимандрити, преподобните игумени на свещените и пречестни манастири, преподобните йеромонаси и благоговейните йереи, преподобните монаси и болярите, и другите, след уведомяване и с разрешението на тамошния велик и преславен гетман, както се е установил обичаят в тези места, и получава от него така наричания акт на пергаментни свитъци, и признава същия него (Московския патриарх) за свой най-старши и предстоятел, защото от него е ръкоположен, а не от Вселенския патриарх, както по-горе е казано, по причина на голямото разстояние между тях и заради често случващите се между двете царства войни“[36].
Решението на Синода преди всичко явно подчинява Киевската епархия на Московската патриаршия: „Повеляваме, светейшата Киевска епархия да се намира под светия Патриаршески престол на великия и богоспасаем град Москва“. Това е основното решение, а пояснението след него („тоест…“) не отменя главното решение. Обаче, доколкото подадената молба се е отнасяла за това – Москва да ръкополага Киевския митрополит, Синодът пояснява, че сред последствията на подчинението ще бъде и най-важното от това, което е било помолено: Киевският митрополит трябва да бъде ръкополаган от Москва, а не това, което погрешно заявяват тълкователите от Фенер – че уж подчинението означава само разрешение за ръкополагане. Ако Константинопол би искал да предостави само това, той нямаше да постави на първо място думите за подчинение, но би казал, че Синодът „повелява Киевският митрополит да се ръкополага от светейшия Московски патриарх“. Това става още по-очевидно от факта, че в решението се споменава, че Киев ще има „като най-старши и предстоятел“ не Вселенския патриарх, а Московския патриарх. Ако това беше само разрешение за ръкополагане, то отношенията между ръкополагания и ръкополагащия биха били отношения на чест и уважение към ръкополагащия, но не отношения на подчинение и послушание към най-старшия и предстоящия. „Благодаря ви, Блаженнейши, че ме ръкоположихте“ – би казал ръкоположеният от Москва – „но моят най-старши и предстоятел – това е Константинопол, на когото аз се и подчинявам“. Това обаче съвсем не е така, а в патриаршеския и съборния акт е записано: „И признава същия него (Московския патриарх) за свой най-старши и предстоятел, защото от него е ръкоположен, а не от Вселенския патриарх“.
Между другото, в тази връзка трябва да се отбележи, че по същия този начин архиепископите в така наречените „Нови земи“ на Еладската Църква, избирани и ръкополагани от йерархията на Еладската Църква, принадлежат изключително на Еладската Църква, защото ръкополагането и юрисдикцията са взаимно свързани; ръкополагането извън юрисдикцията и намесата в чужда юрисдикция са непозволени. Архиереите на Еладската Църква не могат да бъдат едновременно и архиереи на Вселенската патриаршия, както беше до неотдавна. Една част на тялото не може едновременно да принадлежи на две тела – това би било неестествено и чудовищно. Разбира се, Константинопол има право да иска да се отмени патриаршеското и синодално деяние от 1928 г. – естествено не в едностранен ред, а само след като получи съгласие от Еладската Църква, което е невъзможно и едва ли ще се случи. Точно така е невъзможно и едва ли ще се случи – Руската Църква да приеме едностранната и произволна отмяна на патриаршеското и синодално деяние от 1686 г., която, за съжаление, самовластно и антисъборно прави Константинопол.
в) Вторият документ по-добре разяснява ситуацията.
Същото това следва и от втория документ, изпратен от патриарх Дионисий ІV през 1686 г. „до руските царе“[37], с интересни вариации. Той пише, че както и преди, когато Бог по чуден начин е помагал на Божия народ, така и сега, когато Киевска Рус е угнетявана от различни неблагоприятни обстоятелства, за решаването на тези проблеми Бог е изпратил помощници на политическите водачи на Русия. Патриархът е съгласен с това, че поради сраженията и войните между двете големи царства (очевидно – Русия и Полша) Константинопол дълго не е ръкополагал Киевски митрополит, каквото право имал според каноните, и така тази област е оставала без обгрижване и защита, поради което са израсли многочислени плевели, отслабващи житото на благочестието[38]. Това обаче е било предотвратено, тъй като православните руски владетели се обявили в нейна защита и помолили да бъде предадена Киевската епархия под светейшия престол на Московския патриарх, за да ръкоположи той за вдовстващата катедра на Киев достоен кандидат, избран на място от духовенството, монашеството и миряните. Този патриаршески документ се отличава от предишната патриаршеска и синодална грамота. Ако там се посочва, че руските владетели помолили да се разреши Москва да ръкополага Киевския митрополит, то в този документ те молят да бъде подчинен Киев на патриаршеския престол на Москва, и вече като следствие на това подчинение на Москва – да се ръкополага Киевски митрополит, когото ще избира духовенството и народът: „И биха израснали плевелите, заглушаващи житото, тоест благочестието, ако вашата най-православна власт не би станала да защити и не би помолила да бъде Киевската епархия под началството на светейшия патриаршески Московски престол, за да може, при необходимост, да бъдат ръкоположени достойни духовни лица… и за да може блаженнейшият патриарх Московски и на цяла Русия да има право в известни времена да го ръкополага (Киевския митрополит) по църковния устав“. Тази двойна молба била удовлетворена от Синода, т. е. молбата за подчиняване на Киевския митрополит под патриаршеския Московски престол, и молбата за последващите хиротонии на Киевския митрополит от Московския патриарх. Текстовете говорят, но някои хора не чуват и не виждат:
„Наша мерност представи това дело за съборно разглеждане, и ние съвместно го разгледахме заедно с преосвещените митрополити и пречестните, възлюбените в Светия Дух скъпи братя и наши съслужители. Не само благоразумното решение и справедливото разглеждане на това дело, но и мъдростта, която Вие проявихте, е крайно похвална и твърде удивителна. За това същото говори и патриаршеската синодална грамота, и в кодика[39] на нашата Велика Христова Църква е указано: блаженнейшият Московски и на цяла Русия патриарх господин Йоаким, в Светия Дух скъп и възлюбен брат и съслужител на наша мерност, да има свободата[40] да ръкополага по църковния устав Киевския митрополит, когото избират подчинените на тази епархия съгласно издадената им грамота. Тоест, ако възникне каквато и да е необходимост, то, имайки това разрешение, те ще могат да изберат лице, което пожелаят и което ще стане Киевски митрополит. А след това – и патриархът; и тази Киевска митрополия нека бъде подчинена на светейшия патриаршески Московски престол. А служещите в нея архиереи, както сега пребиваващите, така и бъдещите след тях, да признават в качеството на най-старши и свой предстоятел съответния Московски патриарх, като ръкоположени от него на трона. Само при една уговорка: когато Киевският митрополит извършва в тази епархия Божествената и свещена безкръвна Жертва, да поменава първо пречестното име на светейшия Вселенски патриарх, понеже от него се подават всички блага в краищата на вселената, и той е източник на всичко, и като е проявил снизхождение, той е предоставил на престола на Московския патриарх тази (митрополия) в подчинение, по гореуказаните причини, а вече след това (следва да поменава) Московския патриарх“.
Текстът категорично, в повелителна форма казва, че в допълнение към хиротонията на Киевския митрополит ние заповядваме и се разпореждаме Киевската митрополия да бъде подчинена на Московския патриарх, и всички следващи архиереи да считат Московския патриарх за предстоятел и най-старши, понеже именно от него те са получили ръкоположение. Има ли в това нещо временно, както биха искали авторите на Фенерския документ? „И тази Киевска митрополия нека бъде подчинена на светейшия патриаршески Московски престол. А служещите в нея архиереи, както сега пребиваващите, така и бъдещите след тях, да признават в качеството на най-старши и свой предстоятел съответния Московски патриарх, като ръкоположени от него на трона“.
Особеният интерес на този документ, разбира се, се заключава в това, че той дава обяснение защо Киевският митрополит първо трябва да поменава Вселенския патриарх, а после – Московския патриарх. Не защото той остава под неговата юрисдикция, но преди всичко, заради огромния като цяло принос на Константинопол в православието, и на второ място – защото той именно е отстъпил юрисдикцията на Московския патриарх. Изисква се голямо внимание и чувство за отговорност, когато откриваме в текстовете историческата истина. Изопачаването и неправилното тълкуване на текста оставя неизгладимо петно върху репутацията на учения, на изследователя: „Само при една уговорка: когато Киевският митрополит извършва в тази епархия Божествената и свещена безкръвна Жертва, да поменава първо пречестното име на светейшия Вселенски патриарх, понеже от него се подават всички блага в краищата на вселената, и той е източник на всичко, и като е проявил снизхождение, той е предоставил на престола на Московския патриарх тази (митрополия) в подчинение, по гореуказаните причини, а вече след това (следва да поменава) Московския патриарх“.
Изводи
Въз основа на гореказаното може да се направят следните изводи:
- Вселенската патриаршия, според общоправославното признание, е призвана да играе координираща роля в отношенията на автокефалните Православни Църкви. В частност, тя трябва особено много да се грижи за укрепването на съборността и междуправославното единство. Антисъборното поведение по украинския въпрос и сътрудничеството на Фенер с разколниците, а не с каноничната Украинска Църква (МП) и Руската Православна Църква, противоречат на функцията на координатор, която следва да изпълнява Константинополската Църква. Руската Църква вече е подложила на съмнение – за първи път – координиращата роля на Фенер.
- Гръкоезичните Църкви, въз основата на историческата истина и каноничното Предание, за да избегнат окончателния разкол, трябва да отстояват историческите и канонични права на Руската Църква. Не бива явно или с мълчанието си да се поддържа антиканоничното нахлуване на Константинопол в чужда юрисдикция. Ако те постъпват обратно, поддържайки патриарха-грък само заради неговия произход и криворазбран патриотизъм, те ще паднат в ереста на етнофилетизма, която ерес е била осъдена от самата Константинополска патриаршия през 1872 г.
- Киев е естествена и неотнимаема част от Руската Църква, започвайки от епохата на Покръстването на Русия (988). В миналото Константинопол е опазвал това единство на русите и тяхната Църква. Само злонамерени и еретичестващи патриарси в периоди на чуждестранна окупация са разделяли русите в църковно отношение, под влиянието или натиска на католици и униати. Днешната подривна дейност на патриарх Вартоломей повтаря тази грешка, нагаждайки се към геополитическия и културен натиск на Запада, който планомерно култивира и насажда русофобия на принципа „разделяй и владей“.
- Съборното решение от 1686 г. е възстановило единството между Киев и Москва, въз основа на съзнателната църковна политика на Константинопол, който се стремял да запази единството на големия и многочислен руски народ. Днес тази църковна политика е отхвърлена, а Константинопол е встъпил в съюз с латинците и със Запада, и причинява вреда не само на Русия, но и на цялата Православна Църква.
- Двата документа, на които се позовава Вселенската патриаршия, се тълкуват невярно и умишлено се изопачават. Подчиняването на Киев на Руската Църква въз основа на тези и други исторически свидетелства е напълно очевидно. Няма никаква информация, позволяваща да се направи извод, че подчинението на Руската Църква е било временно и че Киев остава под юрисдикцията на Константинопол. Ето защо, в продължение на три и половина века (1686-2018) Константинопол нито веднъж не е оспорил това, че Украйна влиза в състава на Руската Църква. Едва сега, като нарочно изопачава и неправилно тълкува историческите документи, той следва по този път, угаждайки на разколниците, униатите и на обзетата от духа на Запада част на украинското общество, като със самото това способства за разделението и разкола на православните.
Превод от руски: Анна Стефанова
Текстът е по книгата:
Украинската автокефалия. Антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол
Б е л е ж к и:
[1] На гръцки: https://www.romfea.gr/katigories/10-apopseis/24301-i-oukrania-einai-kanoniko-edafos-tis-ekklisias-tis-rosias, в превод: http://www.pravoslavie.ru/116499.html. Виж «Украйна – канонична територия на Руската Църква».
[2] Ὁ Оικουμενικὸς Θρὸνος καὶ ἡ Ἐκκλησία τῆς Οὐκρανίας – Ὁμιλοῦν τὰ κείμενα https://ru.scribd.com/embeds/389439985/content#from_embed
[3] Вж. Феодор Зисис. Константинополь и Москва. Салоники, 1989. Стр. 21-38, 39-62. На гр.: Θεοδωροσ Ζησησ, Κωνσταντινούπολη καὶ Μόσχα. Θεσσαλονίκη 1989, σελ. 21-38, 39-62.
[4] Христина Булаки-Зиси. Християнизация русов. Салоники, 1989. На гр.: Χριστινα Μπουλακη-Ζηση, Ὁ ἐκχριστιανισμὸς τῶνΡώσων, Θεσσαλονίκη 1989.
[5] Казаното от него е записал и предал Яков Полилас в предисловието към изданието: Дионисиос Соломос. Намереното. Корфу, 1859, с. 49: „На приятеля му, който отбелязал, че народът по-добре би приел поезия с национално съдържание, той отвърнал: «Ние трябва да считаме за национално това, което е истинно»“.
[6] Гал. 3:28.
[7] Както е указано в решенията на Константинополския поместен събор от 1872 г.
[8] Виж бел. 3 по-горе.
[9] Вж. статията на Власий Фидас «Руската Църква» в Енциклопедията на религията и нравствеността 10, 1976. Βλ. Βλασιου Φειδα, «Ρωσικὴ Ἐκκλησία», εἰς Θρησκευτικὴ καὶ Ἠθικὴ Ἐγκυκλοπαιδεία 10, 1976.
[10] Срокът на управлението на П. Порошенко изтече през май 2019 г. след избора на новия президент В. Зеленски, но Порошенко продължава да участва в политическия живот на Украйна. Б. рус. пр.
[11] 2-ро правило на поместния Антиохийски събор: „Да не бъде позволено на никого да има общение с отлъчени от общение, нито да се събира по домове и да се моли с намиращи се извън църковно общение; отчуждаващите се от събранията в една църква да не се приемат в друга църква. Ако пък някой от епископите или презвитерите, или дяконите, или някой от клира се окаже, че е в общение с отлъчени от общение: нека бъде и самият той вън от църковно общение, като такъв, който произвежда безпорядък в църковния чин“.
[12] На така наречения „Обединителен събор“, състоял се в Киев на 15 декември 2018 г., за митрополит на новосъздадената църковна структура беше избран Епифаний Думенко. Б рус. пр.
[13] Пречестен (гр. υπέρτιμος) – почетна титла в Източната Римска империя и в гръцката православна традиция. Б. рус. пр.
[14] Хрисовул – тип византийска императорска грамота. Отличава се от другите видове грамоти с по-голяма тържественост на оформлението. Императорът собственоръчно с пурпурно мастило записвал няколко думи, поставял подпис и дата. Хрисовулът се скрепявал с печат, (понякога златен), с копринена връв. Във формата на хрисовул се публикували закони, официални договори с други държави, най-важните дарствени грамоти (Яковенко П. А., Исследования в области византийских грамот, Юрьев, 1917; Dölger F., Byzantinische Diplomatik, Munch., 1956; Hunger Н., Prooimion, W., 1964). Б. рус. пр.
[15] В споменатата книга «Константинопол и Москва», стр. 104-109, всичките текстове, които ние сме публикували, са взети от известното издание на Ф. Миклосич и И. Мюллер «Средневековые греческие законы и акты», тома 1-6, том 1, Vindobonae 1860. (F. Miklosich-I. Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi, τόμοι 1-6, Τόμος 1, Vindobonae 1860.)
[16] Там, стр. 109.
[17] Пак там, стр. 99-100.
[18] Пак там, стр. 101-102.
[19] Пак там, стр. 102-104.
[20] Miklosich-Müller, Acta et diplomata 1, 320-322.
[21] Трона на първопредстоятелстващия архиерей, в случая – на патриарха. Б. П.К.
[22] Пак там, т. 1, 351-353, и в нашата книга «Константинопол и Москва», стр. 117-119.
[23] Пак там, и в книгата «Константинопол и Москва», стр. 116-117.
[24] В нашата книга «Константинопол и Москва», стр. 122-123.
[25] Там, стр. 137-138.
[26] Пак там, стр. 140-141.
[27] В 1458 г. Григорий Мамас вече бил свален и низвергнат, пребивавал в Рим и там неканонично ръкоположил Григорий за митрополит Киевски и Литовски. Б. П.К.
[28] Власий И. Фидас «История Российской Церкви» (988-1988). Изд-во «Служение Элладской Церкви», Афины, 1988, с. 156-160. (Βλασιου Ιω. Φειδα, Ἐκκλησιαστικὴ Ἱστορία τῆς Ρωσσίας (988-1988), Ἀποστολικὴ Διακονία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, Ἀθῆναι 1988, σελ. 156-160).
За това, как русите се отнасяли към Константинопол след Фераро-Флорентийския събор и за отстъплението на руския митрополит Исидор, грък по произход, вж. също: Димитрий Оболенский «Византийское содружество. Восточная Европа, 500-1453», том. 2, изд-во Ванияс, Салоники, 1991, с. 436, 5. (Dimitri Obolensky, Ἡ Βυζαντινὴ Κοινοπολιτεία. Ἡ Ἀνατολικὴ Εὐρώπη, 500-1453, β´ τόμος Ἐκδόσεις Βάνιας, Θεσσαλονίκη 1991, 436, ἑ).
[29] Вж. по-подробно у Николай Селичев «Исторические корни „Оранжевой революции“ в Украине» в списание «Теодромия» №8 (2000), 279-298. (Νικολαου Σελιτσεφ, «Οἱ ἱστορικὲς ρίζες τῆς „Πορτοκαλὶ Ἐπανάστασης“ στὴν Οὐκρανία», εἰς Θεοδρομία 8 (2000) 279-298). За пръв път е било публикувано във вестник «Русский вестник», № 4, 2005.
[30] Ὁ Οἰκουμενικὸς Θρόνος καὶ ἡ Ἐκκλησία τῆς Οὐκρανίας – Ὁμιλοῦν τὰ κείμενα. https://ru.scribd.com/embeds/389439985/content#from_embed
[31] Епиграфът е кратък текст или цитат, изведен от автора в началото на произведението му. Б. П.К.
[32] «Ἴσον ἀπαράλλακτον τοῦ πατριαρχικοῦ καὶ συνοδικοῦ γράμματος τοῦ δοθέντος τῷ μακαριωτάτῳ πατριάρχῃ Μοσχοβίας, ἐκδόσεως φημὶ γράμματος, ἐπὶ τῷ εἶναι τὴν μητρόπολιν Κιέβου ὑποκειμένην τῷ πατριαρχικῷ αὐτοῦ θρόνῳ καὶ χειροτονεῖσθαι τὸν ψηφισθησόμενον Κιέβου ὑπ᾽ αὐτοῦ».
[33] «Γράμμα ἐκδόσεως» («ἐκδόσεώς φημί γράμματος) дословно означава «грамота за публично разпространение». Вж. Lexicon Philosophicum. International Journal for the History of Texts and Ideas, Consiglio Nazionale delle Ricerche Istituto per il Lessico Intellettuale Europeo e Storia delle Idee № 2, 2014, стр. 5. Б. рус. пр.
[34] «Ἡ τοῦ Κιέβου ἐπαρχία διὰ τὸ εἶναι ὑποκειμένη ὑπὸ τὸν ὑψηλότατον καὶ ἁγιώτατον οἰκουμενικὸν θρόνον τῆς Κωνσταντινουπόλεως τὴν τοῦ ἀρχιερέως αὐτῆς χειροτονίας ὡς ἀείποτε παρὰ τούτου ἐλάμβανε κατὰ τὴν τῶν ἱερῶν νόμων διακέλευσιν». Ср. «Яко епархия иже в Киеве, воеже быти полежащей под высочайшим и святейшим вселенским Константинопольским престолом, архиерея ея хиротонию или издание хиротонии всегда от него восприяша по священных канонов повелению» – превод на грамотата, направен в посолско нареждане от оригинала (В. Г. Ченцова (V. G. Tchentsova), Синодальное решение 1686 г. о Киевской митрополии, Древняя Русь. Вопросы медиевистики 2 [68] (2017) 100-102).
[35] «Ὅπερ καὶ ἡ μεγίστη καὶ κραταιὰ βασιλεία καὶ κυριεύουσα ἡμῶν ἐπρόσταξεν, ὡς παρακληθεῖσα ὑπὸ τῆς γαληνοτάτης καὶ χριστιανικωτάτης ταύτης βασιλείας, δηλαδὴ μηδὲν ἔμποδον ποιῆσαι εἰς τὴν ὑπόθεσιν ταύτην». Ср. «Еже и величайшее и державнейшее царствие, владеющее нами, повеле, понеже умолено от тишайшаго и христианнейшаго сего царствия, се есть никакия препоны сотворити к сему делу» (В.Г.Ченцова (V. G. Tchentsova), Синодальное решение 1686 г. о Киевской митрополии, Древняя Русь. Вопросы медиевистики 2 [68] (2017) 100-102).
[36] «Повелеваем, да святейшая епархия Киевская будет подлежащая святейшему Патриаршескому престолу великаго и богоспасаемаго града Москвы, се есть хиротонисатися митрополиту Киевскому в ней, егда приключится нужда, от блаженнейшаго патриарха Московского, его же изберут иже во епархии сей подлежащии боголюбезнии епископи, пречестнии архимандриты, преподобнейшии игумены священных и пречестных монастырей, преподобные иеромонахи, благоговейные иереи, преподобнии монахи, и бояре, и прочии, увещеванием и позволением тамошняго великаго и преславнаго гетмана, якоже обычай в том месте обыклый, и восприяти от него еже в мемвранах глаголемое деяние, и познавати онаго старейшаго и предстателя своего, якоже от него хиротонисающуся и не от Вселенскаго, якоже выше реченно, ради места паче мернаго отстояния и ради часто приключающихся посреди двух царствий брани», пак там.
[37] Писмо на Дионисий, патриарх Константинополски, до царете Йоан и Петър Алексеевич и царица София Алексеевна с изявяването на своето съгласие за подчиняване Киевската митрополия на Московския патриарх. 1686 г., май.
[38] Ср. Мат. 13:24-30.
[39] Кодик – Патриаршеска книга.
[40] Думата άδεια, която е употребена в оригинала, означава „разрешение, свобода, право“. Първоначалното значение на тази дума е било „безопасност, увереност, отсъствие на страх“; по-късното значение, съгласно «Словарь греческого языка» е било „свобода за извършване на някакви действия; документ, предоставящ свобода на действие по определени въпроси“ (http://greek_greek.enacademic.com/3050). В превода, публикуван в «Архив Юго-Западной России», същата тази дума е преведена на църковнославянски език като „воля“ („Иже во Святом Дусе возлюбленный и возжеленный брат и сослужитель нашего умерения, да имеет волю хиротонисати Киевскаго митрополита по церковному уставу, егоже изберут иже во епархии сей подлежащии, по изданной грамоте“. – Архив Юго-Западной России, часть 1, том V, Киев, 1872, с. 174-175).