Страница с материали за светото Православие

Украинската автокефалия. част 2. Скриване и невярна интерпретация на документи

,

 Константинополската патриаршия от масонизирането й в началото на миналия век, за съжаление е източник на разколи, както и през 2018 г. антиканонично създаде и направи да избуи украинската разколническа структура "ПЦУ"

Въведение.

Не само всички православни, но и представители на други християнски конфесии наблюдават (едните – с безпокойство и тревога, а другите – със скрита радост) конфликта между двете поместни Църкви – Кон­стан­ти­нополската и Московската патриаршия. Причина за този конфликт е спорът за каноничната юрисдикция на Украйна, или по-точно, самоволното и антиканоничното вме­шателство на Вселенската патриаршия в каноничната територия на Рус­ка­та Православна Църква, към която винаги и постоянно е при­надлежал Киев, с изключение на няколко особени исто­ри­чески периоди на чуждестранни завоевател­ства, които причинили откъсването му. В една от нашите статии ние вече изразихме мнението си по този въпрос, тъй като отдавна изследваме отношенията между Констан­ти­но­пол и Москва. Тази наша статия под заглавие «Украйна – канонична те­ри­то­рия на Руската Църква»[1] предизвика голям отзвук и събра стотици хиляди прочитания в интернет.

За една седмица количеството прочитания надмина 300 000, а цифрата продължава да расте. Именно в нея ние обещахме да подготвим още по-обширна статия, в която да разкажем за историческата истина, която се укрива и не­пра­вилно се тълкува от Вселенската патриаршия с цел под­държане на разкола, който би могъл да провокира дори и гражданска война в Украйна.

По-конкретно, Вселенската патриаршия, за да оправдае антиканоничното вмешателство на територията на чужда юрисдикция, е публикувала изследване под наименованието «Вселенският Престол и Украинската Църква – говорят доку­ментите»[2], в което са представени два патриаршески текста и коментарите към тях, от които уж е видно, че през 1686 г. Вселенската патриаршия временно е предала Киев на Руската Православна Църква и сега тя има право да отмени това свое решение и да си възстанови предишната юрис­­дик­ция, а също така има правото едностранно да предо­ставя автокефалия на Украйна без съгласието на Рус­ка­та Право­славна Църква, към която в продължение на векове е принад­ле­жала Украйна. Константинопол вече е извършил поредица разрушителни крачки в това направление, вслед­ствие на което Москва е прекратила евхаристийното об­ще­ние с него и обвинява патриарх Вартоломей в разкол, до­колкото той е в общение с двете разколнически групи­ровки в Украйна, за които Руската Православна Църква продължава обосновано да счита, че са разколници.

Както обещахме, в тази доста обширна статия ние пред­ставяме множество документи на Вселенската патриаршия, доказващи, че Киев се явява част от Русия, свързан с исто­ри­чески, родствени и църковни връзки; че те са се разделяли само в смутните исторически времена и отново се съединили под една църковна юрисдикция през 1686 г., по решение на Константинополската патриаршия и Синод. Двата доку­мен­та, които цитира Вселенската патриаршия, само защитават тази позиция, но са невярно изтълкувани от тези, които са набрали смелост да поддържат антиканоничните претен­ции на Константинопол.

Статията ни разглежда следните теми:

  1. 1. По украинския въпрос права е Руската Църква. Опас­ност от етнофилетизъм за гръкоезичните Църкви.
  2. Историята на Руската Църква е единна и неделима. Киев (Украйна) се явява нейна неотнимаема част.
  3. Неуспелите опити да бъде разделена единната Киевска и на цяла Русия митрополия.

     а) Вредоносното решение на патриарха-варлаамит Йоан Калека внася разкол в Руската Църква.

     б) Единството се възстановява от патриарха-исихаст Исидор І.

     в) Император Йоан VІ Кантакузин – за единството на Руската Църква.

     г) Патриарсите Калист І и Филотей Кокин – поддръж­ни­ци на единна Руска Църква.

  1. Разделянето на единната Киевска и на цяла Русия ми­тро­полия – дело на униати и католици.
  2. Повторното съединяване на Киев и Москва през 1686 г. и неправилното тълкуване на съответните документи.

     а) Двата документа, на които се позовава Константи­но­пол, се тълкуват невярно от неговите из­сле­до­ва­те­ли.

     б) Първият документ и неговото правилно тълкуване.

     в) Вторият документ по-добре разяснява ситуа­ци­я­та.

Изводи

 

1. По украинския въпрос права е Руската Църква. Опасност от етнофилетизъм за гръкоезичните Църкви.

Пишещият тези редове, като дългогодишен съ­труд­ник на Вселенската патриаршия, винаги е оказвал всестранна подкрепа и е споделял нейната гледна точка относно възникналия стремеж на Московската патриаршия да заеме водещо място в Православната Църква, а също и относно теорията за „Третия Рим“, която, естествено, никога не е била изказана официално нито тогава, нито по­настоящем. В рамките на научния си интерес към историята на междуправославните отношения и към тяхното развитие, аз подробно изучих историческите взаимоотношения на тези две Църкви и излязох със своите изводи на две между­на­родни конференции.

Тази тема стана особено актуална през 1988 г. по случай хилядолетието от Покръстването на светия равноапостол княз Владимир и руския народ, отбелязано с празненства в Киев (988-1988). Моето първо изследване със заглавие «Все­ленската патриаршия и Руската Църква» беше пред­ста­вено като доклад на международния семинар, организиран в Женева от Православния център на Вселенската патриаршия (май 1988 г.) на тема «Русия. Хиляда години християнски живот». Второто ми изследване, със заглавие «Църквата на Константинопол като фактор за укрепване единството на християнизирания от нея руски народ» пак беше пред­ста­вено като доклад на Международния конгрес по история, организиран от Руската Православна Църква в Киев през юли 1988 г., а също и по време на празнуването на хилядолетието от Покръстването на Русия. И двете посочени по-горе мои изследвания бяха публикувани в книгата ми «Констан­ти­но­пол и Москва»[3], в която съм посочил и приложил десетки документи, касаещи отношенията на двете Църкви в течение на това хилядолетие, въз основата на които всеки сам може да си направи извод и за обсъждания понастоящем въпрос относно автокефалията на Украинската Православна Църква.

Изненадва ни фактът, че от страна на Константинопол, като доказателства се споменават само два документа и то неправилно тълкувани с цел да поддържа и обоснове лъж­ливата теза, че Украйна представлява канонична територия на Константинополската Църква, и по такъв начин да оправ­дае своята инициатива и действията си по предоставяне на автокефалия, заобикаляйки Руската Православна Църква и каноничния Киевски митрополит, които справедливо про­те­стират и противодействат на това.

Също така искам да спомена, че моята съпруга Христина Булаки-Зиси (понастоящем монахиня Нектария), която е пре­подавател по История на славянските Църкви, доцент в Богословския факултет на университета в Солун, е написала монография също в контекста на празненството по случай хилядолетието от Покръстването на Русия под заглавие «Християнизацията на русите»[4], в която се опровергават научните концепции на онези, които са се стремили и по­на­стоящем още се стремят да отрекат документално доказания факт, че християни­за­ци­ята на руския народ е станала със съ­дей­ствието на Констан­ти­нопол, и се опитват да припишат По­кръстването на руския народ към други християнски цен­тро­ве, по-точно към Рим. Тази книга в продължение на години е била използвана като учебно пособие от студентите в Бого­словския факултет, дори и след пенсионирането на автор­ка­та.

В качеството си на гръцки свещенослужител и учен, бих бил изключително радостен, ако историческата истина и свещените канони са на страната на гръцко-православната Константинополска патриаршия по украинския въпрос – тогава ще имам всички основания да подкрепя нейните пре­тенции, а също и да изтъкна в нейна полза както истори­чески, така и богословски аргументи. Но за съжаление истината е на страната на Московската патриаршия, поради което сме длъжни да поддържаме страната, против която е извършена историческа несправедливост, и по-точно, на чиято страна е самата история (въпреки че, без съмнение, много хора от позицията на етнофилетизма си, ни обвиняват в антипатриотизъм и антигръцка позиция).

Няма да спомена знаменития древногръцки афоризъм „Пла­тон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа“ или думите на нашия национален поет Дионисиос Соломос: „Трябва да смятаме за национално това, което е истинно“[5]. Предполагам, че ние, като християни, пред своята земна ро­ди­на трябва да поставим нашата небесна родина и нейното земно въплъ­щение – Църквата, членове и граждани на която, независимо от раса или националност, сме всички ние: гърци, руснаци, сърби, българи, грузинци, румънци, араби. Всички ние сме чле­нове на едното Тяло Христово, което е Църквата, и в Христа „няма вече иудеин, ни елин, няма роб, ни свободник, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“[6].  Всеки, който поставя па­три­­отизма на първо място и го цени повече от своята цър­ковна идентичност, въвежда в Църквата етно­филетизма[7], който е осъден с решение на поместния Константи­но­пол­ски събор от 1872 г. като ерес, която нарушава целостта на Църквата, нейния надрасов и наднационален характер. За съжаление в ереста етнофилетизъм попадат всички тези, ко­и­то поддържат или осъждат действията на свещеноначалието, основавайки се на принципа „свой-чужд“, а не на неговата истинност. Така и понастоящем ние, гърците, гръкоезичните поместни Църкви, ако подкрепим грешните действия на Вселенската патриаршия, можем да изпаднем в ереста етно­филетизъм и да се обърнем срещу вселенския и съборния характер на Църквата.

По-нататък ще представим отношенията между Констан­тинопол и Москва в съответствие с историческите данни и документи от църковните събори.

 

2. Историята на Руската Църква е единна и неделима. Киев (Украйна) се явява нейна неотнимаема част.

Не е необходимо да се притежават дълбоки истори­чески познания, за да се признае, че Киев е майката на руските градове, кръщелният купел, от който се

е родила Руската Църква след Покръстването на Киевския княз Владимир и руския народ през 988 г. Международните праз­ненства през 1988 г. по случай хилядолетието от По­кръст­ването на рус­кия народ свидетелстват за всеобщото съборно признание за Киев като родоначалник на Руската Църква. И това не е било нещо случайно или имащо пре­ходен, краткотраен характер, но почти три века, до татаро-монголското наше­ствие през 1240 г. Киев е бил столицата на Русия – политически, църковен и културен център на руския народ, основа на неговата държава. По принцип началото на църковната история на Русия започва с киевския период. Това не означава, че в по-късните периоди Киев е бил извън юрисдикцията на Руската Църква, или че Руската Църква е предала Киев на друга (неруска) юрисдикция.

Вражеското нахлуване и завоюване на Киев и околните му територии принудили князете да преместят политическия и църковен център на север (първоначално в град Владимир, а по-късно – в Москва), без да променят църковната юрис­дик­ция, в която се намирал Киев и земите на територията на днешна Украйна. Дори когато столици са били градовете Владимир и Москва, е съществувала една-единствена митро­полия – Рус­ка­та Църква, която тогава се е подчинявала на Константинопол и се е наричала «Митрополия Киевска и на цяла Русия».

Във връзка с това, за отбелязване е фактът, че Константи­нопол не е позволил създаването на втора митрополия въ­преки усилията на чуждите държави (западни и прокато­ли­чески) и въпреки опитите да се сломи и раздели единната «Митрополия Киевска и на цяла Русия», и да се учреди втора митрополия, както понастоящем се постъпва като се създава автокефална църква в Украйна и по такъв начин се нанася удар върху единството на Руската Църква и руския народ. Когато при нарастващия натиск, вреден и за самия Кон­стан­ти­нопол, някои патриарси позволили да се създаде още една митрополия, техните наследници доста бързо я отменили и възстановили единството на Руската Църква, като охаракте­ри­зирали еретическите и разколническите действия на сво­и­те предшественици в най-голяма степен унизително, както по-нататък ще видим. Тези усилия, предприети от Кон­станти­но­пол за съхранение единството на руския народ под единно църковно управление, сме описали в гореспо­мена­то­то из­след­ване «Константинополската Църква като фактор за единството на русите»[8]. Какви са причините, поради които Константинопол понастоящем се превръща във фактор на разделението и разкола и могат да доведат до това – пред­сто­я­телят на Константинополската Църква да получи унизи­тел­ни характеристики, макар и чак от своите прием­ници? Толкова ли непоносим и нетърпим в днешно време е станал натискът на Запада, който с векове е наслагвал русо­фобията?

Ще приведем предлаганата от църковните историци пери­одизация на историята на Руската Църква:

а) От Покръстването на руснаците до татаро-монголското нашествие (988-1240) – Киевски период;

б) от татаро-монголското нашествие до разделянето на Руската митрополия (1240-1462);

в) от разделянето на Руската митрополия до създаването на патриаршията (1462-1589);

г) Московска патриаршия (1589-1700);

д) Синодален период (1700-1917);

е) Възстановяване на патриаршията и съветска власт (1917-1990)[9].

ж) тук може да добавим още един период – от раз­па­да­нето на СССР до наши дни (1990-2018) – период на пре­кра­тяване гоненията, възраждане и разцвет.

 

3. Неуспелите опити да бъде разделена единната Киевска и на цяла Русия митрополия.

Завоюването на Русия от татаро-монголските войски (1240) имало печални и разрушителни последствия почти за всички руски княжества, особено за юж­на­та

част на Русия, където славният град и столицата на Русия – Киев, е бил почти напълно разрушен. По-голямата част от на­селението е мигрирала в североизточните области, поради което престолът на митрополита е бил първоначално пре­не­сен в град Владимир (1299), а по-късно в Москва (1328). Въ­пре­ки че митрополитът не живеел в Киев след татаро-мон­гол­ско­то на­шествие, той запазил своя традиционен титул „Митро­по­лит Киевски и на цяла Русия“ и продължил да се смята за епи­скоп на Киев. По време на татаро-монголското иго Рим се е опи­тал да използва сложната историческа си­ту­ация, за да по­ка­то­ли­чи  руснаците и да ги подчини на Рим­ския папа с по­мощ­та на Полша и Литва, дори организирал кръстоносни походи сре­щу Русия. Известни са битките на светия княз Александър Нев­ски с шведските рицари и Орде­на на мечоносците, които победил и прогонил (1240-1242), като по този начин възпрепятствал проникването и разпро­стра­нението на папизма в североза­пад­ните региони. Това обаче не се случило в югозападните обла­сти, които днес са територия на Украйна. В тях Полша и Литва със за­воюването на няколко територии, а също така и чрез натиск и влияние върху местните руски князе, страдащи от монголо-татар­ско­то иго, са успели да проникнат и в църков­ни­те дела. Целта им преди всичко е била покатоличване на насе­ле­нието. За да постиг­нат тази цел било необходимо да се от­къснат югоза­пад­ните райони на Русия от централизи­ра­но­то цър­ковно управление на единната «Митрополия на Киев и Цяла Русия» чрез създа­ване на втора или трета митрополия.

Същата тази цел те преследват и в днешни дни: засилване на прозападните настроения в Украйна със съдействието на нейните жители, изповядващи католицизъм и униатство, и на две прозападни и прокатолически разколнически групи­ров­ки, действащи срещу каноничната Киевска митрополия, управ­лявана от митрополит Онуфрий, която безусловно се под­чиня­ва на Руската Православна Църква. Добре известен е и фактът, че украинският президент Порошенко[10], насърчава получаването на автокефалия, симпатизира на униатите, а чрез него и целият Запад, Европа и Америка се стремят да се постигне църковна независимост на Украйна от Москва.

Даже и в миналото Вселенската патриаршия, дори отсла­бена след завладяването на Константинопол от латинците през 1204 г. и продължителното изгнание на политическите и църковни водачи в Никея (до 1261 г.), не се е поддавала на опита за разделянето на единството на църковното управ­ле­ние на руснаците. Дори тогава, когато по зъл умисъл или недалновидност на един или друг патриарх се е допускало да се създаде още една митро­по­лия по стандарта на привър­жениците на папизма, Вселен­ската патриаршия бързо е въз­становявала църковното единство на Русия. Ще споменем няколко примера за това и свързаните с тях документи.

а) Вредоносното решение на патриарха-варлаамит Йоан Калека внася разкол в Руската Църква.

В средата на ХІV век Църквата е била разтърсена от иси­хастки спорове, които били предизвикани от до­ш­лия от Запад Варлаам Калабрийски, заподозрян в

прокарване на планове за разделяне единството на право­сла­вието. С успех му бил даден богословски отпор от свети Гри­горий Палама. За съжаление обаче, тогавашният патриарх на Константинопол, печално известният Йоан Калека (1334-1347), поддръжник на Варлаам Калабрийски, хванал и хвърлил в тъмница светителя Григорий Палама. В допълнение към сво­ите разрушителни действия върху дог­мите на вярата, той предизвикал също така и разделение на Руската Църква като създал втора митрополия, независима от единната Митро­полия на Киев и цяла Русия. Точно по същия начин в днешно време постъпва и патриарх Вартоломей. Не ни стигна него­вата привързаност към папизма и амни­стия на ересите на Критския псевдосъбор, та сега той, буквално като „източен папа“ разделя и разцепва единната Руска Църква чрез предо­ставяне автокефалия на Украйна, при това не на каноничната Православна Църква под ръко­вод­ството на ми­трополит Ону­фрий (която не е искала авто­ке­фа­лия), а на две разкол­ни­чески групировки под ръко­вод­ството на сва­ле­ните архиереи Филарет и Макарий, игно­ри­райки забраните, които са им наложени от Руската Пра­во­славна Църква и пре­не­брег­вайки решенията на църковния кано­ничен съд на Руската Църква. Произволът на патриарх Вар­толомей дори е още по-лош, в сравнение с произвола на Йоан Калека, тъй като едно­вре­менно с подривната дейност, насо­чена към разделе­ние на Църквата, той се намира в общение с разколниците, като по такъв начин сам става съучастник на разкола и отлъчването съгласно принципа „който общува с отлъчен от общение, да бъде и самият той извън цър­ков­но об­щение“[11], тъй като Руската Православна Църква, на­ложи­ла на украинските раз­колници низвержение и ана­тема, про­дъл­жава да ги счита за схизматици, низвергнати и от­лъ­чени от Църквата.

През 1347 г. в Константинопол настъпват полити­чески и църковни промени: бил въздигнат на престола им­пе­ратор Йоан VІ Кантакузин (1347-1354), привър­женик на исихазма; бил низвергнат Йоан Калека, а на патриар­ше­ския престол възлязъл исихастът Исидор (1347-1359). Когато в Църквата се възцарил мир след осъждането на Варлаам и неговите последователи, единството на Руската Църк­ва било възста­но­вено, била закрита Галицката митро­полия, създадена от Йоан Калека, а всички руски православ­ни се обединили под ръко­водството на единната Киевска и на цяла Русия митрополия. Съхранили са се множество изключително ин­тересни до­кументи, които потвърждават, че територията на днешна Украйна винаги се е подчинявала на единната Руска Църква и само в смутните времена и размирици е станало вре­мен­но разделение. То станало „по злия умисъл на бив­шия Кон­стантинополски патриарх, който не се интересувал от нищо друго, освен от своите собствени гра­бителски стре­межи и амбиции“ – както е писал император Йоан Кан­та­ку­зин на руския велик княз Симеон, като има предвид Йоан Калека. Ще представим някои документи – едни накратко само с важните моменти, а други ще пуб­ли­куваме изцяло, за да може да се придобие по-пълна картина.

б) Единството се възстановява от патриарха-исихаст Исидор І.

В синодалното решение при патриарх Исидор, което възстановява единството на Киевската и на цяла Русия митрополия (1347) се говори за размирици и метежи, предизвикани от конфликтите и междуособиците сред руските князе и се споменава за 400-го­дишното не­разривно единство под оморфора на Киевския митрополит. Дребните конфликти бързо били преодолени от митро­по­ли­та.

Руският народ, който вече от дълго време, в течение поч­ти на четиристотин години, е знаел един митрополит, зае­мал в едно или друго време Киевската митрополия, се на­слаж­да­вал на дъл­бок вътрешен мир, и ако в нещо и да се от­клонявал от подобаващото (както навсякъде се случва), то лесно и бързо е бил възстановяван и изправян от своя архи­пастир.

По-нататък ще посочим откъс от скрепения със златен пе­чат документ (хрисовул) на император Йоан Кантакузин до ве­ликия княз Симеон и други князе, в който той посочва, че всички епископии на Мала Русия (днешна Украйна), които изброява, от това време, откак­то на­ро­дът на русите по благодатта Христова по­лу­чи бого­по­зна­ние… са принад­ле­жали на Киевската митрополия, на която също така се подчинявали и епископиите на Велика Русия.

Метежите и вълненията след татаро-монголското наше­ствие предоставили възможност, от която се възползвали политическите и църковните функционери в Константинопол и за съжаление един от тях, който „недостойно пред­сто­я­тел­стваше Църквата“, т. е. патриарх Калека, и който „не се грижеше за нищо друго, освен за осъществяването на сво­и­те грабителски стремежи“, предизвикал голям безпоря­дък в политическите и църковните дела със своите ново­въве­дения. А именно, от Киевската митрополия, чиято катедра се намирала тогава в Москва, били отделени епископиите на Мала Русия и подчинени на Галицкия архиерей, когото издигнал от епископ до митрополит, точно така, както по­настоящем патриарх Вартоломей иска да направи разкол­ника Филарет Киевски патриарх[12]. По-нататък в посланието се говори за това, че такива действия рушат установените със закон традиции на всички територии на Руската Църква, че са непонятни и неприемливи за всички християни, които не искат да бъдат под ръководството на двама митрополити, а искат старият порядък да остане непроменен и непоклатим и че ще се подчиняват на общата за всички единствена цър­ковна власт. Поради което са готови да направят всичко

възможно, за да не се приеме това нововъведение и да се пред­отврати, така както се е случвало всеки път в миналото. По­сла­нието на Император Йоан Кантакузин представлява точно, фотографско изображение на днешната ситуация; само го няма този, който в Константинопол да отмени това ново­въ­ведение. Ето какво точно гласи този императорски доку­мент:

„Но в неотдавнашното време на размириците, ко­е­то мно­го благоприятстваше всякакви безредици, упра­вителите на държавата и недостойно предстоя­тел­стващият Църк­ва­та, като не се интересували от нищо друго, освен да осъществят своите агресивни грабителски же­ла­ния и стре­межи (с което довели в без­порядък и всички об­ще­ст­вени и църковни дела, поч­ти навсякъде внесли раз­строй­ване и смут и с това причинили пълна вреда и без­покойство в християн­ски­те души и тела), въвели още и тази новост, че откъс­на­ли от светата Киевска митрополия горе­спо­ме­натите епископ­ства на Мала Русия и ги подчи­нили на Галиц­кия архиерей, повишавайки го от епископ в ми­тро­по­лит, което не само че е нарушение на обича­и­те, ко­и­то съществуват от древни времена в цяла Русия, но се отрази зле на всички тамошни християни, които не искат да бъдат паство на двама ми­тро­полити, а желаят да остане непоколебим и неизменен обичаят, който, както е казано, съществувал у тях от древ­ност, и вся­чески се стремят да унищожат такова ново­­въ­ве­дение. Точно така и в предишните времена, когато също е била замисляна такава новост, тя падала и била разру­ша­вана в самото начало – именно защото тамошните христи­яни не търпят отмяна и нарушаване на обичаите си“.

На основание включително и на този императорски документ, Патри­ар­шеският Синод ликвидирал Галицката митрополия и върнал всички епископии под управлението на Киевската и на цяла Русия митрополия, възстановявайки единството на Руската Църква. Съгласно Константино­пол­ския събор това решение би трябвало да остане непроменено и за в бъдеще, тъй като то е въведено още от древността, и заради интереса на такава голяма държава би трябвало да се запази съгласието и единството на руския народ:

„И нека всичко да стане както е било по-рано – за след­ва­щите и за вечни времена… и този същият ред, като дре­вен и справедлив, и имащ твър­де разумно основание, и (служещ) на интересите на толкова голям народ – ред, появил се заради тяхното миролюбиво съгласие с другите, да остане без из­ме­нения при светейшите патриарси, които ще дойдат след нас“.

По-долу привеждаме пълния текст на синодалното ре­ше­ние:

Постановление от 1347 г. на патриарх Исидор (1347-1350) и неговия Синод за единството на Киевската и на цяла Русия митрополия.

«Приятни са за мореплавателите тихото море и попътният вятър; приятни са и в гражданските дела благоустройството, мирът и общото съгласие. Защото както плаващите, като не изпитват бури и вълнения, не се съмняват в своята безопасност и лесно пристигат с лодката до брега, така и за гражданите, живеещи в благоустройство, е толкова по-безопасно да живеят, колкото е по-свободно от всякакви смутове; понеже смутовете са от най-големите злини в живота, и са­мата природа се бои да преобръща всичко надолу с главата и да смесва Божествените и човешките дела. А нещо подобно може да се види в това, за което сега ще бъде казано. Руският народ, който вече от дълго време, в течение почти на четиристотин години, е знаел един митрополит, заемал в едно или друго време Киевската митрополия, се наслаждавал на дъл­бок вътрешен мир, и ако в нещо и да се от­клонявал от подобаващото (както навсякъде се случва), то лесно и бързо е бил възстановяван и изправян от своя архипастир. Но неотдавна наста­налото по Божие допущение за многото грехове време на смутове произведе в това състояние на народа та­къв обрат и объркване, че едва не възбуди там между­особни войни. Когато по такъв начин времето на смутовете вършеше своето дело, приелият от Бога праведния жребий на царуването, заради своята любов към истината, кротост и справедливост, с които той надмина почти всички царе преди него, мой висо­чайш и свят самодържец, като узна за това дело от нас самите и от намиращия се при нас божествен събор, а също от това, за което писаха и молеха в пратените оттам грамоти преосвещеният Киевски митрополит – пречестният[13] и екзархът на цяла Русия, в Светия Дух възлюбен брат и съслужител на наша мерност, и най-благородният княз на цяла Русия и любезен сродник на височайшия и свят мой самодържец – господин Симеон и другите князе (каквито грамоти и бяха прочетени на събора, за да бъдат чути от нас) бла­го­воли да издаде досточтимия хрисовул[14], в който от сло­во до слово е казано така: «От това време, откак­то народът на русите по благодатта Христова по­лу­чи богопознание, светейшите епископии на Мала Русия, намиращи се в местността, наричана Волин: Галиц­ка, Владимирска (Владимир-Волински), Холмска, Переми­шъл­ска, Луцка и Туровска, така също, както и све­тей­шите епископии на Велика Русия, са принад­ле­жали на Киевската митрополия, която в настояще време управлява преосвещеният митрополит, пречестният екзарх на цяла Русия господин Теогност и преосве­щен­нейшите епископи на Велика Русия.

Но в неотдавнашното време на смутове, благо­приятно за всякакви безредици, управителите на делата на държавата и недостойно предстоя­тел­ствалият в Църквата, като не се грижеха за нищо друго, освен за осъществяването на своите граби­тел­ски стремежи (заради които те приведоха в безпо­рядък обществените и църковните дела, поч­ти навсякъде внесоха разстройство и смутове, и при­чиниха всякаква вреда на християнските души и тела), въведоха и тази новост, че откъснаха от тази светейша Киевска митрополия гореспоменатите епи­скопии на Мала Русия и ги подчиниха на Галицкия ар­хи­ерей, като го повишиха от епископ в митрополит, което не само че е сторено в нарушение на оби­чаите, установени от древност в цяла Русия, но се и оказа тягостно и ненавистно за всички тамошни християни, които не търпят да бъдат паство на двама митрополити, желаят да остане непоко­ле­бим и неизменен обичаят, който, както е казано, от древност съществува у тях, и всякак се стре­мят да унищожат тази новост. Така също и в пре­дишните времена, когато също е била замисляна такава новост, тя падала и се разрушавала в са­мо­то начало – затова именно, защото тамошните християни, както е казано, не търпят отмяна и нарушаване на своя обичай. Ето и сега за това дело донася на мое царско величество най-благородният велик княз на Русия, любезният сродник на мое царско величество господин Симеон, и заедно с други тамош­ни князе моли, чрез моя царски хрисовул тези епи­скопи отново да бъдат подчинени на споменатата светейша Киевска митрополия, както е било и преди.

Намирайки тази молба за справедлива и уважи­телна, както по силата на споменатия, отначало и досега действащ църковен обичай, така и поради вни­ма­нието към изключително добродетелния и бого­уго­ден живот на речения преосвещен Киевски митро­полит, високопочитан екзарх на цяла Русия, нашето царско величество с настоящия хрисовул изволява, постановява и определя – светейшите епископии, на­ми­­ращи се в Мала Русия: Галицка, Владимирска, Холм­ска, Перемишълска, Луцка и Туровска, които, както е казано, в споменатото време на смутове не по при­над­лежност са били отдадени на Галицкия (епи­скоп), отново да бъдат подчинени на светейшата Киевска митрополия, и първосветителски управля­ва­щият тази светейша митрополия да извършва в тях всичко това, което божествените и свещени канони повеляват да извършват митрополитите в подчи­не­ните им еписко­пии и което са извършвали в тях предишните митро­по­лити и самият този гореспоменат преосвещен Киев­ски митрополит, като ръкополагат и поставят в тях епископи, произвеждат съд по възник­ва­щите там дела, дават, ако е нужно, решения по разни църковни въпро­си и извършват всичко оста­нало, което е узаконено от божествените и свещени канони. А боголюбивите епи­скопи на тези светейши епископии са длъжни да имат към него, преосвещения Киевски митрополит, високо­почитания екзарх на цяла Русия, господин Теогност, и към тамошните първосве­тители, които ще дойдат след него, полагащата се благопокорност като към пръв техен архиерей, и да му се подчиняват във всичко, за каквото той би започнал да им говори и да им вну­шава, за полза на тамошните християни и въобще за утвърждаване на църковното и каноничното благо­устрой­ство и ред.

И така, по силата на настоящия хрисовул на наше царско величество, споменатите светейши епископии на Мала Русия и занапред нека бъдат подчинени на светейшата Киевска митрополия и на първосвети­телски управляващия я в настояще време преосвещен митрополит, високочтимия екзарх на цяла Русия гос­по­дин Теогност, който, както по-горе е изяснено, нека обсъжда и решава всички възникващи там цър­ковни дела, като им дава съответстващата насока, и нека извършва всичко нужно и узаконено; а след него (тези епископии да са подчинени) на първо­све­ти­те­ли­те, които ще бъдат там. Той, а също така и него­ви­те приемници, ще извършват там всичко необходимо и узаконено от каноните. Такъв ред нека се спазва завинаги, по силата на указания древен обичай, из­иск­ващ всички тамошни светейши епи­скопии да се намират под един митрополит. С това настоя­що­то повеление на наше царско величе­ство, изложено в хрисовула, завършва и се предава в пределите на горе­споменатата светейша Киевска митрополия за вечно потвърждаване (на правата ѝ).

Съставено в месец август на текущия петнадесети индикт на 6855 г., в който пребивава и нашата благо­че­стива и богопоставена власт».

Съобразно с това, както се полагаше, и наша мер­ност чрез общия съд на събралите се при нас преосве­щени архиереи: Ираклийски, Солунски, Кизически, Фила­делфийски, Севастийски, Понтоираклийски, Пру­с­ки, Митилински, Енски, Сугдейски, Готски, Визий­ски, Калиополски и Гарелски, постанови: споменатите епи­скопии – Галич, Владимир, Холм, Перемишъл, Луцк и Туров да бъдат върнати и възсъединени със светей­шата Киевска митрополия, и да бъдат, както и преди, подчинени на нея за всички бъдещи времена намира­щите се там боголюбиви епископи, задължени да при­знават Киевския митрополит за свой първен­ствуващ йерарх и да му се покоряват, както е било изначално. Заедно с това ние отменяме неотдавна приетия по време на смутовете, при предишния на нас патри­арх, съборен акт за Галицката (митро­полия), като освобождаваме и снемаме съборното църковно запре­ще­ние, произнесено тогава против епи­скопи и други лица, неподчиняващи се на Галицкия митрополит, като неправилно постановено. Затова нека бъдат всич­ките изброени светейши епископии пак подчинени на Киевската (митрополия), и това състояние, като изначално, правилно и при това твърде благо­при­ятно за народната полза (тъй като то съдейства за запазването на общия мир там), нека неизменно да се съблюдава и от нашите при­емници, светейшите патриарси. А сегашният пре­осве­щен Киевски митро­по­лит, пречестен и екзарх на цяла Русия, в Светия Дух възлюбен брат и съслужител на наша мерност, и бъдещите след него преосвещени архиереи на тази Църк­ва, нека без всякакво подозре­ние да извършват в тези епископии онова, което е заповядано от кано­ните. По този предмет се и състоя сегашното наше и съборно деяние, което е и дадено на споменатата светей­ша Киевска митрополия за вечно потвърждение (на правата ѝ).

Месец септември, първи индикт»[15].

Синодът също така отправил писмо до Галицкия митро­полит, в което се казвало, че епископите на Мала Русия (Украй­на) се връщат в Киевската и на цяла Русия митро­полия, където те са и били по-рано, и затова неговата ми­тро­полия се премахва. Също така го викат в Констан­ти­нопол, за да разгледат съборно повдигнатите против него обвинения. Кратък текст на призоваването на съд се при­веж­да по-долу:

Грамота на патриарх Исидор от 1347 г., призоваваща Галицкия митрополит на съд

Преосвещеннейший митрополите Галицки и пре­честни, възлюбен в Господа брате и съслужителю на наша мерност, благодат и мир от Бога да бъде с твоето светителство! От току-що издадения достопочитан хри­­совул на моя височайш и свят самодържец, а също от нашето съборно деяние твое светителство узнава за това, което се е състояло относно епископиите на Мала Русия: постановено е, те пак да бъдат подчинени на светейшата Киевска митрополия. Заедно с това нека ти бъде известно, че против твое светителство са предявени (вече веднъж предявените) обвинения, из­искващи съборно разследване; затова ти предписваме да застанеш и се явиш на нашия свещен и божествен събор, за да може след съборното разследване на тези обвинения да се състои това, което бъде признато за канонически справедливо. И така, идвай без отказване и без всякакво бавене. Благодатта Божия да бъде с твое светителство!

Месец септември, първи индикт[16].

в) Император Йоан VІ Кантакузин – за единството на Руската Църква.

Другите документи, приети при патриаршеското управ­­ление на Исидор І, принадлежат на император Йоан VІ Кантакузин. Един от тях е адресиран до Киевския митрополит (1347), който про­тестирал срещу раз­делянето на митрополията и основаването на Галицката ми­тро­полия. Това нововъведение било обусловено, по думите на императора, от тежките и смутни времена, които настъ­пили поради много причини, обаче главната причина за него били злоумишленията на патриарх Йоан Калека. „Причина за това били и много други вълнения и новости, но повече от всичко – поради злия умисъл на предишния Константино­полски патриарх се извършило такова нововъведение и у вас“. Без съмнение, под „много други вълнения и новости“ Кантакузин подразбирал преследването на исихастите. Също­то това върши и сега Вартоломей против тези, които се борят против всеереста на икуменизма и Критския лъжесъбор. Императорът обявил на митрополита, че отделилите се епископи на Мала Русия се връщат в Киевската митрополия, а Галицкият митрополит се призовава в Константинопол за разглеждане на повдигнатите срещу него обвинения[17].

Второто писмо на императора е адресирано до великия княз на цяла Русия Симеон. В това послание той обявява въз­ста­но­вяването на единството на Киевската и на цяла Русия митро­полия (1347 г.). Той повтаря, че в числото на много­брой­ните безредици и нововъведения на патриарх Йоан Ка­лека било и образуването на Галицката митрополия, защото патриархът не се грижел за нищо друго, освен за удовлетво­ряване на сво­ите грабителски стремежи. Сега обаче редът е възстановен, злонамереният патриарх е свален и отстранен от власт, а на негово място е избран от събора достоен патри­арх, който също така е решил, че всички епископи на Русия – и Велика, и Малка, трябва да се подчиняват на Киев­ската митро­полия. По-надолу ще приведем интересен откъс и потвър­жде­ние:

«Понеже по Божие допущение, немного преди то­ва се случи объркване в работите, за които вероятно знаехте и вие, и бяха допуснати разни ново­въве­дения по разни причини, но най-вече – поради злия умисъл на бившия Константинополски патриарх, който не се грижеше за нищо друго, освен за осъ­ще­­ствяване на своите грабителски стремежи; то и у вас стана такова нововъведение, че Галицкият (епи­скоп) е бил възведен в митрополит. Но ето, по Божие благоизволение настана порядък в делата и всичко, неразумно направено в такова смутно време, беше отменено и прекратено, всяко дело е възста­но­вено в подобаващото и нужното състояние, и самия този бивш Константинополски патриарх, който по зъл умисъл е направил и много други беззакония, про­тивно на божествените и свещени канони, е из­го­нен оттук и низложен. А сега моето царско вели­чество, според съда и изпитанието на божествения и свещен събор, избра (друг), и на престола на бого­хра­нимия, богопрославения и от Бога възвеличения Кон­стан­тинопол е поставен Вселенски патриарх, при­знат поради своя богоугоден и насочен към обща душевна полза живот, за достоен и способен да заеме такъв па­три­аршески престол. А както и вие молих­те: светей­ши­те епископи на Мала Русия, именно на Галич и оста­налите, пак да бъдат възстановени под светейшата Киевска митрополия, както е било и преди, то мое царско величество и самият този всесветейши мой владика, Вселенският патриарх, със своя божествен и свещен събор, признаха за добро и постановиха: тези преосвещеннейши епископи пак да са под споме­на­та­та Киевска митрополия, за да може цяла Русия – Велика и Малка – да има един митро­по­лит-архипа­стир, както ще узнаеш за това от хри­со­вула на мое царско величество и от досто­почи­та­но­то патриаршеско и съ­бор­но решение»[18].

Третото писмо на императора е адресирано до Владимир­ския княз Димитрий (Любарт), в което той също обявява за възстановяването на единството на Киевската и на цяла Ру­сия митрополия (1347). Той пише, че от момента на По­кръст­ва­нето на Русия са се подчинявали всякога и всички – жителите на Велика и Малка Русия – на едната Руска митрополия, тоест на митрополита, който ръкополага епископи във всич­ки региони. Тези, които се опитвали да нарушат това поло­же­ние, не постигнали успех. По-нататък се указва, че макар Галицкият архиерей да е длъжен да носи отговорност пред Киевския митрополит, „предстоятеля и екзарха на цяла Русия господин Теогност“, той склонил на своя страна патриарх Йоан Калека, който по зъл умисъл извършил и много други подобни нарушения, противно на божествените и свещени канони, а също склонил и политическите водачи на Констан­ти­нопол, които не отчитали интересите на обществото, а само собствените си грабителски стремежи, и по такъв начин той бил възведен за Галицки митрополит. Сега обаче редът е възстановен, и той моли княза – с послушание и уважение, по същия начин, както е бил приет Галицкият митрополит, да се върне в подчинение на Киевския и на цяла Русия митро­полит. По-нататък ние привеждаме целия документ:

Писмо на император Йоан Кантакузин до Влади­мир­ския княз Димитрий-Любарт за обединението на Киев­ска­та и на цяла Русия митрополия, от 1347 г.

«Най-благородни княже Владимирски и сродник на мо­е­то царско величество, господине Димитрий Лю­барт. Ти знаеш, че от това време, откакто руският на­род получи бого­по­зна­ние и е просветен със светото Кръщение, е установено там за обичай и закон да се намира в цяла Русия – Велика и Малка – един митрополит, Киевският, който да би ръкополагал епископи за всички светейши епископии. И макар в разни времена някои и да се опитвали да нарушат този ред, но не им се е удавало да доведат докрай своето намерение: защото след такива опити не­ща­та пак са идвали в предишното обичайно съ­сто­яние, както знаете и самите вие. Но ето, неотдавна пристигналият тук Га­лиц­ки архиерей, въпреки пред­явя­ваните против него обви­не­ния, по които той тряб­ваше да даде отговор пред свещеннейшия Киевски митрополит, пречестния и екзарха на цяла Русия, гос­по­дин Теогност, като се ползваше от времето на наста­налите тук смутове, склони на своя страна тогавашния Константинополски патриарх (който по зъл умисъл из­вър­ши и много други беззакония, противно на божествените и свещени канони), а с него (увлече) и глупавите зло­наме­ре­ни управители на държавата и на обществените дела (ко­и­то и бяха виновниците за такива смутове вследствие на това, че търсеха не общата полза, а само изпълняването на своите грабителски стремежи), и по такъв начин бе възведен от епископ в митрополит, като му бяха подчинени и други епископии, намиращи се в Мала Русия. А сега, по Божие бла­го­изволение, делата пак дойдоха в правилното състоя­ние, и този бивш Кон­стан­тинополски патриарх за своите без­раз­съдства и за всичко, извършено от него против боже­стве­ните и свещени канони е низвергнат (от сан), а на негово място, по съборно избиране е поставен за Вселенски па­три­арх признатият за достоен и способен за това, по своята добродетел и живот по Бога. Заедно с това е от­менено всичко, което бе направено от пре­диш­ния патри­арх про­тивно на божествените и све­щени канони, и по заповед на мое царско величество и със съборно решение е по­стано­ве­но, тамошната све­тей­ша епископия – Галицката и остана­ли­те, пак да са подчинени на светейшата Киевска митрополия, както е било и преди, и този Галицки архиерей да дой­де тук, за да се състои за него това, което след раз­следване ще бъде признато за подобаващо и кано­ни­чески вярно. За всичко това те известява мое царско величество, за да съдействаш за отстраняването на този Галицки архи­ерей и да го под­будиш да дойде тук; а преосвещения Киевски митрополит, пречестния и екзарха на цяла Русия, приемете отсега като истин­ски и законен митрополит, (за да може той) да из­вършва в тези светейши епископии и по отноше­ние на тамошните боголюбиви епископи всичко, което следва спо­ред каноните и което е извършвал преди. И ако вие по своето християнско благочестие пред Бога се оказ­ва­те благопослушни и покорни на Божията Църква, и вслед­ствие на това сте приели предишните църковни грамоти, с които Галицкият епископ е въз­ве­ден в митрополит, то и сега, когато същата тази света Божия Църква, и моето царско величество, определя нещата пак да дойдат в пре­диш­ното състо­яние, приемете това (определение) с добро разполо­же­ние, като благопотребно и насочено към вашата ду­шев­на полза. Затова нека бъде така, както ви обя­вя­ва моето царско величество».

В оригинала с червени букви е написано от висо­чай­шата ръка: «месец септември, първи индикт»[19].

г) Патриарсите Калист І и Филотей Кокин – под­дръж­ници на единна Руска Църква.

Патриарх Исидор І е бил наследен на престола от придър­жа­щия се към същата исихастка линия и традиция патри­арх Калист І (1350-1353, 1355-1363). Както се вижда от текстовете, принудителното пренасяне на митро­по­лит­ската катедра от Киев във Владимир, а след това – и в Москва, предизвикало вътрешни конфликти и жалби от мест­ните владетели, които молили Константинопол да съз­да­де и други митрополии, за да не остават православните без па­с­тир­ски грижи. По тази причина патриарх Калист направил забележка на Киевския митрополит Теогност (грък по про­изход), понеже оставил без окормяване някои области, в това число и Киев, бидейки при това митрополит на цяла Русия. Той пише, че двама владетели, а именно князът на Литва и Тверският княз Михаил, се оплакват, че той не оказва същата тази любов и същото това отеческо отношение към всички владетели, но на някои дава предимство. Въпреки това той е длъжен да осъзнае, че е бил ръкоположен за митрополит Киевски и на цяла Русия, т.е. не на една нейна част, а на цяла Русия. При това, постъпват сведения, че той не пътува нито в Киев, нито в Литва, а живее само в една част на страната, като е оставил останалите без обгрижване, без посещение и отеческо наставление. А това е тежка простъпка и поведение, чуждо на традицията на свещените канони. Справедливо би било да пази цяла Русия и да оказва на всички князе пастирска любов и разположение. Ние привеждаме пълния текст по-долу:

«Преосвещеннейши митрополите Киевски и на цяла Русия, пречестни, в Светия Дух възлюбен брате и съслужителю на наша мерност! Благодат и мир от Бога да бъде с твоето светителство! Твоята грамо­та, (изпратена) с твоя човек Авакум, аз получих и разбрах от това, за какво пишеш и желаеш да раз­кажеш. Нека ти бъде известно, че не много преди това аз подготвих добър човек и го изпратих при твое светителство по този повод, че великият Ли­тов­ски княз изпрати до мене своя грамота, в която написа за много неща. Затова аз намерих за нужно да изпратя при твое светителство своя човек с грамо­та от наша мерност, от която ти точно ще узнаеш, какво е писал великият Литовски княз. След като мо­ят човек се отправи, дойде от великия Тверски княз Михаил монах с негова грамота. Като получих тази грамота, аз узнах какво той е писал до мене; а беше писал и той много, между другото, и изискваше да се съди с тебе, та твое светителство да дойде тук на събор, а той да би пратил на съда свои боляри. Що се отнася до мене, то как бих могъл аз да не му дам съд? Затова аз написах до твое светителство чрез горе­споменатия човек, както ти ще узнаеш от моя­та грамота, за да дойдеш ти, ако може, или да пра­тиш свои боляри, и князът също да би пратил свои боляри, за да може да се състои съдът. А сега, кога­то дойде твоят човек Авакум, аз узнах от твоята грамота и от неговите думи, за какво ти пишеш и молиш. Но, подражавайки на Миротвореца Христа, отговарям ти и те моля, да няма раздори и смущения между тебе и Тверския княз Михаил, заради които трябва вие да идвате на съд; но като отец и учител, постарай се да се примириш с него и, ако той в нещо е погрешил, прости и го приеми като свой син и имай с него мир, както и с останалите князе. А той, както аз пиша до него, трябва да принесе покаяние и да моли за прошка. Ето какво ми се струва, че е добро и полезно: нека така и да бъде, без всякакво преко­словие. Ако пък вие не искате това, а търсите съд, то аз не препятствам съда, но гледайте, той да не се окаже за вас тежък. Наша мерност, както е казано, написа грамота до Тверския княз, която и пращам по твоя човек Авакум. Когато тя дойде до твоите ръце, отдай я на моя човек, когото аз пратих там, и му дай надежден човек, с когото той да би тръгнал към кня­за, и да му покаже както първата, така и настоя­ща­та моя грамота, която пиша сега за мир, и да пре­даде (моите) думи за това, той да се склони към покаяние и примирение. Надявам се, че той няма да по­стъпи иначе, а така, както пиша до него.

Твое светителство добре знае, че когато ние те ръкополагахме, ръкополагахме те за митрополит Киевски и на цяла Русия – не на една някоя част, но на цяла Русия; а сега чувам, че ти не биваш нито в Киев, нито в Литва, но само в едната (руска) стра­на, а всички други си оставил без пастирско ръко­водство, без отечески надзор и наставление. Това е тежко (нарушение) и е противно на преданието на свещените канони. Ти следва да обглеждаш цялата Руска земя и да имаш отеческа любов и разполо­жение към всички князе – да ги обичаш по равно и да показваш към тях еднакво разположение, благосклон­ност и любов, а не така, че едни от тях да обичаш като свои синове, а други да не обичаш, но всички еднакво да имаш за свои синове и всички да обичаш равно. Тогава и те ще ти въздават пълна и голяма доброжелателност, любов и покорност; а отгоре на това ти ще получиш още и помощ от Бога. Знай също, че аз написах и до великия Литовски княз, та той, по стария обичай, да те обича и почита, както и другите руски князе, и когато ти се отправиш в не­го­вата земя, да ти оказва голяма чест, внимание и лю­бов, тъй че ти да можеш безбедно да пътешест­ваш по неговата земя. И ти от своя страна се ста­рай, колкото може, да имаш към него също такава любов и разположение, както и към останалите кня­зе, за­що­то под негова власт се намира христо­име­нитият народ Господен, който се нуждае от твоя надзор и наставление, и за тебе е крайно нужно да имаш с него любов, за да виждаш и поучаваш както него, така и Божия народ. Изпълнявай това с всяко усър­дие, без всякакво прекословие. За останалото на­ша мерност ти е написала по-пространно чрез своя човек Йоан, и ти ще узнаеш за това с точност»[20].

Малко по-късно (1354) чрез съборна грамота било офи­ци­ално утвърдено пренасянето на митрополитската катедра от Киев във Владимир. Това се обосновава като случило се „във връзка с вълненията и безредиците“, но не означава раз­деляне на едната Киевска митрополия, която остава истори­че­ски и завинаги първи престол на Руската Църква. В по­сланието се изразява желание да се върне „към предишното благосъстояние и ред“. Възхваля се приемникът на Теогност, митрополит Алексий, и се критикува някой-си Теодорит, кой­то не могъл в Константинопол да придобие ръкополо­же­ние за Киевски митрополит, пристигнал в Търново в Бълга­рия и бил възведен за Киевски митрополит от Търновския патриарх. Това деяние напълно справедливо се характе­ри­зира като „разбойническо и насилствено“. Това определение би могло с точност да се отнесе и за сегашното нахлуване на патриарх Вартоломей в чужда юрисдикция, когато той пред­о­ставя автокефалия на Украйна, използвайки и почитайки разколнически архиереи. Ето какво пише в документа:

«Светейшата Руска митрополия, заедно с дру­ги­те градове и селища, намиращи се в нейните предели, е имала още в Мала Русия град, именуван Киев, в кой­то отначало е била съборната църква на Митро­по­лията. И тук имали своето местожителство и пре­освеще­ните руски архиереи. Но тъй като (този град) силно пострадал от смутовете и безредиците (на настоя­що­то) време и от страшните нахлувания на съсед­ни­те аламани и дошъл в крайно бедствено състояние – то архиереите, предстоятели на Русия, като имали тук не такова паство, каквото им приличествало, но в сравнение с предишните времена твърде не­до­ста­тъчно, тъй че не им достигали необходимите средства и подобаващата им издръжка, се преселили оттук в подчинената им светейша Владимирска епи­скопия, която могла да им предостави средства за преживяване и да обезпечи всичко необходимо. Така в нея се преселил преосвещеният митрополит на цяла Русия, господин Теогност, и преди него двама други, които въпреки това посещавали и Киев, оказвайки му подобаващата чест, като град, в който съгласно гореказаното, се намирал престолът на митро­по­ли­ята, но постоянно местожителство и пребиваване имали във Владимир, като получавали оттам цялата си издръжка и доволство.

За това свидетелства и това обстоятелство, че в продължение на дълго време там е нямало (отделен) епископ – затова именно, защото митрополитът взел този град и го държал за себе си. Но произве­де­ният сега по повеление и избор на наша мерност и на намиращия се при нас свещен и божествен Синод, преосвещен митрополит на цяла Русия, възлюбения в Господа брат и съслужител на наша мерност, мъж добър и знаещ законите на подчинението, съжител­ствал на споменатия архиерей, на онзи господин Тео­гност, като му помагал, понеже той бил изнемогнал от старост и изпаднал в тежка болест, и по негово поръчение и желание, добре завеждал делата на цър­ковното управление. Като видял оттук неговата способност за духовно предстоятелство, митропо­литът преди края на живота си го ръкоположил за епископ Владимирски и написа до наша мерност и до свещения Синод, свидетелствайки за него, като за достоен за възвеждане на Киевския и на цяла Русия престол. По такъв начин, вече отнапред назначен, както по-горе е казано, на йерархическо пред­стоя­тел­ство от покойния митрополит, а също така и от благороднейшия велик княз, в Светия Дух възлюбен син на наша мерност господин Йоан, и от остана­ли­те князе, клирици и целия христоименит народ, и след пристигането си при наша мерност и божествения и свещен Синод, одобрен, избран и възведен за митро­полит Киевски и на цяла Русия, със съгласието на височайшия и свят мой самодържец, той повдигна пред наша мерност съборно въпроса и за Киев, а именно постави за разглеждане, че този град е разорен и е дошъл, по гореуказаните причини, в бед­ствено състояние, и вече не може да бъде место­пребивание на архиерея; и че, от друга страна, Теодорит, който незаконно отишъл в Търново и про­тив­но на свещените канони получил там незаконно ръкоположение, но низложен и отлъчен от Светата Христова Съборна и Апостолска Църква, разбой­нически и насилствено владее Киев и се намира в него. А както ние и от много други страни узнахме, че по гореуказаните причини няма друго място, удобно за въдворяване и пребиваване на светейшата Руска митрополия, освен Владимир, в който и преди са се на­мирали руски митрополити, то като се по­съветвахме с намиращите се при нас преосве­ще­ни архиереи, възлюбени в Господа братя и съслужи­тели на наша мерност, и като взехме под внимание, че към числото на нашите най-важни задължения се отнася преместването на архиереи, според синодал­но­то опре­деление, там, където се намират доста­тъчно сред­ства за тяхната издръжка, наша мерност в Светия Дух заповядва с настоящата съборна гра­мота, този преосвещен Руски митрополит и всички негови прием­ници да пребивават и да се намират във Владимир, имайки там своето постоянно и вовеки неотнимаемо място на жителство, тъй че Киев, ако остане цял, да бъде собствено престол и първо място на пре­би­ваване на архиерея, а след него и заедно с него светей­шата Владимирска епископия да бъде второто мяс­то на жителство и постоянно пребиваване, и място за покой на митрополита, в която безпрепятствено, щом бъде нужно, да действа (митрополитът): там, когато има нужда, нека ми­тро­политът на цяла Ру­сия да възвежда четци, да поставя иподякони и дя­ко­ни, да ръкополага йереи и да извършва всичко, което подобава по каноните на действащ архиерей, като са­мо няма право да се въз­качва на свещеното съпре­сто­лие[21]. Ако пък, с Бо­жи­я­та помощ, Киев пак дойде в предишното благо­съ­сто­яние, а низложеният Тео­до­рит бъде изгонен оттам, тъй че бъде възможно архиереят да има там из­ве­стен покой, то в такъв случай Владимир ще про­дължи да се счита собствено за катедра на руските митрополити, но както е обяснено по-горе, първият престол и мястото на пребиваване на митрополита ще бъде Киев…» [22]

За споменатия по-горе Теодорит, който извършил раз­бойническо и насилствено нахлуване в чужда юрисдикция и бил ръкоположен в България, в Търново, има писмо на патри­арха свети Филотей Кокин, написано по времето на неговото първо патриаршество (1353-1354) до Новгородския епископ, когото той съветва да не приема в общение Тео­дорит, отлъчен чрез събор от Църквата, на основание на свещените канони. Всеки, който го приеме, ще подлежи на същото това наказание, понеже правилото гласи, че «който има общение с отлъчен от общение, нека бъде и самият той вън от църковно общение». За съжаление, същото това пра­вило е действително и за Константинополските архиереи, които имат църковно общение с украинските разколници Филарет и Макарий. Ето какво говори текстът на патриарх Филотей Кокин:

«И така, гледай, не приемай този Теодорит, за да не попаднеш и ти под осъждане, в каквото се намира Теодорит. Понеже канонът говори, че който има общение с отлъчен, и сам нека бъде отлъчен» [23].

Освен това, има редица други документи, патриаршески и съборни, датирани от края на ХІV век, с които Кон­стан­тинопол се опитва, в противоположност на неговите днешни действия, да обедини Руската Църква и да не допусне разкол в Руската Църква. Почти всички тези документи бяха публикувани от нас през 1989 г. в нашата книга «Кон­стан­тинопол и Москва». Както днес, така и тогава, владетелите се намесвали в делата на Църквата под влияние на некано­нич­ните митрополити, което предизвиквало граждански войни и кръвопролития. Синодалният документ от времето на вто­ро­то патриаршество на Калист І, датиран от 1361 г., съобщава, че ръкоположеният по икономия и снизхождение Литовски митрополит Роман всичко на всичко от двама епископи, се намесвал със своите неканонични действия в делата на Киев­ската и на цяла Русия митрополия, като създавал интриги. Освен това, той призовал Литовския княз да напада христи­яни, да извършва убийства и кръвопролитие, което според опасенията и прогнозите, може да стане и днес в Украйна, като се има предвид дързостта и агресивността на полити­ците, поддържащи разколниците. Роман, поддържан от Ли­тов­ския княз, претендирал също и да заграби Киевския и на цяла Русия престол. В документа се говори:

«И като дойде там, извърши много неща (както е донесено на наша мерност) против каноните: така, като дойде в Киев, той неправилно извършваше тук Литургии и ръкоположения, и дръзко наричаше себе си единственият Киевски и на цяла Русия митро­по­лит, което предизвика смут и объркване в епар­хи­я­та на преосвещения Киевски и на цяла Русия митро­полит, а също така стана причина и за това, че Литовският княз се надигна против християните подхвърли ги на страшни бедствия и предизвика кръво­пролитие. Всичко това точно доказаха при­стиг­налите тук посланици на преосвещения Киевски и на цяла Русия митрополит, господин Алексий, позовавайки се както на много други неща, така в частност и на донесената тук грамота на пре­освещения митрополит господин Роман, по повод на която посланиците на преосвещения Литовски ми­тро­полит, които дойдоха тук по-рано, заявяваха, като да се хвалят: «Вижда се, че преосвещеният ми­тро­полит господин Роман е силен и може да за­владее цялата област на Руската митрополия, щом той, като дойде в Киев, литургисва тук, завзе много епископии и въз­буди Литовския владетел против гос­подин Алексий; имайки такава сила у Литовския владетел, той може смело да прави всичко». Предвид такова положение на нещата, което е напълно опасно и противно на предписанията на божестве­ните и свещени канони, ние желаехме да оградим християнския руски народ от убийства, смутове, войни и объркване, за които идват тук известия и които са свойствени на езичниците, нямащи в себе си страх Божий, а не на архиереите»[24].

 

4. Разделянето на единната Киевска и на цяла Русия митрополия – дело на униати и католици.

В продължение на пет века, от Покръстването на руснаците (988 г.) до средата на ХV век, целият руски народ, включително и днешна Украйна, имал

единна църковна власт – Киевската и на цяла Русия митро­полия. Не­за­висимо от преместването на столицата от Киев във Владимир, а след това и в Москва поради татаро-монгол­ското нашествие, това единство се е запазвало. Опитите да се създаде втора и трета митрополия за отделянето на юго­за­пад­ните райони и тяхното покатоличване, основно чрез Полша, която завзела някои територии и имала стремеж да ги обърне в католическата вяра, след краткотраен успех, в крайна смет­ка били несполучливи благодарение на намесата на Констан­ти­нопол, който бил твърд привърженик на вековния принцип да съществува единна митрополия за многочисления руски народ.

Както се вижда от документите, Константинопол много доб­ре е разбирал опасността от покатоличване, т. е. пълното подчинение на православните епископи на латинците (като­лиците), ето защо, за да избегне тази опасност, понякога се е налагало да нарушава този принцип и е ръкополагал втори митрополит в области, намиращи се под властта на като­ли­ците. В посланието на полския крал Казимир до Вселенския патриарх свети Филотей Кокин (1370) се съдържа молба да се ръкоположи Галицкият митрополит Антоний, за да има закон и ред между руснаците от областите, които Казимир е завладял. Ето какво пише самият Казимир:

„И осиротя тази земя, и после аз, крал на Ляхия (= Полша)  при­добих тази руска земя“.

В края на пис­мо­то си той заплашва, че ако не бъде ръ­ко­положен втори митрополит, то руснаците ще бъдат покръс­те­ни в латинска вяра:

„Ако не получат тези хора Божията милост и вашата благословия, после не се оплаквайте: за нас е необходимо да бъдат кръстени русна­ците в като­ли­че­ската вяра, ако те нямат Руски митрополит, тъй като тази земя не може да бъде без закон“[25].

Тази закана патриарх Филотей използва като оправдание пред Киевския и Всеруски митрополит Алексий, че бил при­нуден със заплаха да ръкоположи Антоний за Галицки ми­трополит, като едновременно с това укорява Алексий, че е оставил без духовно водачество завзетите от поляци терито­рии в Мала Русия, на разположение на полските завоеватели.

„Чух, че ти не се грижиш за всички християни, обитаващи в разните части на Русия, но си се утвър­дил на едно място, а всички останали (места) си оставил без пастирско ръководство, без наставление и духовен надзор… Тогава (кралят) тозчас би поста­вил за митрополит латинец, както той и написа, и би кръстил русите в латинската вяра. Разсъди сам, добре ли би било, ако се случи така? Усърдно благо­даря на Бога, че той още не е направил това, но е на­писал до нас и е измолил от нас митрополит. За­това ние бяхме принудени да ръкоположим този, когото той е пратил, и не можехме да постъпим иначе“[26].

Независимо от това, разделянето на Руската Църква след откъсването на Киев винаги е било временно и за кратък период. Ситуацията се изменя в средата на ХV век в ис­то­рическите рамки на униатския Фераро-Флорентийски лъже­събор (1438-1439), след който по Божие допущение послед­вало завладяването на Константинопол от турците. За да избегнат ислямизация, участниците в лъжесъбора се съгла­сили да поменават Римския папа, като подписали съгласие за унията, приета на този лъжесъбор. Цялото висше църковно ръ­ко­водство станало униати, официално признаващи реше­ни­ята на лъжесъбора, и само благодарение на св. Марк Евгеник, Ефеския архиепископ, и на неговия наследник, които продъл­жили православната съпротива срещу унията, а след тях и на па­триарха св. Генадий Схоларий, се е съхранило право­слав­ното самосъзнание и идентичност. В продължение на 14 години, от момента на лъжесъбора до падането на Констан­тинопол (1439-1453), когато св. Генадий Схоларий по Божий промисъл възлязъл на патриаршеския престол, Константи­нопол бил подчинен на латинците. Руският митрополит Иси­дор, грък по произход, изиграл водеща роля в прокарването на лъже-обединението, унията, която безуспешно се опитвал да натрапи в Русия веднага след връщането си. По-долу проследяваме тези събития съгласно описанието на професор В. Фидас:

„Исидор малко участвал в съвместните обсъж­да­ния, но при това изиграл значителна роля в прокарва­нето на новото начинание. Като цяло той следвал възгледите на Висарион Никейски. По думите на Йосиф, епископ Метонски, Исидор бил първият от тези, които указали на необходимостта да се прие­мат условията, предложени от папата за успех на унията, и оказал значително влияние даже на самия император по този въпрос. Папата топло се обръща в своето писмо към митрополит Исидор, а йеромонах Симеон суздалски, който съпровождал Исидор, съоб­ща­ва, че „папата никого от митрополитите не оби­чал така, както Исидор“.

След дълги обсъждания и във връзка с продължа­ва­щата опасност от страна на турците, било ре­шено да се назначи провъзгласяването на унията на 5 юли 1439 г. Един от първите, който приел унията, бил именно митрополит Исидор. В съборните актове обикновено се използвала формулата: „Утвържда­вайки, подписвам“ или „Съгласявайки се, подписвам“, но под­писът на митрополит Исидор се отличава от всички други подписи със своята изразителност: „С любов, като се съгласявам и одобрявам, подписвам“. След приемането на унията, Исидор получил от па­па­та титла «кардинал» и високо звание «папски апо­столически легат от апостолско ребро» (de latere) за провинциите Литва, Ливония, цяла Русия и Полша (Галиция), т. е. бил назначен за апостолски комисар на Северната Църква, във връзка с деянията му по прокарване на унията.

След провъзгласяването на унията Исидор в края на 1439 г. напуснал Венеция и като преминал през Хър­ва­тия, Загреб, Будапеща, Краков, Перемишъл, Лвов, Галич, Холм, Вилнюс и Киев, проповядвал унията със слово и дело. В Москва той се върнал на 19 март 1441 г., но от момента на неговото заминаване много неща се изменили. Болярите на великия Московски княз То­ма и Симеон Суздалец, а също Суздалският епископ Ав­ра­а­мий и много други спътници на Исидор се върнали в Москва преди него. Те съобщили на княз Василий и на народа за готвещата се уния. При влизането на Исидор в Москва, по обичая на папските предста­ви­тели, пред него носели латински кръст. После се съ­сто­яла литургия, на която той първо поменал Рим­ския папа Евгений ІV, а след службата дяконът про­чел глас­но съборния акт за унията от 5 юли 1439 г. След то­ва митрополит Исидор предал на княз Васи­лий посла­ние­то от папата, който приканвал Василий ІІ да бъде усърден помощник на Исидор в делото на въвеж­да­не­то на унията.

Разгневеният княз свикал събор от епископи, кой­то осъдил митрополит Исидор и го затворил в Чудо­вия манастир. На 15 септември Исидор избягал и през Твер преминал в Новгород. Оттам той избягал при Литовския княз Казимир и скоро стигнал до Рим.

При обсадата на Константинопол той бил пра­тен там в качество на легат на папа Григорий V, преди всичко за прокарване на унията. След присти­га­нето си в Константинопол със свита от около 200 души за преговори с императора, на него, както се вижда, на 12 декември му се удало да отслужи в храма «Св. София» меса в присъствието на католи­ческо и православно духовенство, по време на която поменали папа Николай и бившия патриарх Григорий. По време на отбраната на града, на него бил поверен районът Влахерна, но след завладяването на града от турците, той бил пленен и продаден като роб в Гала­тия. Исидор успял да избяга и през Мала Азия, Хиос, Пелопонес и Крит се добрал до Рим, където получил от папата титла патриарх Константинополски. От Рим той изпратил послание с горещ призив до всички владетели да вземат участие в кръстоносния поход против „предтечата на антихриста и сина на сата­на­та“ Мехмед ІІ Завоевателя. По-нататък пътят към Руската митрополия за гръцките йерарси бил за­тво­рен, а Руската Църква поела курс на придобиване на пълна автономия. Както виждаме, в цялост дей­стви­ята на Исидор усложнили отношенията на Рус­ка­та Църква (заемала тогава пето място в си­сте­ма­та на пентархията) не само с Рим, но и с Констан­ти­но­пол­ската патриаршия.

Митрополит Йона бил изпратен в Константи­но­пол, но когато князът узнал, че Константинопол­ският па­триарх е приел унията, той заповядал на делега­ци­я­та да се върне. А в Русия протичала междуособна борба, по време на която великият княз Василий бил ослепен от Дмитрий Шемяка, а сами князете Шемя­ки били убити. Йона през 1448 г. бил избран на събор за ми­тро­по­лит, а до патриарха било изпратено писмо за получаване на благословение от него. При това, меж­ду­особиците ударили по Руската митропо­лия, и през 1458 г. възлезлият на Константинополския пре­стол па­триарх Григорий ръкоположил за митро­по­лит на Литва ученика на Исидор – Григорий[27]. Но Москва от­хвър­лила това ръкоположение. Князът и митро­по­ли­тът написали писмо на Литовския княз и народа, да не водят действия за разделяне на Рус­ката ми­трополия.

През 1459 г. в Москва бил свикан събор с цел пред­от­вратяване разделянето на Руската митрополия. Съборът постановил, избирането на Московските митрополити да се извършва от руските епископи, независимо от Константинополските патриарси. На този събор на митрополитите за пръв път била присвоена титлата «Московски», вместо обичай­ната титла «митрополит Киевски». През 1461 г. митрополит Йона отминал при Господа, а през 1462 г. се упокоил великият княз. В това време Русия почти напълно се освободила от татаро-монголското иго“[28].

Избирането и ръкополагането на митрополит Йона от рус­ките епископи през 1448 г. без каквото и да е участие на Кон­стан­тинопол означавало пълното освобождаване и не­зави­­­си­мост на Руската Църква, която като канонично бого­слов­ско обосноваване за това привеждала факта, че в Кон­стантинопол има не православен, а униатски патриарх. Вярно е, че тя не успяла да избегне разделянето на единната митро­полия, независимо от това, че през 1459 г. съ­борът на рус­ки­те епископи в Москва приел решение против раз­делянето. Година преди това, през 1458 г., Констан­ти­но­пол­ският па­три­арх Григорий ІІІ Мамас (печално изве­стен със своите униатски възгледи и поддръжник за Фераро-Фло­рен­тийския лъжесъбор), ръкоположил за Киевски ми­трополит ученика на Исидор – Григорий, от български произход. Подривната дей­ност на този латиномислещ патриарх-униат, също както и дейността на Йоан Калека, е имала още по-тежки послед­ствия. И въ­пре­­ки, че право­сла­ви­ето е било възстановено в Констан­ти­но­пол след възкач­ва­нето на патри­ар­шеския престол на такава велика личност като Генадий Схоларий, веднага след пада­нето на Византийската империя е станало разделяне на един­ната Руска Църква на две митро­полии – Московска и Ки­евска, което продължило пове­че от две столетия (1458-1686).

Киевската митрополия, която е имала юрисдикция в об­ластите, намиращи се под властта и влиянието на Полша, попаднала под силен натиск и влияние, целящи оконча­тел­но­то ѝ откъсване от Руската Църква. Киев се превърнал в цен­тър на дейността на йезуити и униати, където наред с покатолич­ването на православните ѝ жители и църковното ѝ откъсване от Русия, непрестанно се насаждало и култивирало нацио­нално самосъзнание в духа на украинския национа­ли­зъм, про­веждала се украинизация и последователно, систем­но разви­тие на русофобията. Никъде в гръцките исторически източ­ници няма думата „Украйна“, но руският народ е пред­ставен като единен народ, обозначен в съответствие с гео­графските и демографските си характеристики, като Велика Рус, Мала Рус и Бяла Рус. Съвременният украинец е малорус, московчанинът е великорус, а белоруснакът е бело­рус. Всич­ко, което понастоящем се случва в днешна Украй­на, където се насажда русофобия и се води прозападна по­литика, има своите корени в далечната история – в опитите за аси­мила­ция и покатоличване на населението. Това са тъмните стра­ници на историята, съответстващи на годините на натиск и гонения, особено след разделянето на единната Руска Църква на две митрополии – Московска и Киевска през 1458 година[29].

 

5. Повторното съединяване на Киев и Москва през 1686 г. и неправилното тълкуване на съответните документи.

Украинските националисти и техните приятели, по­ляци и униати, се стремят да представят повтор­ното обединение на митрополиите на Москва и Киев

като резултат на насилие от страна на Русия и заробване на украинците от Русия, и всичко това ста­ва, за да се оправдаят съвременните политически и църковни тен­ден­ции за отде­ляне на Киев от Москва. Това е все едно да се говори за поробване на Кипър, Крит или Македония от Гърция, а не за тяхното обединение с Гърция в еди­нен национален блок.  В действителност поробването е ставало по-рано, от страна на Полша и Литва, по пътя на покато­лич­ване, поляцизиране и налагане на униатството. И понасто­я­щем се правят опити за поробване на Украйна от страна на Запада, Ватикана, САЩ, Европа, НАТО, както и отчужда­ва­нето ѝ и откъсването ѝ от Русия след провъзгласяването незави­си­мостта на Украйна, последвало след разпадането на Съ­вет­ския Съюз през 1990 г.

Вече три десетилетия Вселенската патриаршия приема молби да се намеси по въпроса за предоставяне на авто­кефа­лия на Украйна, тъй като Москва (на която принадлежи това право) не е съгласна да извършва такава крачка, като има на своя страна при това заключенията на междуправославните събрания по въпроса за автокефалия, направени в хода на предсъборните съвещания и на заседанията на „Светия и велик събор“, състоял се на Крит през юни 2016 г. Въпросът за автокефалията е бил изключен от въпросите на събора и не се е обсъждал на заседанията му, но е била постигната договореност за най-глав­ното и е оставало доуточняването само на детайли. От­нос­­но това, как се е развивало об­съж­дането на автокефалията на пред­съборните конференции и как този въпрос е бил изключен от списъка с въпроси за обсъждане (тук се разбира по отношение автокефалията на Украйна), скоро ще на­пишем още една статия. Всички тези сътресения и раздори, които понастоящем предизвиква укра­инската автокефалия, биха могли да бъдат избегнати, ако съборът имаше смелостта да се занимава с належащи и спешни проблеми, а не просто със стремежа да се потвърди водещото положение и коорди­ниращата роля на Константи­но­полската патриаршия. Заяве­ната на събора цел „да се служи на единството“ въобще не беше постигната, тъй като на този събор не само че от­състваха четири автокефални Църкви (на Антиохия, на Русия, на България и на Грузия), които представляват повече от полови­ната православни, но не е бил решен и нито един от проблемите, способни да предизвикат разногласие и разкол: проблемът за автоке­фа­ли­ята, за диаспорите, за календара, за всеереста на икуме­низ­ма и т. н. И е особено забележително, че патриарх Вартоломей, който по­сто­ян­но заявява, че Вселенският престол играе коор­дини­­ра­ща роля за дейностите по укрепване единството на православ­ните народи, фактически поставя именно тази роля под съмнение, тъй като самият той разрушава единството чрез вмешателство в чужда юрисдикция – в каноничната терито­рия на Руската Църква.

Аз зная, че по-рано Фенер е бил доста внимателен и предпазлив, придържал се е към консервативни позиции, като е предпочитал да не се намесва в такъв нееднозначен въпрос, какъвто е предоставянето на автокефалия на Украйна без съгласието на Руската Църква. Дори ако специалните синодални комисии на патриаршията и учените от тази об­ласт, чиито становища биха били искани, биха дошли до извода за необходимост от предоставяне автокефалия на Украйна (което за независима държава би било оправдано), то това е трябвало да стане по надлежния начин, определен в предсъборните съглашения. А именно, заинтересованата за предоставяне на автокефалия църковна общност е длъжна да отправи молба до своята Църква-майка, а по-нататък – и до Вселенската патриаршия, за да се осигури всеправославно съгласие. И само след като се направят всички тези стъпки и се изпълнят всички условия, би могло да се издаде томос за автокефалия.

И така, през 1686 г. отново е станало съединяване на Киев и Москва и е било възстановено петвековното единство. В дей­ствителност след победата на Русия над Пол­ша през 1654 г. и освобождаването на тази територия, е бил при­ключен и въпросът с полската окупация. Така, когато Киев е бил осво­бо­ден, очевидно и очаквано било тези осво­бодени земи да се включат към Руската Църква, както и станало. Грешат против историческата истина онези, които твърдят, че Русия е завладяла тези области и по насилствен път е довела Украйна под юрисдикцията на Руската Църква, и уж затова съвсем обосновано Украйна сега изисква независимост и предоставяне на автокефалия. Може би и Гърция така на­силствено е присъединила Йонийските острови през 1864 г. към Елад­ската Църква след освобождението им? Или пък, може би, също така насилствено Еладската Църква е завзела т. нар. „Нови земи“ след освобождаването им по време на Бал­канската война през 1912 г.? Може би и по отношение на „Новите земи“ се замисля някакво „освобождаване“ и отде­ля­не от Еладската Църква?

Безспорно е, че след като Украйна е била под­чи­не­на на поляците два века и попада под католическо и униатско влияние, сред украинските православни са се появили русо­фобски, пропапски и прозападни сили, които не ис­кат да зависят от Руската Църква. Но това не означава, че трябва да изменим историята, игнорирайки историческите извори или неправилно тълкувайки някои исторически документи, което за съжа­ле­ние прави сега Константинопол, противо­по­ста­вяй­ки се на историческата истина и на самия себе си. Така в една наша предишна кратка статия ние представихме убе­ди­телни мнения на историците за това, че през 1686 г. Украйна по решение на Константинопол отново е била включена в юрис­дикцията на Руската Църква и в течение на триста години всички поместни Православни Църкви, а и самата Вселенска патриаршия, са считали Украйна за канонична територия на Руската Църква. Неотдавна в гръцките СМИ бе публикувано писмо на патриарх Вартоломей, адресирано до Московския патриарх Алексий от август 1992 г., в което се говори за низвержението на тогавашния Киевски митрополит Филарет от Свещения Синод на Руската Църква. В това писмо па­триарх Вартоломей напълно призна­ва право­то и пълномо­щията на Руската Църква сама да решава такива въпроси и обещава за в бъдеще Кон­стан­тинопол да не съз­да­ва никакви затруднения в отношенията си с Москва. Това обе­ща­ние сега Вселенският патриарх нарушава, извършвайки преврат в каноничността, като не само въз­стано­вява в свещенство низ­вергнатия йерарх-раз­кол­ник, когото Руската Църква продъл­жава да счита схизматик, отлъчен и анатемосан, но и още по-лошо – отрича като цяло юрисдикцията на Руската Църква по отношение на Украйна, желаейки да я обсеби. През 1992 г. патриарх Варто­ло­мей пише в писмото си до Московския патриарх Алексий:

 „В отговор на съответните телеграма и писмо на Ваше Блаженство, по повод възникналия в Светей­шата Сестра – Вашата Руска Православна Църква проблем, който доведе нейния свещен Синод по из­вестни нему причини до низложението на водещия до неотдавна член на Синода – Киевския митрополит господин Филарет, ние желаем братски да съобщим на Вашата любов, че нашата Света Велика Христова Църква признава пълнотата на изключителната по този въпрос компетенция на Вашата Светейша Рус­ка Църква, приема синодалното решение за горе­каза­ното, като не желае да доставя никакви затруднения на Вашата Църква – Сестра“.

Следователно, пренебрегвайки факта, че според общо­цър­ков­ния консенсус и съгласното мнение на научното об­ще­ство, Украинската Църква е била единна с другите руски църкви в състава на общата Киевска и на цяла Русия ми­тро­полия в течение на пет века след приемането на християн­ството, и че е била разделена и станала отделна митрополия в резултат на чуждестранни завоевания и латинско (униат­ско) влияние в средата на ХV век, но в 1686 г. се е при­съединила отново към Руската Църква, сега Константинопол действа в подкрепа на прозападните разколни­чески сили и постъпва в пълно противоречие с миналото. Той твърди, че никога не е предавал юрисдикция над Украйна на Руската Църква и че според съществуващите документи, ако някога е била пра­вена такава отстъпка, то не била окончателна, а временна и затова сега я при­знава за недействителна и връща Украйна под своята юрис­дикция. Твърдението на Констан­тинопол, че предаването на Украйна в юрисдикцията на Рус­ката Църква е било само временно, не издържа критика. От 1686 г. до днес са минали 333 години, три и половина столетия, в продъл­же­ние на които никой не е заявявал, че е временна юрисдик­ци­я­та на Руската Църква. И в самите исто­ри­чески извори не се посочва никъде това.

а) Двата документа, на които се позовава Кон­стан­ти­нопол, се тълкуват невярно от неговите изследо­ва­тели.

Нека да разгледаме самите документи. Става въпрос за два ръкописа, които се съхраняват в ръкописния кодекс под номер 22 сред останалите ръкописи, нами­ращи се в Историко-палеографския архив (ИПА) на Обра­зо­­вателния фонд на Националната банка на Гърция (MIET). Този кодекс, оригинален и автентичен, според спе­ци­алистите датира от средата на ХVІІІ век и вероятно е бил съставен през 1750 г., както е видно от водния знак върху хар­тията. Кодексът е бил описан от палеографи, а неговото съдър­­жание е преписано от сътрудниците на ИПА/MIET. Въ­веде­нието е съставено от Агамемнон Целикас, завеждащ Исто­рико-палеографския архив на Образователния фонд на Националната Банка на Гърция. В това се състои и с това се изчерпва научният принос на специалистите-изследо­ва­тели. В съответната брошура, публикувана от Вселенската патри­ар­шия, която също така се намира и в интернет-мре­жата под наименование „Вселенският престол и Църквата на Украйна – говорят документите“[30] (The Ecumenical Throne and the Church of Ukraine. The Documents speak), се изказва благодарност на гръцките и руските изследователи, „които благодарение на своя неоценим научен принос са способствали за възста­новяването на историческата истина относно взаимо­отно­шенията на Руската Църква с нейната Църква-майка“. По-нататък следва доста обширен коментар за съдържанието на двата документа, явно написан от сътрудниците на Вселен­ската патриаршия в подкрепа на линията на Константино­полската Църква, поради което той съвсем и не е обективен: част от информацията е неправилно тълкувана, а някои места са скрити. Коментарът е анонимен, не знаем името на този, който го е написал, но е ясно, че не е на па­ле­о­граф-изсле­до­вател или на учените от Образователния фонд на Национал­ната банка на Гърция. Въпреки лукавите намеци за участие на тези учени в съставянето на брошурата, техният принос се заключава единствено в това, че са преписали двата доку­мен­та, за които говорим, и са изпратили копия във Вселенската патриаршия.

б) Първият документ и неговото правилно тълкуване.

Първият документ представлява Патриаршеска и си­нодална грамота от 1686 г., издадена при патриарх Дионисий ІV, според която юрисдик­ци­я­та над Киев­­ската митрополия се предава на Руската Църква. Киев, както се каза по-рано, под гнета на не­благоприятни истори­чески обстоятелства е бил откъснат от Руската Църква и временно пребивавал под юрисдикцията на Константинопол. Когато тези извънредни обстоятелства (а именно подчи­не­ни­ето на Полша) изчезнали, той отново преминал към Руската Църква. За това се говори още в самото начало – в епиграфа[31] на до­кумента, който представлява кратко резюме на неговото съ­дър­жание, и дори самото резюме е достатъчно, за да си съставим мне­ние за ця­лото съдържание на доку­мента. Над­пи­сът на до­ку­мен­та гласи, че на Московския патриарх е било изпратено Патри­аршеско и синодално послание, определящо подчи­нението на Киевската митрополия на неговия Патриар­ше­ски престол и реда, по който той да ръкополага Киевския митрополит, избран от събора на тамошните епи­скопи:

Автентично копие на Патриаршеското и сино­дал­но по­сла­ние, изпратено на Блаженнейшия Московски патриарх, на грамотата за публично раз­про­стране­ние, за това, че Киевската митрополия трябва да се подчинява на неговия Патриаршески престол и че той трябва да ръкополага избрания Киевски (митро­полит)“[32].

Не е ли това явно доказателство за подчинението на Киевския митрополит на Московската патриаршия? И така, Киевската митрополия се подчинява на престола на Мос­ков­ската патриаршия и Киевският митрополит се ръкополага от Московския патриарх: „За това, че Киевската митрополия трябва да се подчинява на неговия Патриаршески пре­стол и че той трябва да ръкополага Киевския митро­полит“.

Коментаторите и тълкувателите на Фенер крият това оче­видно подчинение на Киев на Московската патриаршия и произволно твърдят, изопачавайки дори граматиката и съ­дър­жанието на настоящия документ, че уж „думата „под­чи­не­ние“ на Киевската митрополия на Московската патриар­шия озна­чава в действителност само разрешение за ръко­по­лагане на Киевски митрополити“. По отношение на най-очевидното подчинение на Киев на Руската Църква (което вече се из­вършило след подписването на текста), скривайки самата същност, те започват да коментират само един не­съ­ществен фрагмент „ἐκδόσεως φημὶ γράμ­μα­τος“, който те гра­матически не са разбрали, и като не изложили нищо друго, освен своята фантазия, твърдят, че „терминът „ἐκδόσεως“[33] се явява тех­ни­чески и в дадения конкретен случай означава „разрешение“ за ръко­полагане или преместване“. При което изобщо не привеждат някакви библиографски източници или текстове, които биха могли да потвърдят това.

Но даже и на тези, които съвсем повърхностно познават нашите канонически закони, им е добре известно, че ръко­полагането на епископ винаги се извършва само и един­стве­но от този архиерей, под чиято юрисдикция е регионът, в който се ръкополага този епископ, и че има твърде много правила, които забраняват ръкополагането извън пределите на епархията и при нарушаване границите на юрисдикцията. Въз основата на този основен каноничен принцип, разреше­нието, което е дадено на Московския патриарх да ръкополага Киевския митрополит, просто подкрепя и усилва подчине­нието на Киевската митрополия на Руската Църква, а не отменя и категорично не ограничава това само с разрешение за хиротония. „Понеже Киевският митрополит се подчи­нява на Москва, то неговото ръкополагане ще извършва Московският патриарх“. Къде са намерили те, че е било дадено само разрешение за ръко­полагане и че Киев про­дъл­жава да се подчинява на Констан­тинопол? Това действи­телно ли е посочено в текста или про­сто е плод на тяхното въображение? Споменаването на името на Вселенския патри­арх по време на богослужение преди името на управляващия архиерей, в случая Московския патриарх, който канонически се явява предстоятел, се прави само като знак на уважение и в памет на историческата връзка на Константинопол и Москва. Когато управляващият архиерей и предстоятел пред­оставя своето право за ръкополагане на архиерей от друга юрисдикция, това се извършва за всеки кон­кретен случай отделно, с посочване името на ръкополагания, и не продъл­жава три века подред за всички ръкоположения, нито пък в това разрешение се говори за подчиняване юрисдикцията на извършващия ръкополагането, както това се посочва в нашия документ: „За това, че Киевската митрополия трябва да се подчинява на неговия Патриаршески престол и че той трябва да ръкополага избрания Киевски (митро­полит)“.

По-нататък в документа ситуацията още повече се про­яснява. Там е посочено, че всички владетели и императори „на цялата Велика, Малка и Бяла Русия“ – никъде няма „Украйна“ – „заедно с Московския и на цяла Русия патри­арх“ Йоаким изпратили в Константинопол послания, в които се казвало, че в Киевската епархия, понеже тя се подчинява на Вселенския Престол в Константинопол, всякога е полу­чавала ръкоположение на архиереите от Константинопол, както е устано­вено от свещените канони. Тази формулировка много отчет­ливо показва, че всеки един епископ се ръко­полага от архи­ереите на тази юрисдикция, на която той се подчинява:

„А Киевската епархия, понеже тя се подчинява на висо­чай­шия и светейшия Вселенски Престол на Константи­но­пол, всякога е получавала от него ръкоположението на своя архи­ерей, както това е определено от свещените канони“[34].

Но понеже Киевската митрополия няколко години по-рано станала вдовстваща, и след като минало време, там не е бил ръкоположен истинен архиерей поради войната между двете царства – Русия и Полша, врагът на православната вяра е открил въз­можност и е посеял плевели, поради което има опас­ност православните да бъдат подчинени на чужди обичаи и вярвания, противни на светата православна вяра. Затова те молят в тези послания, да се даде разре­ше­ние на Московския патриарх да ръкополага Киевския митро­полит „когато е нужно“, когото ще избират епископите, архиман­дритите, игумените и другите предстоятели в епархията, за да не оставят паството беззащитно пред ересите и разколите, които дяволът сее. В грамотата дори е добавена такава ин­тересна информация, че с това се е съгласил и османският султан при посредничеството на руския цар: „Също така и най-великото и могъщо царство, което ни владее, потвърди, след обръщението към него на нашето най-смирено и най-християнско царство, че те няма да ни правят никакви пре­пятствия в това дело“[35].

И така, руските църковни и политически владетели ис­кат разрешение за това, Москва да ръкополага Киевския митро­полит, като знаят, че това предполага и него­во­то подчинение на Москва (но избягват да говорят за това направо). И в Константинопол се провежда заседание на свещения Синод, на когото е известно, че ръко­полагането означава и под­чи­нение на юрисдикцията на ръко­по­лагащия, и той дава и ед­ното, и другото – подчинение и хиротония, които са вза­им­но свързани:

„Повеляваме, светейшата Киевска епархия да се намира под светия Патриаршески престол (правил­но е: под властта на светия Патриаршески престол) на великия и богоспасаем град Москва, тоест Киев­ският митрополит да се ръко­по­ла­га, ако възникне не­обхо­ди­мост, от блаженнейшия Москов­ски патри­арх. Същия този (Киевския митрополит) избират подчи­не­ните на тази епархия боголюбезни епископи, пре­чест­ните архимандрити, преподобните игумени на свеще­ни­те и пречестни манастири, преподобните йеро­монаси и благоговейните йереи, преподобните монаси и боля­ри­те, и другите, след уведомяване и с разрешението на тамошния велик и преславен гет­ман, както се е установил обичаят в тези места, и по­лучава от него така наричания акт на пер­гамент­ни свитъци, и при­знава същия него (Московския па­три­арх) за свой най-старши и предстоятел, защото от него е ръко­по­ло­жен, а не от Вселенския патриарх, както по-горе е казано, по причина на голямото разстояние между тях и заради често случващите се между двете цар­ства войни“[36].

Решението на Синода преди всичко явно подчинява Ки­евската епархия на Московската патриаршия: „Повеляваме, светей­шата Киевска епархия да се намира под светия Па­три­ар­шески престол на великия и богоспасаем град Мос­ква“. Това е основното решение, а пояснението след него („тоест…“) не отменя главното решение. Обаче, доколкото по­дадената молба се е отнасяла за това – Москва да ръко­полага Киев­ския митрополит, Синодът пояснява, че сред послед­ствията на под­чинението ще бъде и най-важното от това, което е било помолено: Киевският митрополит трябва да бъде ръкопо­ла­ган от Москва, а не това, което погрешно заявяват тъл­ко­ва­телите от Фенер – че уж подчинението означава само раз­ре­шение за ръкополагане. Ако Константи­нопол би искал да предостави само това, той нямаше да постави на първо място думите за подчинение, но би казал, че Синодът „по­велява Киевският митрополит да се ръко­полага от светейшия Московски па­три­арх“. Това става още по-очевидно от факта, че в реше­ни­е­то се споме­нава, че Киев ще има „като най-старши и пред­сто­ятел“ не Вселенския патриарх, а Москов­ския патриарх. Ако това беше само раз­решение за ръкопо­ла­гане, то отношенията между ръкопола­гания и ръкополагащия биха били отноше­ния на чест и ува­жение към ръкопола­гащия, но не отношения на подчи­не­ние и послушание към най-старшия и предсто­я­щия. „Бла­го­даря ви, Блаженнейши, че ме ръкоположихте“ – би казал ръко­по­ло­женият от Москва – „но моят най-старши и предстоятел – това е Константинопол, на когото аз се и подчинявам“. Това обаче съв­сем не е така, а в патриаршеския и съборния акт е записано: „И при­знава същия него (Мос­ков­ския патри­арх) за свой най-старши и предстоятел, защото от него е ръко­по­ло­жен, а не от Вселенския патриарх“.

Между другото, в тази връзка трябва да се отбележи, че по същия този начин архиепископите в така наречените „Нови земи“ на Еладската Църква, избирани и ръкополагани от йерархията на Еладската Църква, принадлежат из­клю­чително на Еладската Църква, защото ръкополагането и юрисдикцията са взаимно свързани; ръкополагането извън юрисдикцията и намесата в чужда юрисдикция са непо­зво­лени. Архиереите на Елад­ската Църква не могат да бъдат едновременно и архиереи на Вселенската патриаршия, както беше до неотдавна. Една част на тялото не може едно­вре­менно да принадлежи на две тела – това би било не­ес­те­ствено и чудовищно. Разбира се, Константинопол има право да иска да се отмени патри­ар­шеското и синодално деяние от 1928 г. – естествено не в едностранен ред, а само след като получи съгласие от Елад­ската Църква, което е невъзможно и едва ли ще се случи. Точно така е невъзможно и едва ли ще се случи – Руската Църква да приеме едно­странната и произволна отмяна на па­триаршеското и синодално деяние от 1686 г., която, за съжаление, само­власт­но и антисъборно прави Константинопол.

в) Вторият документ по-добре разяснява ситуацията.

Същото това следва и от втория документ, изпратен от патриарх Дионисий ІV през 1686 г. „до руските ца­ре“[37], с интересни вариации.  Той пише, че както и преди, когато Бог по чуден начин е помагал на Божия народ, така и сега, когато Киевска Рус е угнетявана от различни неблагоприятни обстоятелства, за решаването на тези про­блеми Бог е изпратил помощници на политическите водачи на Русия. Патриархът е съгласен с това, че поради сраже­ни­ята и войните между двете големи царства (очевидно – Русия и Полша) Кон­стантинопол дълго не е ръкополагал Киевски митрополит, каквото право имал според каноните, и така тази област е оставала без обгрижване и защита, поради ко­е­то са израсли многочислени плевели, отслабващи житото на благочестието[38]. Това обаче е било предотвратено, тъй като православните руски владетели се обявили в нейна защита и помолили да бъде предадена Киевската епархия под светей­шия престол на Московския патриарх, за да ръкоположи той за вдовстващата катедра­ на Киев достоен кандидат, избран на място от духовенството, монашеството и миряните. Този па­три­аршески документ се отличава от предишната патриар­шеска и синодална грамота. Ако там се посочва, че руските владетели помолили да се раз­реши Москва да ръкополага Киевския митрополит, то в този документ те молят да бъде подчинен Киев на патриаршеския престол на Москва, и вече като следствие на това подчинение на Москва – да се ръко­полага Киевски митрополит, когото ще избира духовен­ство­то и народът: „И биха израснали плевелите, заглуша­ва­щи житото, тоест благочестието, ако вашата най-право­слав­на власт не би станала да защити и не би помолила да бъде Киевската епархия под началството на светейшия па­три­ар­шески Московски престол, за да може, при необ­ходимост, да бъдат ръкоположени достойни духовни лица… и за да може блаженнейшият патриарх Московски и на цяла Русия да има право в известни времена да го ръкополага (Киевския ми­тро­полит) по църковния устав“. Тази двойна молба била удовле­тво­рена от Синода, т. е. молбата за под­чи­няване на Киевския митрополит под патриаршеския Мос­ковски пре­стол, и мол­бата за последващите хиротонии на Киевския митрополит от Московския патриарх. Текстовете говорят, но някои хора не чуват и не виждат:

„Наша мерност представи това дело за съборно разглеждане, и ние съвместно го разгледахме заедно с преосвещените митрополити и пречестните, въз­лю­бе­ните в Светия Дух скъпи братя и наши съслужи­те­ли. Не само благоразумното решение и справед­ли­вото разглеждане на това дело, но и мъдростта, която Вие проявихте, е крайно похвална и твърде уди­ви­тел­на. За това същото говори и патриар­ше­ската синодална грамота, и в кодика[39] на нашата Велика Христова Църква е указано: блаженнейшият Московски и на цяла Русия патриарх господин Йоа­ким, в Светия Дух скъп и възлюбен брат и съслужи­тел на наша мерност, да има свободата[40] да ръко­полага по църковния устав Киевския митрополит, когото избират подчинените на тази епархия съгласно издадената им грамота. Тоест, ако възникне каквато и да е необходимост, то, имайки това разрешение, те ще могат да изберат лице, което пожелаят и което ще стане Киевски ми­тр­ополит. А след това – и патриархът; и тази Киев­ска митрополия нека бъде подчинена на светейшия патриаршески Московски престол. А служещите в нея архиереи, както сега пре­биваващите, така и бъде­щи­те след тях, да при­знават в качеството на най-старши и свой пред­сто­ятел съответния Мос­ков­ски патри­арх, като ръко­поло­жени от него на трона. Само при една уговорка: когато Киевският митрополит извършва в тази епархия Божествената и свещена безкръвна Жертва, да поменава първо пречестното име на све­тейшия Вселенски патриарх, понеже от него се по­да­ват всички блага в краищата на вселената, и той е източник на всичко, и като е проявил снизхождение, той е предоставил на пре­сто­ла на Московския па­три­арх тази (митрополия) в подчи­не­ние, по горе­ука­за­ните причини, а вече след това (следва да по­ме­нава) Московския патриарх“.

Текстът категорично, в повелителна форма казва, че в допълнение към хиротонията на Киевския митрополит ние заповядваме и се разпореждаме Киевската митрополия да бъ­де подчинена на Московския патриарх, и всички следващи архи­ереи да считат Московския патриарх за предстоятел и най-старши, понеже именно от него те са получили ръко­положение. Има ли в това нещо временно, както биха искали авторите на Фенерския документ? „И тази Киевска митро­полия нека бъде подчинена на светейшия патриаршески Московски престол. А служещите в нея архиереи, както се­га пребиваващите, така и бъдещите след тях, да при­зна­ват в качеството на най-старши и свой предстоятел съот­ветния Московски патриарх, като ръкоположени от него на трона“.

Особеният интерес на този документ, разбира се, се заключава в това, че той дава обяснение защо Киевският митрополит първо трябва да поменава Вселенския патриарх, а после – Московския патриарх. Не защото той остава под неговата юрисдикция, но преди всичко, заради огромния като цяло при­нос на Константинопол в православието, и на второ място – защо­то той именно е отстъпил юрисдикцията на Московския патриарх. Изисква се голямо внимание и чувство за отго­вор­ност, когато откриваме в текстовете исто­ри­ческата истина. Изопачаването и неправилното тълкуване на текста оста­вя неизгладимо петно върху репутацията на учения, на изследо­ва­теля: „Само при една уговорка: когато Киевският митрополит извършва в тази епархия Боже­ствената и свещена безкръвна Жертва, да поменава първо пречестното име на светейшия Вселенски патриарх, понеже от него се подават всички блага в краищата на вселената, и той е източник на всичко, и като е проявил снизхождение, той е предоставил на престола на Москов­ския патриарх тази (митрополия) в подчинение, по горе­указаните причини, а вече след това (следва да поменава) Московския патриарх“.

Изводи

Въз основа на гореказаното може да се направят след­ните изводи:

  1. Вселенската патриаршия, според общоправо­слав­ното признание, е призвана да играе коорди­ни­раща роля в отношенията на автокефалните Православни Църкви. В частност, тя трябва особено много да се грижи за укреп­ва­не­то на съборността и междуправославното един­ство. Анти­събор­ното поведение по украинския въпрос и съ­труд­ни­чеството на Фенер с разколниците, а не с каноничната Украинска Църква (МП) и Руската Православна Църква, противоречат на функ­цията на координатор, която следва да изпълнява Констан­ти­но­полската Църква. ­Руската Църква вече е подложила на съмнение – за първи път – координи­ра­щата роля на Фенер.
  2. Гръкоезичните Църкви, въз основата на историческата истина и каноничното Предание, за да избегнат оконча­тел­ния разкол, трябва да отстояват историческите и канонични права на Руската Църква. Не бива явно или с мълчанието си да се поддържа антиканоничното нахлуване на Констан­тино­пол в чужда юрисдикция. Ако те постъпват обратно, под­държайки патриарха-грък само заради неговия произход и криворазбран патриотизъм, те ще паднат в ереста на етнофи­ле­тизма, която ерес е била осъдена от самата Константино­пол­ска патриаршия през 1872 г.
  3. Киев е естествена и неотнимаема част от Руската Църк­ва, започвайки от епохата на Покръстването на Русия (988). В миналото Константинопол е опазвал това единство на ру­си­те и тяхната Църква. Само злона­ме­рени и еретичестващи патриарси в периоди на чуж­дестранна окупация са разделяли русите в църковно отношение, под влиянието или натиска на католици и униати. Днешната подривна дейност на патриарх Варто­ло­мей повтаря тази грешка, нагаждайки се към гео­поли­ти­ческия и културен натиск на Запада, който плано­мер­но култивира и насажда русофобия на принципа „раз­деляй и владей“.
  4. Съборното решение от 1686 г. е възстановило един­ството между Киев и Москва, въз основа на съзнателната църковна политика на Константинопол, който се стремял да запази единството на големия и многочислен руски народ. Днес тази църковна политика е отхвър­лена, а Констан­ти­нопол е встъпил в съюз с латинците и със Запада, и причи­нява вреда не само на Русия, но и на цялата Право­славна Църква.
  5. Двата документа, на които се позовава Вселенската патриаршия, се тълкуват невярно и умишлено се изопачават. Подчиняването на Киев на Руската Църква въз основа на тези и други исторически свидетелства е напълно очевидно. Няма никаква информация, позво­ляваща да се направи извод, че подчинението на Руската Църк­ва е било временно и че Киев остава под юрисдикцията на Константинопол. Ето защо, в продължение на три и половина века (1686-2018) Константи­нопол нито веднъж не е оспорил това, че Украйна влиза в състава на Руската Църква. Едва сега, като нарочно изопа­чава и неправилно тълкува историческите документи, той следва по този път, угаждайки на разколниците, униатите и на обзетата от духа на Запада част на украинското общество, като със самото това способства за разделението и разкола на православните.

Превод от руски: Анна Стефанова

 

 

Текстът е по книгата:

Украинската автокефалия. Антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол

Украинската автокефалия. Антиканоничното и разделящо нахлуване на Константинопол 

 

Б е л е ж к и:

[1] На гръцки: https://www.romfea.gr/katigories/10-apopseis/24301-i-oukrania-einai-kanoniko-edafos-tis-ekklisias-tis-rosias, в превод: http://www.pravoslavie.ru/116499.html. Виж «Украйна – канонична територия на Руската Църква».

[2] Ὁ Оικουμενικὸς Θρὸνος καὶ ἡ Ἐκκλησία τῆς Οὐκρανίας – Ὁμιλοῦν τὰ κείμενα https://ru.scribd.com/embeds/389439985/content#from_embed

[3] Вж. Феодор Зисис. Константинополь и Москва. Салоники, 1989. Стр. 21-38, 39-62. На гр.: Θεοδωροσ Ζησησ, Κωνσταντινούπολη καὶ Μόσχα. Θεσσαλονίκη 1989, σελ. 21-38, 39-62.

[4] Христина Булаки-Зиси. Християнизация русов. Салоники, 1989. На гр.: Χριστινα Μπουλακη-Ζηση, Ὁ ἐκχριστιανισμὸς τῶνΡώσων, Θεσσαλονίκη 1989.

[5] Казаното от него е записал и предал Яков Полилас в предисловието към изданието: Дионисиос Соломос. Намереното. Корфу, 1859, с. 49: „На приятеля му, който отбелязал, че народът по-добре би приел поезия с национално съдържание, той отвърнал: «Ние трябва да считаме за национално това, което е истинно»“.

[6] Гал. 3:28.

[7] Както е указано в решенията на Константинополския поместен събор от 1872 г.

[8] Виж бел. 3 по-горе.

[9] Вж. статията на Власий Фидас «Руската Църква» в Енциклопедията на ре­ли­ги­ята и нравствеността 10, 1976. Βλ. Βλασιου Φειδα, «Ρωσικὴ Ἐκκλησία», εἰς Θρησ­κευ­τικὴ καὶ Ἠθικὴ Ἐγκυκλοπαιδεία 10, 1976.

[10] Срокът на управлението на П. Порошенко изтече през май 2019 г. след избора на новия президент В. Зеленски, но Порошенко продължава да участва в политическия живот на Украйна. Б. рус. пр.

[11] 2-ро правило на поместния Антиохийски събор: „Да не бъде позволено на никого да има общение с отлъчени от общение, нито да се събира по домове и да се моли с намиращи се извън църковно общение; отчуждаващите се от събранията в една църква да не се приемат в друга църква. Ако пък някой от епископите или презвитерите, или дяконите, или някой от клира се окаже, че е в общение с отлъчени от общение: нека бъде и самият той вън от църковно общение, като такъв, който произвежда безпорядък в църковния чин“.

[12] На така наречения „Обединителен събор“, състоял се в Киев на 15 декември 2018 г., за митрополит на новосъздадената църковна структура беше избран Епи­фа­ний Ду­мен­ко. Б рус. пр.

[13] Пречестен (гр. υπέρτιμος)  – почетна титла в Източната Римска империя и в гръцката православна традиция. Б. рус. пр.

[14] Хрисовул – тип византийска императорска грамота. Отличава се от другите видове грамоти с по-голяма тържественост на оформлението. Императорът соб­стве­норъчно с пурпурно мастило записвал няколко думи, поставял подпис и дата. Хрисовулът се скрепявал с печат, (понякога златен), с копринена връв. Във фор­ма­та на хрисовул се публикували закони, официални договори с други държави, най-важните дарствени грамоти (Яковенко П. А., Исследования в области византий­ских грамот, Юрьев, 1917; Dölger F., Byzantinische Diplomatik, Munch., 1956; Hunger Н., Prooimion, W., 1964). Б. рус. пр.

[15] В споменатата книга «Константинопол и Москва», стр. 104-109, всичките текстове, които ние сме публикували, са взети от известното издание на Ф. Миклосич и И. Мюллер «Средневековые греческие законы и акты», тома 1-6, том 1, Vin­do­bo­nae 1860. (F. Miklosich-I. Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi, τόμοι 1-6, Τόμος 1, Vindobonae 1860.)

[16] Там, стр. 109.

[17] Пак там, стр. 99-100.

[18] Пак там, стр. 101-102.

[19] Пак там, стр. 102-104.

[20] Miklosich-Müller, Acta et diplomata 1, 320-322.

[21] Трона на първопредстоятелстващия архиерей, в случая – на патриарха. Б. П.К.

[22] Пак там, т. 1, 351-353, и в нашата книга «Константинопол и Москва», стр. 117-119.

[23] Пак там, и в книгата «Константинопол и Москва», стр. 116-117.

[24] В нашата книга «Константинопол и Москва», стр. 122-123.

[25] Там, стр. 137-138.

[26] Пак там, стр. 140-141.

[27] В 1458 г. Григорий Мамас вече бил свален и низвергнат, пребивавал в Рим и там неканонично ръкоположил Григорий за митрополит Киевски и Литовски. Б. П.К.

[28] Власий И. Фидас «История Российской Церкви» (988-1988). Изд-во «Слу­же­ние Элладской Церкви», Афины, 1988, с. 156-160. (Βλασιου Ιω. Φειδα, Ἐκκλη­σιασ­τι­κὴ Ἱστορία τῆς Ρωσσίας (988-1988), Ἀποστολικὴ Διακονία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, Ἀθῆναι 1988, σελ. 156-160).

За това, как русите се отнасяли към Константинопол след Фераро-Фло­рен­тий­ския събор и за отстъплението на руския митрополит Исидор, грък по произход, вж. също: Димитрий Оболенский «Византийское содружество. Восточная Европа, 500-1453», том. 2, изд-во Ванияс, Салоники, 1991, с. 436, 5. (Dimitri Obolensky, Ἡ Βυζαντινὴ Κοινοπολιτεία. Ἡ Ἀνατολικὴ Εὐρώπη, 500-1453, β´ τόμος Ἐκδόσεις Βάνιας, Θεσσαλονίκη 1991, 436, ἑ).

[29] Вж. по-подробно у Николай Селичев «Исторические корни „Оранжевой ре­во­люции“ в Украине» в списание «Теодромия» №8 (2000), 279-298. (Νικολαου Σελι­τσεφ, «Οἱ ἱστορικὲς ρίζες τῆς „Πορτοκαλὶ Ἐπανάστασης“ στὴν Οὐκρανία», εἰς Θεο­δρομία 8 (2000) 279-298). За пръв път е било публикувано във вестник «Русский вестник», № 4, 2005.

[30] Ὁ Οἰκουμενικὸς Θρόνος καὶ ἡ Ἐκκλησία τῆς Οὐκρανίας – Ὁμιλοῦν τὰ κείμενα. https://ru.scribd.com/embeds/389439985/content#from_embed

[31] Епиграфът е кратък текст или цитат, изведен от автора в началото на про­из­ве­дението му. Б. П.К.

[32] «Ἴσον ἀπαράλλακτον τοῦ πατριαρχικοῦ καὶ συνοδικοῦ γράμματος τοῦ δοθέντος τῷ μακαριωτάτῳ πατριάρχῃ Μοσχοβίας, ἐκδόσεως φημὶ γράμματος, ἐπὶ τῷ εἶναι τὴν μητρόπολιν Κιέβου ὑποκειμένην τῷ πατριαρχικῷ αὐτοῦ θρόνῳ καὶ χειροτονεῖσθαι τὸν ψηφισθησόμενον Κιέβου ὑπ᾽ αὐτοῦ».

[33] «Γράμμα ἐκδόσεως» («ἐκδόσεώς φημί γράμματος) дословно означава «грамота за публично разпространение». Вж. Lexicon Philosophicum. International Journal for the History of Texts and Ideas, Consiglio Nazionale delle Ricerche Istituto per il Lessico Intellettuale Europeo e Storia delle Idee № 2, 2014, стр. 5. Б. рус. пр.

[34] «Ἡ τοῦ Κιέβου ἐπαρχία διὰ τὸ εἶναι ὑποκειμένη ὑπὸ τὸν ὑψηλότατον καὶ ἁγιώτατον οἰκουμενικὸν θρόνον τῆς Κωνσταντινουπόλεως τὴν τοῦ ἀρχιερέως αὐτῆς χειροτονίας ὡς ἀείποτε παρὰ τούτου ἐλάμβανε κατὰ τὴν τῶν ἱερῶν νόμων διακέλευσιν». Ср. «Яко епархия иже в Киеве, воеже быти полежащей под высочайшим и свя­тей­шим вселенским Константинопольским престолом, архиерея ея хиротонию или издание хиротонии всегда от него восприяша по священных канонов повелению» – превод на грамотата, направен в посолско нареждане от оригинала (В. Г. Ченцова (V. G. Tchentsova), Синодальное решение 1686 г. о Киевской митрополии, Древняя Русь. Вопросы медиевистики 2 [68] (2017) 100-102).

[35] «Ὅπερ καὶ ἡ μεγίστη καὶ κραταιὰ βασιλεία καὶ κυριεύουσα ἡμῶν ἐπρόσταξεν, ὡς παρακληθεῖσα ὑπὸ τῆς γαληνοτάτης καὶ χριστιανικωτάτης ταύτης βασιλείας, δηλαδὴ μηδὲν ἔμποδον ποιῆσαι εἰς τὴν ὑπόθεσιν ταύτην». Ср. «Еже и величайшее и держав­ней­шее царствие, владеющее нами, повеле, понеже умолено от тишайшаго и хрис­тианнейшаго сего царствия, се есть никакия препоны сотворити к сему делу» (В.Г.Ченцова (V. G. Tchentsova), Синодальное решение 1686 г. о Киевской митро­по­лии, Древняя Русь. Вопросы медиевистики 2 [68] (2017) 100-102).

[36] «Повелеваем, да святейшая епархия Киевская будет подлежащая святей­ше­му Патриаршескому престолу великаго и богоспасаемаго града Москвы, се есть хиро­то­нисатися митрополиту Киевскому в ней, егда приключится нужда, от бла­жен­нейшаго патриарха Московского, его же изберут иже во епархии сей подлежащии боголюбезнии епископи, пречестнии архимандриты, преподобнейшии игумены священных и пречестных монастырей, преподобные иеромонахи, благоговейные иереи, преподобнии монахи, и бояре, и прочии, увещеванием и позволением та­мош­няго великаго и преславнаго гетмана, якоже обычай в том месте обыклый, и восприяти от него еже в мемвранах глаголемое деяние, и познавати онаго ста­рей­ша­го и предстателя своего, якоже от него хиротонисающуся и не от Вселенскаго, якоже выше реченно, ради места паче мернаго отстояния и ради часто при­клю­ча­ю­щихся посреди двух царствий брани», пак там.

[37] Писмо на Дионисий, патриарх Константинополски, до царете Йоан и Петър Алексеевич и царица София Алексеевна с изявяването на своето съгласие за под­чиняване Киевската митрополия на Московския патриарх. 1686 г., май.

[38] Ср. Мат. 13:24-30.

[39] Кодик – Патриаршеска книга.

[40] Думата άδεια, която е употребена в оригинала, означава „разрешение, сво­бо­да, право“. Първоначалното значение на тази дума е било „безопасност, увереност, отсъствие на страх“; по-късното значение, съгласно «Словарь греческого языка» е било „свобода за извършване на някакви действия; документ, предоставящ сво­бода на действие по определени въпроси“ (http://greek_greek.enacademic.com/3050). В превода, публикуван в «Архив Юго-Западной России», същата тази дума е преведена на църковнославянски език като „воля“ („Иже во Святом Дусе воз­люб­ленный и возжеленный брат и сослужитель нашего умерения, да имеет волю хиротонисати Киевскаго митрополита по церковному уставу, егоже изберут иже во епархии сей подлежащии, по изданной грамоте“. – Архив Юго-Западной России, часть 1, том V, Киев, 1872, с. 174-175).